logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Между 28.05. и 02.06. за втора година в София ще се проведе Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи, организиран от Асоциация “Българска книга”. Форумът  ще се състои успоредно с традиционния Пролетен базар на книгата. Домакин на събитията е Националния дворец на културата, а мястото на срещите с гостите – Мраморното фоайе.

Във фокуса на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи е да се създаде неформална атмосфера, в която участниците да се запознаят с творчеството на съвременни европейски и български автори и художници. Да се обособят условия за образователно-артистични кампании с цел насърчаване на четенето и въображението сред подрастващите. Децата да получат свободен, неограничен достъп до литературни събития, срещи с писатели, творчески ателиета, да посетят театрален спектакъл и да се насладят на изложба.

Събитията, предложени от тазгодишната програма на фестивала, обхващат широк спектър от теми, обърнати към подрастващи в различни възрасти и сфери на интереси.

Изложба, посветена на майстора на детската илюстрация Любен Зидаров ще се открие на 28-ми май от 10.30 часа. От началото на 50-те години на 20-ти век досега големият артист е илюстрирал над 200 книги, сред които българските издания на класически произведения на световната литература за млади читатели: „Приказки на Шехерезада”,„Островът на съкровищата”, „Андерсенови приказки”, „Том Сойер” и др.

В съботния 1-и юни от 10:15 ч. заедно с Велиана Симеонова от блога „Двама с мама“, малките читатели и техните майки могат да се присъединят към пъстрото ателие по изработка на обложки за книги в Международния ден на детето. Във веселата компания на Том Сойер, пирати и приказни герои, въоръжени с моливи и усмивки, ще сътворят уникални обложки за любимите си детски книги, вдъхновени от кориците, рисувани от Любен Зидаров.

Читателят живее хиляда животи

fdcdab7b883db46c6461d37dc1d99b74 XL

Друга покана към гостите на фестивала е срещата с любимите влогъри и автори на тийнейджърите – Стан и Стефи на 1-и юни от 12,00 ч. В рамките на „Магия или наука” чрез игра и експерименти ще бъде представена новата книга на Стан.

„Тайните на студийния фотографски проект” - събитието, организирано от издателство „Знаци”, цели да запознае в детайли с работата на първия ателиерен художник-фотограф Петър Папакочев. Своеобразен гид на срещата ще бъде Георги Папакочев, синът на изявения майстор на кадъра, а за публиката е предвидена прожекция на фотографски илюстрации и техники, ще бъде представена най-новата книга-албум „Паметта на светлината”, включваща над 340 снимки на видни българи от всички сфери на изкуството. Събитието е на 2-ри юни от 12.00.                                                                                                                                                              

Театралното предложение към публиката на фестивала е сценична интерпретация на произведението „Карлсон, който живее на покрива” в изпълнение на Театър „Карлсон”.   Датата и часът за срещата на децата с чудния свят на ексцентричния герой на Астрид Линдгрен е 30-ти май от 12.30 часа.       

Интересна покана към подрастващите и по-големите читатели на хубави истори отправя издателство „Еуниката”. Срещата разговор с Владимир Шишков и д-р Людмила Емилова ще покаже нетрадиционен прочит към често невидимите супергерои, които помагат на всички да растат здрави и силни – зеленчуците. Всеки ще може да се запознае с техните тайни заедно с Боби в царството на зеленчуците. Датата е 1-ви юни от 11.00 часа.

За най-малките австрийската марка Jolly ще има отворена работилничка, която всички малки и големи художници ще могат да посетят и да нарисуват картина по тема  „Моят любим герой от приказка/книжка“. Предвижда се томбола и всеки ден ще се теглят по двама печеливши, които ще получат награда от Jolly.

Другият основен акцент в програмата на фестивала са срещите с български литератори и чуждестранните им колеги. Сред ключовите между тях са „Майсторския клас по творческо писане с Петя Кокудева”(2-ри юни, 13.30), представена от издателство „Жанет 45”; разговор, организиран от издателство „Фют” с Цвета Брестничка, председател на Асоциация Родители (29-ти май, 10.30); среща с илюстратора Борис Стоилов, представен в програмата от издателство „Хермес” (2-ри юни, 11.00). Сред международните гости на фестивала, с които публиката ще може да се срещне отблизо, са Алесандро Гати, писател, преводач и сценарист от Италия, получил широка популярност със серията си истории за Шерлок Холмс (29-ти май, 11.30); Бьорн Суртлан от Норвегия: публицист с диплома от художествена академия, посветил въображението си на истории за деца и тинейджъри (30-ти май, 10.30), Макис Цитас от Гърция, признат като автор на една от най-добрите гръцки книги за деца – „Бездомният Костас” (28-ми май, 13.00); Гюдрюн Скретинг от Норвегия, отличена с наградата за дебют в областта на литературата за деца и юноши на норвежкото Министерство на културата (31-ви май, 11.30).


Препоръчваме ви още:

Те четат

Библиотеките

Искате да имате добри и умни деца - четете им на глас

Тийнейджърите контактуват един с друг по-често в социалните мрежи, отколкото на живо. Двегодишни деца с лекота използват таблети и смартфони. Екраните са обкръжение на децата още от раждането. Това ни променя.

Как технологиите пречат на децата да се развиват

През лятото на 2012 година 51 деца отиват на лагер в покрайнините на Лос Анджелис. Това са най-обикновени ученици от Южна Калифорния, момичета и момчета на възраст 11-12 години, с различен етнически и социален произход.

Всички те имат вкъщи достъп до компютри, почти половината са с телефони. Всеки ден губят по час в чат с приятели, по два часа и половина гледат телевизия и малко повече от час играят компютърни игри. Изведнъж им се налага да оставят телефоните, телевизорите и конзолите за една седмица. В лагера ходят на походи, ориентират се с компас, стрелят с лък. Учат се да готвят на огън и да разпознават ядливите и отровните гъби.

Никой не ги е учил да се гледат в очите, когато общуват, но в отсъствието на телефоните и таблетите става точно това. Вместо да прочетат на екрана LOL или да видят усмихнатия емотикон, те се усмихват и смеят наистина. А ако им се скучно – не се усмихват и не се смеят.

При пристигането си в лагера децата преминават през един кратък тест DANVA2, диагностичен анализ на невербалното поведение. Това е забавен тест – широко разпространен във фейсбук. Изисква се тълкуване на емоционалното състояние на непознати хора. Първо виждате снимката им, после слушате как четат на глас. Трябва да определите дали са щастливи, тъжни, сърдити или изплашени.

Задачата може да ви се стори тривиална, но не е така. Някои лица и гласове могат лесно да бъдат определени – емоциите им са достатъчно красноречиви. Но много хора имат трудно доловими емоции. Не е лесно да определиш усмихва ли се Мона Лиза или е отегчена.

Такъв тест преминават децата в лагера. На 48 въпроса допускат средно 14 грешки. След четири дни в походи, преди да се качат на автобусите за вкъщи, психолозите отново им предлагат да преминат този тест. Специалистите смятат, че една седмица в общуване на живо прави децата по-чувствителни към емоционалните сигнали. Практиката наистина помага по-добре да разбираме емоциите на другите.

Децата, които прекарват времето си в компанията на връстници, се учат да разчитат емоционалните сигнали чрез повтарящата се обратна връзка: може да ви се струва, че приятелят ви подава играчка, за да я сподели с вас, но по изражението му ще разберете, че по-скоро се кани да я използва като оръжие.

Разчитането на емоциите е много тънък навик, който атрофира при бездействие, а с практиката се подобрява. Точно това констатират психолозите от летния лагер.

Може би чистият въздух и природата влияят благотворно на психиката или общуването с връстници прави децата по-умни? А може би все пак причината е в откъсването от технологиите. Не можем да бъдем напълно сигурни, но фактът си е факт – децата се справят по-добре със задачите, които изискват социално взаимодействие, когато по-често се намират в компанията на други деца, в естествена среда. Да прекарваш една трета от живота си пред монитори няма да допринесе за това.

Какво е Синдром на електронния екран

37b053d298ad6b8a5ead98aec083d327 XL

Цифрова амнезия

Децата могат да прекарат часове пред екраните, те играят на видеоигри толкова, колкото им позволяват родителите. (В Южна Корея и Китай например се обсъждат т. нар. Закони на Пепеляшка, с които се забраняват компютърните игри за деца от полунощ до 6 сутринта.)

Защо не бива да позволяваме на децата да прекарват часове наред с интерактивна техника? И защо много IT ти експерти забраняват на децата си да използват устройствата, които сами създават и разпространяват? Отговорът е прост: ние не знаем как ще се отрази в дългосрочна перспектива прекомерното увличане на децата по тях.

Техниката подменя основните ментални действия, които по-рано бяха универсални. Децата на 90-те години (и по-възрастните) са помнили наизуст десетки телефонни номера, общували са очи в очи, а не през устройства. Сами се забавлявали, не са разчитали на приложения.

Преди две години ме заинтригува това, което наричаме „ваксина срещу трудности“. Смята се, че менталните задачи – запомнянето на номера, планирането на почивните дни са ваксина срещу ментални проблеми. Така както медицинските ваксини предпазват от болести. (Преди време кинокритикът на сп. New Yorker Дейвид Дънби писа, че с възрастта децата забравят за книгите. Той чул как един тийнейджър казал, че книгите миришат като старците.

Съществуват убедителни доказателства, че менталните трудности са полезни за човека. Младите хора значително по-често се справят със сложни главоблъсканици, ако започнат първо с по-трудните, а не с по-лесните. Трудностите са от полза и на младите спортисти – установено е например, че студентските баскетболни отбори играят по-добре при по-натоварена програма за подготовка за сезона.

Умерените първоначални трудности са много важни. Когато ги елиминираме за децата си с помощта на устройства, които им облекчават живота, ние ги излагаме на опасност, макар да не разбираме колко сериозна е тя.

Прекомерното увлечение по технологиите води до цифрова амнезия. Две анкети проведени в САЩ и няколко европейски страни показват, че на хиляди възрастни им е трудно да запомнят важни телефонни номера. Те с усилие си спомнят номерата на телефоните на децата си, служебните си телефони. 91 % от анкетираните наричат смартфона „продължение на мозъка“. Повечето признават, че първо търсят отговорите в интернет, вместо да помислят и да се опитат да си спомнят, а 70 % твърдят, че липсата на смартфона, дори за кратко, предизвиква у тях чувство на тъга и паника. Голяма част от запитани посочват, че в телефона си съхраняват информация, която липсва в собствената им памет или някъде другаде.

Интернет хигиена

8b0ee59f847d6688f53f0c83b3fcc11b XL

Токсично, особено за децата

Психоложката Шери Търкъл също смята, че технологиите не позволяват на децата да изградят навици за ефективно общуване. Факт е, че вместо да си звънят по телефона много деца, а и възрастни, предпочитат да пишат съобщения.

Текстът ни позволява да формулираме мисълта си по-точно от устната реч. Ако обикновено реагираме на шегите със смях „ха-ха“, в текст можем да напишем „ха-ха-ха“, за да кажем, че шегата е била смешна или „ХА-ХА-ХА“, ако е била много смешна. Ако сме сърдити, може да отговорим ядосано или изобщо да не отговорим. В чата можем да напишем „!“ или „!!!“. В тези сигнали има математическа точност – можем да изчислим колко възклицания да напишем според яростта си или колко „ха-ха“, за да илюстрираме настроението си. С тези знаци избягваме риска да бъдем неразбрани при общуване.

Съществения недостатък обаче е в отсъствието на спонтанност и неопределеност. В текстовете няма невербални сигнали, няма паузи и ритъм, няма незапланирани шеги и закачки, в които има нюанси. А без тези сигнали децата не могат да се научат на живо общуване.

Казваме, че децата могат да бъдат жестоки, и това е защото не получават невербални сигнали. Когато говорят на връстника си: „Ти си дебел“ и виждат как се променя лицето му разбират, че това, което са казали не е хубаво. Но когато пишат някому „ти си дебел“ по-скоро си мислят: „Хм, това беше смешно. Харесва ми.“

Американската педиатрична асоциация препоръчва телевизията и развлекателните медии да са недостъпни за децата, ненавършили 2 години. В първите години след раждането, мозъкът на детето се развива стремглаво и е най-добре малките деца да се учат на взаимодействие с хората, а не с екраните. Възможно е това да е така, но е много трудно да се въздържим от контакта с мониторите, които са навсякъде. Дори през 2006 г. четири години преди пускането на първия iPad изследване сочи, че 43 % от децата на възраст под 2 години гледат телевизия ежедневно, а 85 % - поне веднъж седмично.

Баба преследва жертвата си с кървава бухалка

473dc68f99076b0bcf5ab14122807f25 XL

Три съвета към родителите

През 2014 г. организацията Zero to Three публикува информация, според която 38 % от децата на възраст под 2 години ползват мобилни устройства (през 2012 са били само 10 %). 80 % са четиригодишните, които ползват мобилни устройства.

Позицията на Zero to Three е по-толерантна. Експертите признават, че известна част от времето пред екраните е неизбежно и дават три съвета за здравословно общуване с технологиите.

Първо, родителите са тези, които трябва да помагат на децата да свържат видяното на екрана с реалния живот. В този смисъл приложенията могат да бъдат полезни – ако в тях се предлага детето да сортира по цвят дървени кубчета, а после да назовава цветовете на дрехите, които се сортират за пералнята. Ако в приложението става дума за дървени кубчета, добре би било след компютърната игра детето да поиграе с истински дървени кубчета, за да види как изглеждат в действителност и да ги пипне. Опитът не бива да се ограничава във виртуалния свят, който само имитира реалността. Връзката на телефона или компютъра с реалния свят се нарича „приложно обучение“. Този прийом повишава възприемчивостта по две причини – децата повтарят това, което са научили и това развива способността им да обобщават и приложат усвоеното в реални ситуации. Ако кученцето на екрана прилича на кученцето срещнато на улицата, детето разбира, че кучетата могат да съществуват в различни условия.

Второ, активното занимание е по-добро от пасивното наблюдение. Приложението, което заставя детето да помни, да взема решения, да общува с родителите е по-полезно от телевизора, който позволява само пасивно потребление на съдържанието. Умерените и спокойни детски програми поощряват участието на децата в случващото се на екрана, затова са по-полезни.

Трето, когато телевизорът е пуснат в присъствието на децата, трябва да се следи съдържанието на екрана. Децата могат да бъдат питани какво според тях ще се случи по-нататък, да ги предизвикаме да ни покажат персонажите на екрана и да ги назоват. Процесът трябва да е бавен, за да не страда детската психика. Желателно е екранната история поне в някаква степен да имитира опита от общуването с книгата.

От книгата на Адам Алтър „Неустоими“


Препоръчваме ви още:

Робо сапиенс

Мобилните игри за деца - гледната точка на един баща-разработчик

Новите технологии

 

Иван е на 35. Иван е съпруг, баща, син, брат, приятел, кинезитерапевт – истински човек, събрал в себе си всички тези роли. За съжаление, от една година Иван е и пациент.

След няколко дни с треска, главоболие и изтощение е приет със съмнения за пневмония, а само ден след това чува страшната диагноза – левкемия, остра миелоидна левкемия (много висок риск).

Следва тотален шок! Как така? Кога? Откъде? Защо? Сигурно има някаква грешка? Та това е Иван – здрав, енергичен, активен, планиращ, неуморен! А изведнъж до такава степен смазан, че не може да седи за повече от 5 минути на стол и не успява да извърви 100 метра без да си почине.

60220858 402591470583038 643839765451374592 o

За щастие, след отърсването от нелепата ситуация има план за действие – индукция (първа силна химиотерапия), последвана от консолидация (поддържащи химиотерапии) и трансплантация на стволови клетки от съвместим донор, които да доведат до трайна ремисия и до излекуване. Звучи… обнадеждаващо и постижимо и нито Иван, нито близките му се отчайват и предават. Той е решен да мине през тези битки и да излезе като победител в борбата на живот и смърт (буквално), защото имa за кого и за какво да се бори! Индукция, консолидация, трансплантация – не е чак толкова зле, май?! Е, само Иван знае как е минал през този ужас, как е оцелял и издържал всичко – брутални химиотерапии, вливани с часове, десетки антибиотици, хидратации и всякакви други хапчета и сиропи, ежедневно бодене, ровене в костите му, изтощителни трески, нулев имунитет със седмици, в които е невъзможно дори да се покаже навън, побъркваща изолация, пропуснати моменти, далеч от семейство и приятели, ежедневен ужас, случващ се на живо наоколо…

Логично е след тези смазващи изпитания всичко да е както трябва, но знаете, много често нещата не се случват по план. В живота логика няма! И изобщо тук план няма – добре се чувстваш, така и изглеждаш, кръвните ти изследвания също са наред, отдъхнал си се, успокоил си се за момент, без да подозираш, че в костния ти мозък вече има 50% ракови клетки, или 66% ракови клетки, или още по-страшно - 87% ракови клетки… Как изобщо си жив?!

60191034 402415527267299 6743037090658779136 o

И така – след всяка малка победа следва безмилостен удар, от който нямаш време дори да се съвземеш, за да предприемеш действия и да спасиш живота си. За Иван и семейството му тези удари са вече няколко, като след последния рецидив на заболяването шансовете, които дават лекарите тук с настоящите възможности, са нищожни.

След повече от година в ежедневна битка за Иван, за любимите му хора, за всички медицински специалисти, борещи се „въпреки“ - въпреки тежките обстоятелства, въпреки лошия късмет, въпреки всеки малшанс, въпреки отвратителното развитие, въпреки безумната система, въпреки всичко и всички, надеждата се стопява, а шансовете се свеждат до минимум. Шанс обаче дава екип от лекари в Израел, готов да се заеме със случая и да предприеме мерки за излекуване и спасяване – индивидуализирана терапия, последвана от втора трансплантация на стволови клетки. Съществуваща възможност, невъзможна за младото семейство. Цената за живота и здравето е космическа – 250 000 щатски долара, като е нужен депозит от 100 000 долара, преди постъпването в лечебното заведение

Но пак продължаваме борбата за живот на Иван „въпреки“, защото вярваме, че заедно можем да сбъднем и това, защото вярваме, че заедно човешката добрина и съпричастност могат да превърнат във възможно и невъзможното, защото се надяваме да подкрепите Иван и да се борите наравно с него – заедно за живота му. Защото трябва да има шанс за Иван да бъде жив и здрав - до дъщеря си, до съпругата си, сред приятелите си, с колегите си, в реалния свят - тук, сега и занапред. Моля, помогнете в борбата за един живот и нека го спасим и сбъднем заедно!

60076476 402591157249736 8174638471684554752 n

Как да помогнем

Дарителска сметка:

Банка: Райфайзенбанк (България) ЕАД

IBAN: BG42RZBB91551010508747

BIC: RZBBBGSF

Титуляр: Иван Емилов Пещенски/ Ivan Emilov Peshtenski

PayPal

e-mai: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Кампания ЗАЕДНО в борбата за живота на Иван

Повече информация за състоянието на Иван и хода на кампанията можете да намерите на страницата В борбата за живота на Иван заедно.


Препоръчваме ви още:

FUCK CANCER

Никола - един запален рокаджия с ДЦП

"Казаха ми да го оставя... "

 

 

Автор: Валентина Димитрова

Темата за смъртта за повечето хора е може би най-трудната за подхващане. Много родители смятат, че ако говорят с децата си за смъртта и назовават нещата с истинските им имена, това ще ги травмира за цял живот. Истината е, че нашите опити да променим или омаловажим събитието могат да създадат много по-голямо объркване в техните умове, отколкото предполагаме. Мислейки върху въпроса „Как децата говорят за смъртта?“ френският психоаналитик Франсоаз Долто споделя своите разсъждения по темата така:

"Те започват да говорят за нея от много ранна възраст и ние също трябва да им говорим по темата отрано. Най-често я споменават във връзка с животно. Всеки от вас е виждал как реагират децата, когато за първи път се сблъскат със смъртта. Те казват: „То изобщо не мърда??“, а ние им обясняваме: „Защото е умряло“. - „Какво значи това?“, питат те, а ние не знаем какво да отговорим. Друго интересно при децата е как, когато гледат новините по телевизията, приемат случващото се като на филм, с разликата, че във филмите на хората им плащат, за да умират, а в реалния живот умрелите няма да се завърнат, съпрузите им повече няма да ги видят, децата им – също. Ето така можем да накараме детето да разбере разликата, но едно е ясно – че хората имат потребността да си играят с живота, като причиняват смърт и като умират наужким. Всички деца играят на това да умират и да причиняват смърт. Именно защото са живи, те имат пълното право да причиняват въображаема смърт, така те придават на реалния си живот смисъл, енергия, но обърнете внимание: въображаема смърт. „Бум-бум! Убих те. – Ааа, готово, умрях!“. Децата изпадат във възторг. И продължават да повтарят: „Умрях!“. И ако им кажем: „Недей да правиш така, не е хубаво!“, ще им отнемем удоволствието от живота. Защото играта няма нищо общо с реалността." (Ф. Долто, „Как да говорим за смъртта“)

Тъмната стая

2b9b72303a195511df58deb3249f170b XL

Често родители, които са загубили близък роднина или домашен любимец (и в двата случая – член на семейството), ме питат какво да кажат на детето си, как да му съобщят? Дали на първо време да не кажат, че кучето е избягало или дядо е заминал някъде? Това е период, който родителите искат да си дадат, докато обмислят ситуацията, но това е и част от процеса на тъгуване и децата също участват в него. Просто той не е назован! Родителите използват различни подходи, обяснения, забрани и позволения за процеса на скърбене, които биха били по-травмиращи за децата, отколкото самата загуба.

Наскоро срещнах баща, който е израснал с вярването, че „мъжете не плачат“ и трябва в трудни ситуации да се „стягат“ и да сдържат сълзите и емоциите си. Неотдавна той загубва баща си и трябва да съобщи това на сина си, който е на 8 години. Отива при него и му казва: “Нали знаеш, че дядо беше в болница и лекарите го лекуваха, но въпреки това почина и повече няма да го видим. Той вече е на небето!“. Детето не знае как да реагира в първия момент – тъжно му е, зараждат се толкова въпроси и чувства в него. Насълзяват му се очите, но бащата вместо да го прегърне и да поговорят за смъртта, му казва: „Недей да плачеш, моето момче, майка ти и без това е много разстроена. Това още повече ще я натъжи“. Това изказване е изпълнено с много послания и противоречия. От една страна, има забрана да плаче, което за него е като забрана да страда, защото може да не знае друг начин, по който да изрази тъгата си, от друга страна, има отговорност за майката (дете на 8 години е твърде малко, за да бъде карано да се чувства отговорно за емоционалното състояние на родител). От трета страна, детето се опитва да си обясни смъртта – какво представлява тя, къде отива дядо му сега? Знае, че да е умрял означава, че повече няма да го видят, но направил ли е нещо лошо, за да умре? И другите ли ще умрат? Кога?

Детските страхове

1d3368631835406d8a82be332dc49ee5 XL

Същевременно детето, преживяло загуба на близък, може в рамките на същия ден да си играе и да се смее както преди. Тук се намесват възрастните, които не могат да се справят със своите чувства и емоции в този момент; не могат да си обяснят процесите при децата и му казват: „Не се смей! Не е редно днес да се смееш и да си играеш толкова оживено! Не се гледа телевизия!“. Това послание обаче, освен да създаде чувство на вина у детето, не му помага да приеме загубата по-лесно, а дори напротив – отнет му е механизмът, по който би могло да се справи най-добре с нея. Ако на момчето от примера по-горе му се забрани да си играе, противоречията в него стават още повече – хем да не плаче, за да не разстрои майката, хем да не се смее, защото не е редно… какво би могло да прави? Никой не му казва.

А колко по-добре би било, ако бащата, съобщавайки му за загубата, го подкрепи в това да изрази емоциите си: “Ако ти се плаче, си поплачи, нормално е да си тъжен, на всички ни е много мъчно“, да се опита да отговори на въпросите, които има детето, или ако не може – просто да го изслуша. Ако детето няма никакви въпроси и просто каже: “добре“, да не се опитва да му обяснява насила. Децата питат толкова, колкото могат да понесат. Родителите също са хора, не знаят отговорите на всички въпроси и това е нормално: може просто да му кажат, че нямат представа защо е настъпило събитието. Да го оставят да си играе и да се смее. Това съвсем не означава, че му е безразлично, просто децата така се справят. Това е техният начин. Затова колкото и трудна и болезнена да е загубата, сполетяла семейството, децата са част от нея и имат правото да знаят. Те може да тъгуват, да страдат, да плачат, да се ядосват или да се държат така сякаш нищо не се е случило.

Мъдростта боли

fc5dee0557d5c28746f896256ed98905 XL

Важно е да има кой да подкрепи родителите в този момент, за да могат те да направят същото и за децата си. Говорете с тях за смъртта или ако ви е трудно да го направите, им споделете. Кажете, че не знаете какво да правите и какво да им кажете, че имате нужда от време и от съвет и ви уверявам, че те ще ви разберат и ще ви изчакат да намерите подходящия момент и думи, с които да го направите. Ако пък не питат, не им обяснявайте – може да се окаже, че все още е прекалено болезнено и трудно биха понесли информацията. Ако умеете да ги следвате, те ще ви дадат ясна индикация кога и от какво имат нужда. Но преди това трябва да се погрижите за себе си, за своите чувства и преживявания. Често използваната фраза „Аз съм лесен/а, най-важно е детето“, понякога може да се окаже капан, в който попаднали веднъж, трудно излизате. Ако приемем, че смъртта е част от живота и се случва рано или късно, то тогава не трябва да избягвате разговора за нея. Винаги когато децата повдигнат темата, те ви предоставят възможност да започвате да я въвеждате в общуването помежду ви. Това са моментите, в които ви подсказват, че са готови да чуят повече. Не ги изпускайте!

За автора:

valentina
Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия (www.ift.bg). Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“


Препоръчваме ви още:

Говорете с децата си... моля ви!

Умирай бавно, скъпа

Грешна ли съм?

 

 

Автор: Дарина Рангелова/expatbgmum

Мина известно време от В гимназия в Канада, Теди завърши и сега е в университета- University of Guelph.

Университетът е средна големина, с 27 000 студенти, и кампусът се простира на 4120 декара, от които 1650 декара са ботаническа градина. В класациите влиза в топ 10 на Канада и топ 500 на света.

Първият семестър започва началото на септември и е до средата на декември. Вторият семестър - от началото на януари до края на април.

Бакалавърските програми изискват студентът да има 20 кредита, за да завърши. Повечето предмети са с тежест 0,5 кредита, но има и някои по 0,75 или 1 кредит. Това е в Онтарио, има известни разлики с другите провинции. Обикновено студентите взимат по 4 или 5 предмета на семестър. За първата година, Теди има 3 задължителни предмета, другите си ги избира. Сам избира как да си ги разпредели, кои дни да има лекции, с каква продължителност и часове. За първия семестър Теди си ги беше направил в понеделник, сряда и четвъртък. Най-ранните лекции са от 7 часа, най-късните до 21. Теди е установил, че на него му е по-добре да има веднъж седмично една 3-часова лекция по даден предмет, вместо три пъти по един час примерно. За втория семестър няма вариант за такива дълги лекции и ще има всеки ден. Всичко това се избира и прави онлайн в определените срокове. Въобще от кандидатстването до всичко, което се сетите, се случва онлайн, не се е налагало да се ходи до университета за нещо.

Как да вземем студентски кредит

8613b8c48593289f811f561a100471f3 XL

Първата седмица е за ориентация и след това започва голямото учене. На първия си тест Теди е изкарал 60% и се е стреснал, защото има един среден успех, с който минимум трябва да завършиш, за да не отпаднеш. (Всеки университет си определя какъв да е, примерно средно 70% най-просто казано, за да не обяснявам как се изчислява GPA/ grade point average). В края на първия семестър, тези които са под зададения GPA, получават писма, че ако следващия семестър не си вдигнат успеха - отпадат.

Учи се много. Когато и да се обадя на Теди, все учи. Непрекъснато имат разни неща за предаване и всичко се изпраща по електронен път, за да мине през програма за проверка за плагиатство. Има изключително много правила как да се цитира, в какъв ред, как точно, това зависи и от вида на писмената работа, и стриктно се следи. Наказанието, ако хванат някого, е да остане без оценка за съответната писмена работа и официално предупреждение, което седи като отметка в досието през цялото следване, така че преподавателите да имат едно наум, може да отнемат стипендия и при повторно провинение може да бъде изхвърлен от университета. Трябва да се спазват и инструкциите за дължина на работата. Теди е превишил позволеното на една работа и е предупреден, че следващия път изобщо няма да бъде прочетена. Освен всичките неща, които правят постоянно, имат изпит по средата на семестъра и финален в края на семестъра. Теди каза, че покрай изпитите не може да си намериш място в библиотеката, която работи до 2 през нощта и има направени "кутийки" (quiet place) така че всеки да учи спокойно. Теди сам прецени, че няма да работи първата година, тъй като няма да може да се справи. Професорът (това е само обръщение, не са професори) само преподава лекциите. Асистентите му проверяват работите по зададен от него начин. Асистентите дават и консултации в определени дни, на един асистент се падат по около 100 студенти. Когато са изпитите, на студентите им организират места с разни забавни игри, безплатни напитки и някакви закуски, където да ходят да разпускат и да не „прегарят“.

Образователната система в Обединеното кралство

54aceca6fa824dfe19799ae410c25573 XL

Около midterm - средата на семестъра - имат право да се откажат от един предмет, ако усещат, че не се справят добре, но ще трябва го взимат през лятото или да си удължат следването с още един семестър (или повече), ако и през следващите семестри се отказват от някой предмет. Минимум 4 предмета трябва да са на семестър, но ако иска да завърши в рамките на 4 години трябва да са 5. На първокурсниците непрекъснато им пращат имейли, да им предлагат помощ от някой от по-горен курс.

На Теди програмата е Criminal justice and public policy, каквото и да значи това (бел. р. криминалистика и обществени политики). Теди каза, че иска да учи право и като стана време за кандидатстване в университет, останахме дълбоко изненадани, че в Канада не може да се кандидатства директно право. Първо трябва да се завърши някаква бакалавърска програма, каквато и да е, ако ще физика или музика. Разбира се, планиращите да учат право, избират нещо по-близко, както направи и Теди.

За да бъде приет някой да учи право, трябва да е завършил бакалавърската си програма с много висок успех, да представи академични и неакадемични препоръки, да е работил и да е бил доброволец. Всъщност може и само с 3 завършени години, но трябва да има изключителни качества и се препоръчва да завърши бакалавърската програма, за да е по-конкурентен. На Теди му предложиха от университета да работи следващата година в екипа, отговарящ за общежитията и той ще приеме, защото, освен да си помогне финансово, е важно за кандидатстването му един ден.

След като е налице всичко изброено се държи изпит LSAT (law school admission test). Тестът оценява reading comprehension, analytical skills, logical skills (четене с разбиране, аналитични умения, логика) и всяка част е за време. Има и есе, което не се оценява, а се изпраща на избрания университет с резултата от теста, за да видят способността на кандидата да се изразява писмено. Ето тук има примерни тестове, ако някой иска да се пробва, на мен ми се зави свят, като ги преглеждах. След като си вземе теста с необходимия резултат, евентуално могат да го приемат, конкуренцията е жестока. Горе-долу за 4000 места се борят 15 000 души. Ако не си вземе изпита, може да се яви и втори път, но определено това се взима под внимание. При успех, следват още 3 години учене, 10 месеца стаж и още два финални изпита, за да се превърне в практикуващ адвокат. За сравнение, повечето бакалавърски програми в Онтарио са около 6-7000 долара на година, правото е около 36 000 долара на година. Подобно е и за лекарите и зъболекарите, първо бакалавър по нещо (биология и подобни), доброволец по болници, препоръки, и после още повече учене.

7 принципа на образованието в най-добрите училища по света

d95ac1e7d6d78552526cbaae66d68531 XL

Има всякакви клубове и общности по интереси. Догодина Теди ще се присъедини към pre-law society, където организират срещи с адвокати, ходят по съдебни заседания, споделят материали за подготовка за изпита и въобще всичко необходимо за нужното CV, за да бъдат приети в law school.

За първокурсниците има гарантирано общежитие (ако искат). Избира се и план за изхранване, пет варианта са. Ние избрахме почти най-скъпия и като гледам, няма да стигне за цялата година и ще трябва да се допълва картата му. С тази карта се храни във всички заведения в кампуса, в нея влиза и градският транспорт. Общежитието и изхранването излизат повече от самата такса за програмата. В кампуса не се продава алкохол, може да се внася, но се пие само по стаите. Теди каза, че няма купони. Някои ходят в града през уикенда на бар или нещо, но Теди пропуска, тъй като алкохол в заведение може да се пие от 19-годишна възраст, а той още е на 18.

Има академични стипендии, но са малки на общия фон, Теди взима 1000 долара за година, за над 80% успех от училище, и не трябва да пада под това. Крайните оценки за семестъра ще бъдат качени на 21 декември, но според Теди той е в горните 80%. Стипендии за спортни постижения няма. Има разни варианти за финансова помощ и неизбежния заем.

Засега Теди е много мотивиран, дано не изгуби ентусиазма си и успее да стигне до law school. В момента е в заслужена ваканция. 

* Цитираните такси са за канадски граждани и постоянно пребиваващи, за чуждестранни студенти е тройно.

На снимката виждате Trinity College - University of Toronto.

Прочетохте ли

Пожелайте им лош късмет

Това дете има толкова изразителни очи, че ще е грях да угаснат. А такава опасност има и с нея семейството на 11-годишното момиченце се бори от раждането му. Първо видяхме снимката, после текста под нея:

„… Минути след това на Ани ѝ предстоеше операция... В чужда страна, с чуждестранни лекари, само с преводачката, в плашещата огромна операционна, без мама... Мама, която се усмихваше, въпреки че сърцето ѝ се раздираше, за да даде кураж на малкото си момиченце! Мама, която остана в предверието сама, виждайки протегнатите ръчички на своето детенце, докато го отвеждаха, чувайки риданията му: "Мамо, мамо! Искам мама!"

Молим ви, нека тези страдания не останат напразни! Сами не можем да се справим! Силни сме, когато сме заедно! Помогнете ни да запазим нашата малка Ани!“

57015659 2158954084160049 6833093844662222848 o

Още в първите месеци от своето съществуване, Ани започва тежки битки за по-добър и пълноценен живот, а сега води най-тежката - със смъртта на своите очи! Родена е с няколко заболявания, като най-тежкото е атрофия на зрителните нерви и ретините и на двете очи - безпощадно и прогресиращо заболяване, което води до слепота! Останалото в очите общо зрение е едва 10%! Нищожни, но скъпоценни!

Лечението на малкото момиченце е дълъг и скъпоструващ процес, който се провежда в руската клиника "Микрохирургия глаза имени Фьодорова", където лекарите се ангажират с лечението ѝ и дават добра прогноза. Терапиите се провеждат на няколко отделни курса годишно, в зависимост от предписанието и състоянието на Ани. Поради спецификата на случая и сложното му протичане е наложително лечението да продължи за голям период от време и по тази причина кампанията за набиране на средства за лечението на Ани ще бъде валидна дълго време!

41382174 1875546039167523 8330820202874798080 o

Предвид инфлационните изменения в Русия към момента стойността за завършване на програмата за лечение надхвърля на 104 000 евро. До момента са набрани 83 642 евро. Остават още 20 358 евро! Но... за съжаление винаги има едно "но":

Със сумата на лечение не се финишира цялата необходима стойност. За всяко едно заминаване са необходими средства за издаване на визи (пребиваването в Русия е с действащ визов режим), за самолетни билети и прилежащите транспортни разходи, за рехабилитация, за медикаментите в периода на последващо лечение, докато Ани е в България ѝ е необходимо да ги приема, за специални скъпоструващи очила и много други, възникнали в процеса на лечение и престой непредвидени и съпътстващи присъщи разходи!

34048673 1724762640912531 8815027995417772032 n

Как можем да помогнем

Банка ДСК ЕАД

IBAN BG 33 STSA 93 00 00 11 23 84 01

BIC: STSABGSF

Ани Георгиева Михайлова

PayPal account:

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Кампания Светлина за малката Аничка

Можете да се включите и с превод чрез офиси на MoneyGram или Western Union!

А можете и да закупите книга в помощ на момиченцето.

Хода на лечението и кампанията в подкрепа на Ани можете да следите на страницата Да запазим слънцето за нашата звездичка.


Препоръчваме ви още:

Кой плете за българските деца?

Можем да спасим Алекс

Вики и Пеши - малките герои от Попово

Какво се случва с нас, когато почувстваме страх? Усещаме, че буквално като че ли губим почва под краката си и пропадаме в бездната. С други думи, губим опората си, това, което ни помага да бъдем устойчиви. Първото, което можем да направим, е да си я върнем.

Какво може да ни помогне? Информацията. Това е статистиката за авиокатастрофите, според която подобни трагедии в небето са огромна рядкост. Добра идея е да погледаме през прозорците на летището самолетите, които излитат и кацат: „Виж колко са много и всички благополучно излитат и се приземяват.“ Можем да прочетем и статии за това колко надежден е самолетът като вид транспорт, как се подготвят пилотите за реакция във всякакви ситуации.

Друга опора е знанието на кого и за какво можем да се доверим - на определена авиокомпания, на конкретен модел самолети. Тази оценка е субективна, но защо да не се възползваме от нея?

Друг начин за намаляване на тревожността ни е знанието как да действаме в извънредна ситуация. Това е информация, която може да бъде открита в интернет. Можем дори да потренираме вкъщи, за да сме по-спокойни. Опитът показва, че в състояние на стрес ние действаме автоматично.

Какво може да ни помогне по време на полета

- успокоително (задължително по лекарска препоръка);

- алкохол – в малки количества и много внимателно - на някои малката доза помага да се отпуснат, а на други да се разтревожат още повече;

- дълбоко дишане (вдишване през носа, издишване през устата) – това помага при пристъп на страх. Така сърцебиенето се овладява и пулсът влиза в норма.

- прегръдка (можем да се притиснем към близкия, с когото пътуваме) или сами да се обгърнем с ръце. Помага и лекото потупване по раменете. Важно е да почувстваме отново тялото си и да се върнем в реалността.

- интересна книга или филм (добър начин за разсейване);

- всеки ритуал, който ни успокоява;

- молитва – колкото и странно да звучи - действа;

- при необходимост, ако изпаднем в паника, можем да помолим съседа си или стюардите за помощ.

Сами пишем себе си

c9b32c98563233aa501943c67fb2ecac XL

Как да се справим с тревожните мисли?

Първо, страхът от полети се снижава, когато на мястото, към което пътуваме, ни очаква нещо значимо и важно – отговорен форум, гостуване на близък, екскурзия до мечтана дестинация. Мислите за всичко това биха предизвикали положителни емоции в този момент. Достъпът до чувствата и съприкосновението с най-дълбоките ни ценности отслабва страха.

Второ и най-сложно, да проявим достатъчно смелост да се докоснем до темата за собствената ни смърт. Защо?! За да живеем пълноценно. Звучи парадоксално, но страхът от смъртта по невероятен начин повишава ценността на живота. Вътрешната откритост по темата за смъртта ни позволява да излезем от първосигналния афект и да погледнем човешки на ситуацията. Дори да си несвободен външно, у теб има една последна свобода – свободата на позицията, или как да се отнасяш към това, което се случва с теб.

Според австрийския невролог и психиатър Виктор Франкъл „Човекът не е свободен от условията. Но е свободен да има позиция към тях. Условията не го обуславят напълно. От него, според ограниченията, които си налага, зависи дали ще се предаде, дали ще отстъпи на условията. Той може и да се издигне над тях и да се открие в човешкото си измерение.“

Как може да стане това на практика? Дистанцираме се леко от ситуацията и започваме вътрешен диалог със себе си. Какво се случва. Самолетът излита. Какво чувствам? Страхувам се, че ще се разбие. Когато си го представя, какво чувствам? Безсилие и безпомощност. Да си представим най-страшното: да допуснем, че самолетът наистина се разбива. Докато пада, аз ще бъда ли съвсем безпомощен, затворен в тази многотонна машина или все пак ще направя нещо? Дори в своето безсилие и безпомощност какво мога да направя? Нещо малко, нещо скромно. Мога да се моля. Мога да си припомня лицата на всички скъпи хора. Мога да прегърна детето си, за да не му е страшно. Обикновено, когато летим с децата си, страхът ни намалява, защото автоматично влизаме в ролята на възрастния, който трябва да защити и да се погрижи най-напред за най-беззащитния. Не остава време за страх. Трудно е да заемем толкова лична позиция, защото в състояние на стрес у нас сработва инстинктът за оцеляване. Но все пак е възможно в някаква степен.

Ако ни е проблем да практикуваме това самостоятелно, можем да потърсим помощ от психотерапевт. Обикновено специалистът работи върху базовото ни доверие към света. Доверието е това, което много често е подкопано при хората с аерофобия. В детството недоверието ни помага да оцелеем и да се справим с трудна ситуация, има защитна функция. С порастването тази необходимост отпада или се понижава, но по навик продължаваме да реагираме пресилено. Няколко консултации с добър специалист биха могли да подобрят състоянието ни.

Навярно е нереалистично да очакваме, че ако дълги години сме страдали от аерофобия, тя може бързо и безследно да изчезне завинаги. Реалистично е обаче да очакваме, че ако работим над нея, както над всеки свой страх, тя ще намалее и вече няма да е в толкова остра форма. Ще можем да се справяме с нея, да я управляваме. Тревогата и страхът са екзистенциална даденост в живота на човека. Нищо никога не е гарантирано – така сме дошли и на този свят, така сме „програмирани“. Това, което можем да направим, е ден след ден да събираме смелост да се доверим. Във всяка нова ситуация, особено стресова, да живеем колкото можем по-човечно. Това прави страхът по-малък. Дотолкова, че можем да го сложим в джоба си.

Източник: matrony


Прочетохте ли

Аерофобия за начинаещи

Откъс от “Шантавия до шия”, Радостина Николова

Глава 3

За една чиния с мекици и едно съседско запознанство, а също и за дървото на раздора

Лина се събуди от страшна шумотевица. Някой режеше с трион или косеше трева, или забиваше гвоздеи. Тя се надигна от леглото. Насреща ѝ часовникът показваше десет без малко, а слънцето силно напичаше през отворения прозорец. Като видя, че преходната врата към стаята на брат ѝ зееше отворена, стана и набута едно габърче в леглото му.

- Предупредих те да не ми отваряш прозореца сутринта! - промърмори, след което се надвеси отгоре и видя, че баща ѝ косеше тревата, а брат ѝ забиваше пирони в някаква дъска... сигурно за някой от експериментите си – Две от три! Пф, бива си ме.

-Добро утро, Лина! - извика ѝ Нико отдолу и вдигна лице към нея, като заслони очите си с ръка.

Слънцето се пързаляше по русата му коса, от което тя изглеждаше още по-лъскава. Кафявите му очи топло се смееха, докато ѝ махаше все едно нищо не беше станало и животът беше прекрасен.

-Добро друг път, събудихте ме! - отговори Лина.

- Слизай вече. Искам нещо да ти покажа – извика брат ѝ. Въпреки че бяха близнаци, двамата значително се различаваха не само по характер, но и по външност. Лина имаше огромни сини очи, а косата ѝ беше по-тъмно русо от неговата. Приятелката ѝ Мони твърдеше, че Лина била по-хубавата от двамата, но всъщност винаги питаше дали Нико няма да слезе да играе с тях.

„Искам нещо да ти покажа“ – повтори Лина с подигравка. И тогава го видя:

– Егати грозния заек!

Той хрупаше трева в двора зад оградата на тяхната къща и сякаш чу, че го споменават, защото моментално спря да дъвче и погледна към Лина:

– Какво има, Пфръц? – разнесе се дрезгав глас и зад вратата на бараката се подаде някаква...

– Ти пък какво си! – Лина ококори очи и се вторачи в градината. От втория етаж съседният двор се разстилаше като на длан.

– Гладна ли си, момичето ми? Хапни, а после ще излезем на разходка. Знам, знам, но там не може вече – продължи да нарежда фигурата в съседния двор и току хвърляше скришни погледи към момичето.

Надвесена над перваза със зяпнала уста, Лина въобще не се прикриваше. Най-накрая фигурата рязко се изправи и се обърна към нея:

– Ало, какво си ме зяпнала, а? Така ли ви учат в града! Никакви обноски нямате! – изкрещя жената (да, макар и да подлежеше на съмнение, все пак се оказа жена) и размаха триона, който държеше в ръка. След това грабна заека под мишница и изчезна с него в бараката.

Едва тогава Лина се окопити:

– Аха! Ето го и трионът! Три от три! Браво на мен!

Тя нахлузи дрехите си и изхвърча от стаята, но след по-малко от пет примигвания се върна и претърси леглото на брат си за габърчето. Щеше да си го запази за друг път. Точно сега не му беше толкова ядосана.

Долу миришеше на мекици с пудра захар.

– Мням – Лина се облиза. – Мамо, знаеш ли каква е тази жена, дето живее до нас?

– Да, госпожа Стефания Шиева. Доколкото чух от другите съседи, се преместила тук преди десетина години. Изглежда като човек, който си има много грижи на главата. Не искам да ѝ създаваме проблеми.

– Мен ако питаш, изглежда по-скоро като човек, който създава проблеми. Шантава една такава Стефания-Шантавѝя Ха-ха!

– Лина!

– Добре, добре! Какво ще кажеш с Нико да ѝ занесем някол- ко мекици и да се представим? – Лина се усмихна, а майка ѝ се намръщи.

– Сигурна ли си, че нямаш нещо наум?

– Честна дума.

– Добре, но да не ни изложите, моля те.

Лина грабна чинията с мекиците и изхвърча навън:

– Хайде, Нико! Ела да се запознаем със Стефания-Шантавѝя!

– С кого?

– Ще видиш. – отговори му, след което изхвърчаха на улицата.

– Почукай, де! – изкомандва тя, като застанаха пред дъсчената вратичка.

– Е, защо аз!

– Почукай, почукай! Ти, ти А пък аз ще говоря.

shantavia2

Нико почука, а Лина моментално отстъпи крачка назад и захапа мекица. Когато Стефания отвори, Нико не беше подготвен за външния ѝ вид и извика толкова силно, все едно бе видял най-големия си кошмар. Отблизо съседката им изглеждаше още по-зловеща. Очите ѝ – малки и сиви, едва се забелязваха, но пък огромен орлов нос заемаше половината ѝ лице. От долния му край се спускаха дълбоки бръчки, които кръстосваха пътища с няколко завити черни косъма. Облеклото ѝ перфектно допълваше цялостното първо впечатление.

Беше обута в два различни плетени чорапа (през лято-то!), налъми като на бабата и дядото на близнаците, отрязани дънки до под коляното, огромна избеляла тениска с някаква щампа отпред, синя манта и шапка с козирка, под която се развяваха сплъстените ѝ прошарени коси. Лина се разсмя и парчета мекица се разхвърчаха от устата ѝ.

– Да ми се подигравате ли дойдохте?

– Всъщност да се запознаем – каза Лина и подаде чинията на брат си, захапа своята мекица в уста, избърса мазните си ръце в панталонките си, взе си отново мекицата и подаде другата си ръка. – Аз съм Лина.

– Аз съм Нико Вчера се нанесохме. – присъедини се и брат ѝ.

– Знам. Идвате от града. Скоро ще се напълни с такива като вас – изсъска. – Има ли друго? – попита госпожата.

– Всъщност да. Тази череша вкусна ли е? – попита Лина и кимна към дървото, което растеше пред оградата между двете къщи и по горните клони черешите вече апетитно червенееха.

– Какво те засяга? – отговори Стефания. – Това е МОЯТА череша. Аз се грижа за нея, откак съм тук.

– Хм – каза Лина. – На мен ми изглежда да е точно толкова пред нашата ограда, колкото и пред вашата.

Стефания се обърна към Нико:

– Само да съм ви видяла да се катерите или да ядете от дървото А сте припарили до него, а съм ви видяла сметката.

След това понечи да затвори вратата.

– А, чакайте, чакайте – каза Лина и тикна чинията в ръцете ѝ. – Всъщност ние дойдохме за мекиците. Хапнете, пък ще ни върнете чинията после.

Госпожата само ги изгледа, взе чинията и изсумтя. След това тръшна вратата под носа им.

– Аз няма да ям повече от тая чиния! – каза Нико. – Защо си толкова гадна, искаш да сънувам кошмари ли?

– Добре де, трябваше да те предупредя колко е ужасна, ама имам идея, почакай да видиш! – ухили се Лина, погледна към черешата, прецени, че е идеална за катерене, и заподскача към къщата, а от недоизядената ѝ мекица щедро се сипеше пудра захар по пътя.

shantavia3

За книгата:

Авторката на успешната поредица "Приключенията на мотовете" Радостина Николова зарадва своите верни читатели с нова книга - „Шантавѝя до шия“, която вече е в книжарниците. Първият роман на детската писателка поставя началото на приключенията на близнаците Лина и Нико, чието очертаващо се да бъде скучно лято, тотално се преобръща след срещата със съседката им Стефания. Предизвикателството към двамата герои е съвсем ясно - стиска ли им да се изправят лице в лице със Стефания-Шантавѝя, която може (или не може) да превръща хората в зайци, бухали, кози и гъсеници! Към шеметното надлъгване, превърнало се в история за приятелството и заличаването на пропастта между поколенията, се присъединяват и един куц заек, един луд детектив, една шарена коза, един щастлив доктор и много, много смях.

radostina

За авторката:

Радостина Николова е автор на поредицата „Приключенията на мотовете“, „Моите красиви рога“ и картинната книга „Кико без крила“. Писателката е трикратен носител на наградата „Бисерче вълшебно“, която се връчва след гласуване на деца в цяла България. Завършила е английска филология и творческо писане в Софийския университет. Книгите ѝ от поредицата „Приключенията на мотовете“ са продадени в над 50 000 екземпляра в Китай.


Препоръчваме още:

"Тайната на "Небюла" излезе и в България

Спестете си уморението

Магични мистерии

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам