Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

"Понякога е полезно да поскучаеш - скуката те прави много креативен" каза снаха ми по повод новата им игра с Боби - да рисуват с тебешир по кухненския плот.

Няколко полезни съвета за извънредното положение, предоставени от вас.

Моите 5 точки за по-щастливи деца и родители - как Христина Машкова, многодетна майка и учителка се справя с извънредната ситуация

Минимум 14 дни с децата вкъщи! Минимум! С едното, двете, трите или повече деца накуп, заедно, затворени, без социални контакти и (почти) ненапускащи дома. 

Дали не звучи плашещо, стресиращо, спиращо дъха и причиняващо топли вълни. Междувременно единият или и двамата родители се налага да продължат да работят  - онлайн или при някаква минимална част от обществото - в офиса. 

Найс, а?

“И какво правим сега?”. Точно това ме попита полицаят, широко отворил очи като видя, че шофирам с изтекла преди месеци шофьорска книжка (не беше нарочно, наистина не съм видяла и с трите породени деца срокът на шофьорската книжка е едно от последните неща, които проверявам, а и тогава не шофирах активно). 

Ами...какво правим - адаптираме се! (и полицаят се адаптира -  многодетна майка с дете в колата... един от редките случаи в които многото деца помагат...).

Ежедневно прекарвам много време с деца между 2 и 6 години. Смея да твърдя, че се разбираме повече от добре, смеем се, танцуваме, учим, забавляваме се, плачем, падаме, ставаме, бършем сополи, решаваме конфликти (те сами де, аз се намесвам само ако стане напечено). И да ви кажа хич не е трудно, даже е супер забавно и ще ми липсва докато отново не сме заедно.

ОБАЧЕ! Мисълта за моите три хуни, вкъщи, заедно - на 7, 9 и 12 години. Ама вие знаете ли колко ядат? Не, не знаете?! А вие знаете ли аз колко мога да готвя?! Добре, че е симпатичната леля/баба от долния етаж, благодарение на която съм на път да стана царица на пилешката супа, боба, млякото с ориз, грис, мусака, млечна и класическа баница. Добре че е и мъжът ми, който се включва със салати, месо от не знам си какви ферми и рецепти. Мило, <3.

Добре, искаме не искаме, ще ги изхраним. С предварително планиране, обсъждане, изготвяне на менюто и реализирането, защото иначе…. Знаете ли какво е да са гладни?! Дори само единият от тях?! Дори само сладкото момиченце, което винаги се усмихва и е в добро настроение. Вярвайте ми, малко след първия огладнял и на петимата хич не ни е смешно. 

Та... Правило N1 - по време на епидемия (и не само)  задължително трябва да има приготвена храна! По възможност пет пъти на ден - три основни и две междинни хранения. 

В идеалния случай те участват в избора, приготвянето й, а след това отсервирането и почистването на масата и съдовете. 

2. Забавляваме се. Нищо не е по-силно по време на криза от смеха, усещането за заедност, за лекота, за свързаност, за любов. Как точно се забавляваме ли? Може би ще напиша подробно отделен пост. Накратко - нищо по-специално от танци, музика, борд геймс, природа, спорт.

3. Предвидимост - Когато децата ходят на училище или на детска градина те имат свой изграден режим - според възрастта би трябвало да се ориентират кой ден сме, кой ден кой ги води, кой ги взима, какво ги чака на съответното място, имат ли след това допълнителни дейности. От утре това ще се промени, постепенно ще започнат да разбират, че след уикенда мама и татко не са на работа, а те не са на градина/училище. На тази ситуация ще реагират различно. Би било добре да ги подготвим от предишния ден или от съответната сутрин какво ще се случва през деня. Какво ще прави и се очаква от съответния член на семейството. Кой къде ще работи, ако има ученици и се налага да работят през компютър. Какво ще правят майката и бащата? Ще работят ли от вкъщи, какво точно значи това, трябва ли децата да са тихи или да спазват определени правила? Така например нашите деца знаят, че баща им често има конферентни разговори и тогава те не трябва да са в стаята или трябва да са абсолютно тихи. Убедена съм, че ако на децата им се обясни адекватно и отговорно и им се гласува доверие, те ще съдействат. 

4. Традиции и ритуали. Между 15 и 16 ч. всички четем книга. Събота през деня сме сред природата, а вечерта гледаме Съни бийч. Неделя хапваме палачинки,  после се разпределяме и всички почистваме дома. Предстои заедно да доизмислим “специалните” събития за всеки ден от “работната” седмицата и така децата ще имат повече яснота, предвидимост и сигурност.

5. Лично време и пространство без деца.

Стабилността и състоянието на цялото семейство зависи изцяло от това на родителите. Няма как децата да са добре, ако ние родителите не сме добре, спокойни и отпочинали. А за да се случи това със зъби и нокти трябва да пазим личното си време и пространство. Уикендът децата не ни будят сутрин преди еди колко си часа, стриктно лягане в 21 или 21.30 ч. със съответните ритуали, твърдо не влизат в нашата стая между 2 и 4 ч.  следобед (това ще видим как ще работи през седмицата). Стараем се да ни виждат как излизаме само двамата на театър, ресторант. Не се случва често, не се и очертава да се случи скоро, но особено докато ще сме толкова време заедно с децата, още по-важно е да имаме някакво (поне минимално) време и без тях.  

Пожелавам здраве, спокойствие и незабравими моменти с децата, напук на всичко! 

Идея за домашна игра, лесно осъществима с хартиено тиксо, за която благодарим на Мартина Манева!

89260854 924288327990864 4416164916541521920 n

А това са съветите на училищния психолог, които ни предостави Крис Ка.

Подхождайки внимателно, е нужно да обясним на децата каква точно е ситуацията. Децата имат богато въображение и могат да си представят неща, които не отговарят на истиността на това, което ни се случва. Не бива да се крие информация, но я поднесете търпеливо. Изключително важно е да си направите програма за всеки ден и да я следвате.

Децата трябва да поддържат нормалният си ритъм. В тази ситуация рутината е от голямо значение. Трябва да поддържате към нормалният начин на детето, за да е правилно развитието му и да приема без излишни драми оставането в къщи.

Навийте си часовник за събуждане на детето, като при нормални делнични дни.

Оправяне на легло, лична хигиена и нормални дрешки (мотаенето по пижама не е желателно).

Закуска. Децата винаги могат да се включат в приготвянето ѝ.

Уроци. Учителите ще дадат инструкции и детето трябва да ги следва.

Време за игра. Време, в което детето да почувства свобода.

Игри с възрастни. Може да са настолни игри, нещо което да сътворите заедно.

Вашето време с детето. Физически упражнения. Скачайте, ритайте топка в хола, направете си състезание в коридора.

Време за обяд. Следобедна закуска. Вечеря. Всичко това в установените ви рутинни часове. Душ и в леглото.

Детето трябва да осъзнае, че с оставането в къщи помага на цялата ни общност. Детето трябва да се почувства значимо в цялата тази бъркотия. Да работим в екип. Въпреки че сме разделени с близки и приятели, има хиляди начини да общуваме с тях.

Позволявайте на детето да говори с приятели. Фейсбук, уатсап, скайп - всички социални мрежи помагат.

И още нещо, всички заедно ще се справим!

Повече по темата как да говорим с децата за коронавирус прочетете тук.

Автор: Мария Пеева

Престъпниците не пропуснаха да се възползват от ситуацията с коронавирус и веднага разработиха нови схеми за измама. Препоръчвам ви да предупредите възрастните си близки, които отново са най-потърпевши.

В Турция медиите съобщиха за случаи на лица, които се представят за лекари или полицаи, облечени са с униформи и обикалят домовете, уж за да направят бързи тестове за коронавирус. Възрастните хора изпадат в паника и ги пускат, а те ги обират. За да предотврати обирите турското министерство на здравеопазването предупреди гражданите, че тестове се правят само след предварително уведомяване от съответните органи и хората не бива да допускат в домовете си лица дошли за тестове, без предварително обаждане от специална телефонната линия, която е обявена.

В западните държави пък официалните органи предупреждават за друга схема - за източване на данни и финансова информация. “Телеграф” съобщи, че престъпниците се представят за банкови, полицейски и здравни служители по телефона или електронната поща и предлагат медицински съвети, възможности за инвестиция или безопасен трансфер на средства по време на коронавирус кризата. Неподозиращите жертви, вече достатъчно обезпокоени от ситуацията, предоставят финансови данни или отварят линкове с опасни вируси.

Най-вероятно и старата, добре позната у нас схема с изнудването на пари за “катастрофирал” близък скоро ще се осъвремени и измамниците ще започнат да се представят за лекари и да искат пари за лечение на роднини в болницата. Нека напомним на родителите си да внимават на кого вярват и да не се връзват на подобни схеми, а да звънят на 112.

Вижте още:

Онлайн занимания по време на карантина

Не е страх, отговорност е

Как да говорим с децата за коронавирус

Автор: Яна Пеева

Повтаряме си как можем да спасим света от комфорта на дома си, преобразуваме пространствата вкъщи в офиси, обясняваме на децата си как е важно да ограничим контактите, да мием ръцете си още по-често, да не играем на площадките. Говорим си с приятели по телефона и си пращаме смешни картинки по фейсбук, питаме се по няколко пъти на ден дали сме добре, дали понасяме добре изолацията…

Накратко - в извънредно положение сме.

И въпреки че не е никак приятно и не е ясно кога ще свърши и какво още ще се случи, има нещо, за което можем да сме благодарни. Интернетът. Интернетът, който ни позволява да се свързваме с близките си, благодарение, на който можем да се снабдим с някои от книгите, които все си обещаваме, че ще прочетем, но до които не успяваме да стигнем в забързаното ежедневие. Интернетът, който позволява на децата ни да продължат да учат, a на някои от нас да продължат да работят. Интернетът, който ни свързва със света в момент, в който е най-добре да сме отделени от него. 

Събрахме на едно място някои онлайн събития, които да разгледате с децата и семействата си, когато се изчерпате откъм интересни дейности, които можете да вършите в хола, на терасата и на двора.

За най-малките:

Fox Book Cafе пренасят четенията си за най-малките в онлайн пространството. На 18-и март, сряда, от 10:30 до 11:15 ще се проведе интерактивно четене, водено от Деси. Цената е 10лв за дете+родител, а повече информация можете да видите тук.

Издателство “Рибка” ще представят новата си книга за любимата на децата Ванилия в събота, 21-и март, от 11:00ч. Следете събитието за повече информация.

Онлайн уроци:

Уча.се - платформата е с безплатен достъп до 29-и март. Ето и официалното им съобщение: “Ние от Уча.се правим сайта безплатен за всички до края на грипната ваканция – 29 март. През последната седмица работихме безсънно, за да подготвим сайта и сървърите. Сега всеки човек има безплатно всички над 16 000 видео урока и теста по всички предмети от 1. до 12. клас, даже и за 4. група за децата от предучилищна възраст. Видео уроците и тестовете са изцяло съобразени с официалната учебна програма и дори с точния учебник, по който учениците учат и учителите преподават. Нищо допълнително не се изисква да правите – просто влезте в профила си в Уча.се. Ако нямате профил, регистрирайте се и сте готови – отнема 30 секунди. Нещо много важно – изключително сме благодарни на всички прекрасни хора, които в момента имат активен абонамент. За да сме коректни към вас и да покажем огромната си благодарност, вече заредихме 14 дни, колкото е този безплатен период, към активния ви абонамент. Така няма да ощетим точно вас, които през годините показахте колко много ни подкрепяте. 

Имаме и една молба към всички хора – нашите собствени сили стигат до 29-и. След това трябва да възстановим модела с абонаментите, за да може да продължим да съществуваме и нашият екип от над 150 души да дава все повече стойност за всички вас. Моля ви, след 29-и не ни псувайте, че сме лоши хора, които искат само пари. Всичко правим за вас.

Нека сега се постараем Уча.се да достигне до всички ученици, учители, родители, директори, за да може максимално да помогнем.”

СофтУни предоставят безплатен достъп до някои от най-желаните им обучения, нужна ви е единствено безплатна регистрация в сайта им.

И за по-големите:

Дигиталната концертна зала на Берлинската филхармония е отворена и безплатна за всички до 31-и март. Трябва само да се регистрирате в сайта им тук

Wiener Staatsoper, Виенската опера - можете да получите достъп до безплатно онлайн съдържание тук.

Театър “Възраждане” постави на живо представлението “Ало, Ало!” От Джеръми Лойд и Дейвид Крофт. Може да го гледате безплатно тук, а тук можете да подкрепите театъра, като си купите “билет”. 

Постановката “Три сестри” на А. П. Чехов, с режисьор Крикор Азарян, от Младежки театър “Николай Бинев”. Двете части ще са активни до 14:00 на 17-и март.

За здрав дух в здраво тяло:

Йога Вайб София - Безплатно онлайн студио с видеоклипове в Youtube. Клиповете ще са активни за определено време, следете страницата им за повече информация.

FitBabyHotMama ни предлагат онлайн клас по ресторативно движение във фейсбук, на 17-и март от 14:00. Следете страницата им за повече информация.

За да преборим скуката:

Издателство НИКЕ ни подаряват сборника "Убий мухата" - любими техни разкази на Йордан Радичков, които да ни помогнат да останем ведри и усмихнати. Можете да го изтеглите безплатно от тук.

Онлайн музеи:

Лувъра - Можете да разгледате част от музея-галерия-дворец тук.

Metropolitan Museum of Art (The Met) - Можете да разгледате част от изложбите на един от най-големите музеи за изящно изкуство тук

Музеят на Ватикана - тук можете да разгледате част от музеите на Ватикана.

Google Art Project предлага онлайн разходки из повече от 60 галерии и музеи из целия свят. Можете да си изберете какво да разгледате тук.

 С радост ще допълваме списъка с още дейности, които намираме из интернет, а вие можете да споделите ваши идеи в коментари.

Ето и полезна статия със стихове и песнични за най-малките, а тук можете да видите чудесни идеи за забавни игри у дома.

Обновена на 19.03.2020: СЗО публикуваха на страницата си следния отговор на въпроса дали ибупрофен може да влоши състоянието при коронавирус: "Понастоящем, с информацията, с която разполага, СЗО не препоръчва да не се използва ибупрофен." Продължавам да следя темата.

90474619 2993741387337891 1559486905597296640 o

 

Противовъзпалителните медикаменти могат да влошат Covid-19, предупреди The Guardian! Френски министър посъветва пациентите да приемат парацетамол вместо ибупрофен или кортизон.

Здравният министър на Франция Оливие Веран, който е квалифициран лекар и невролог, пусна в Туитър следното:

“Приемът на противовъзпалителни медикаменти (ибупрофен, кортизон) може да влоши инфекцията. При температура вземете парацетамол. Ако вече взимате противовъзпалителни лекарства, поискайте съвет от лекаря си.”

Screen Shot 2020 03 15 at 11.12.20

Здравните власти на Франция посочиха, че противовъзпалителните лекарства са рисковани за хората с инфекциозни заболявания, защото намаляват реакцията на имунната система.

На пациентите се препоръчва при нужда да използват парацетамол, защото “ще намали температурата без да противодейства на възпалението”.

Напомняме и симптомите на коронавирус:

Температура

Кашлица

Затруднено дишане.

Хремата и кихането не са симптом на коронавирус.

Пред бТВ общопрактикуващият лекар д-р Гергана Николова заяви следното:

„Могат да възникнат като усложнения нетипични пневмонии, които се развиват по по-специфичен начин. Но там няма храчки за разлика от пациентите, които развиват бактериални пневмонии. При тях кашлицата е суха. Усещането за невъзможност да си поемете въздух. За недостиг на кислород“,

Усетим ли тези признаци, специалистите съветват да потърсим личния си лекар, но първо по телефона.

„Не панически да се качим на първото превозно средство, да влезем в коридора, да постоим два часа. Да окашляваме всички около нас. Как ще издирим всички, които са се намирали в този момент в коридора?“, обяснява д-р Николова.

Пазете се и бъдете здрави!

Още по темата: 

Как да говорим с децата за коронавирус

Автор: Мария Пеева

Преди няколко години случайно попаднах на филма “Трябва да поговорим за Кевин”. По онова време вече имах две деца и бебе на път и може би затова се почувствах като залята с кофа студена вода. Случвало ли ви се е да изпитате неистов ужас при мисълта, че невъзможното, което винаги сте отхвърляли като нещо, което се случва само на лошите хора, всъщност не е чак толкова немислимо? Че там някъде има и добри, съвсем нормални майки, които...

Но не, ще се постарая да не издавам много от сюжета, за да не ви отнема удоволствието (или ужаса) да го разкриете сами. Ще кажа само, че веднага след филма побързах да си намеря и книгата. Търсех отговори, които филмът не ми даде. Бях сигурна, че ще ги открия там. Намерих я само на английски и я изгълтах за часове. Отговори все още нямах, но въпросите станаха още повече. По тази причина прекарах дни наред в издирване и проучване на десетки истории, подобни на тази на Кевин. Някои от тях споменати и в книгата.

Подобни сюжети заслужават повече от един прочит, дори повече от два. Тези дни най-после книгата излезе на български и побързах да я прочета отново. (Великолепен превод, държа да отбележа това, защото знам колко рядко някой обръща внимание на приноса на преводача, а неговата работа може да съсипе един роман или да го превърне в местен бестселър). Защо за трети път? Защото тя не е просто поредният много добър трилър, нито е само разтърсваща психологическа драма или сагата на едно щастливо и богато семейство, в което също плачат. Много повече е. Това е сбъднатият страх и най-голям провал на всяка майка.

Да родиш и да отгледаш убиец. 

Отговорите, които открих, останаха все така малко на брой, но за сметка на това трудни и болезнени. А въпросите ми станаха все повече.

Майчината обич ли прави децата добри хора?

Дали човек се ражда зъл, или липсата на обич го прави такъв?

Може ли обществото да приобщи социопата, има ли механизъм за това?

Може ли добронамереността да предотврати злото или напротив, само го провокира и изостря?

Способно ли е изобщо обществото да ни предпази? Да спаси децата ни?

Склонни ли сме да затваряме очите си за грешките на децата?

А за грешките на любимите ни хора?

Откъс:

Кевин беше (и си остава) загадка за мен. Ти самият някога си бил момченце, затова нехайно допускаше, че си преживял същото и няма какво да откриеш. Явно двамата с теб се различавахме дълбоко, колкото е дълбока човешката природа. За теб детето беше непълноценно същество, по-проста форма на живот, която пред очите ни се развива към зрялост. Само че в мига, в който го поех в обятията си, аз усетих, че Кевин Хачатурян си съществува отдавна, че има пространен и променлив вътрешен живот, чиято изтънченост и наситеност всъщност щеше да отслабва с възрастта. И най-вече ми се струваше, че той се крие от мен, а ти имаше усещането за весел и непринуден достъп... 

Има ли прошка за майката, която не обича детето си?

Дали тази липса на обич е случайна? Дали някаква дълбока интуиция не я кара да го отхвърли? 

Може ли да се живее с такава вина? 

Може ли тя да бъде изкупена?

74667929 155048539229695 5718685247374098432 o 1

 

Откъсите, които ви подбрах, не могат да предадат достатъчно добре атмосферата на това повествование, което напук на зловещия сюжет, се разгъва плавно и толкова приятно за четене. Усещането е, че неусетно пропадаш в бездната, заедно с едно семейство, което има всички предпоставки да бъде щастливо и доволно от живота, но вместо това затъва все по-дълбоко и дълбоко. И през цялото време се молиш любовта да ги спаси, а точно любовта е тази, която ги обезсилва и тегли към пропастта. И докато в началото обвинявах тази майка, с всяка следваща страница, с всяко ново писмо, все повече и повече успявах да погледна през нейните очи и да почувствам болката й, обречеността й, безизходицата, изказана без гняв и привидно дори без емоция, някак през стиснати в горчива усмивка устни, което прави емоцията още по-силна. 

Майката на опозорения Кевин Хачатурян, ето това съм аз, а самоличността ми е поредната дребна победа на нашия син... майка на детето, което всички обичат да мразят. Дълбокото ми лично възмущение обаче е от факта, че собственият ми син ми отне онова, което представлявах преди. През първата половина от живота си бях собствено творение. След мрачното и затворено детство се бях превърнала в жизнерадостен и общителен възрастен човек, който ползваше една дузина чужди езици и беше способен да се ориентира прекрасно по непознатите улици на някой чужд град. Усещането, че си свое собствено творение, е съвсем американско, би побързал да изтъкнеш ти. Сега гледната ми точка е европейска – аз съм съставена от историите на други хора, същество, предопределено от обстоятелствата. Кевин е този, който се нагърби с агресивната и оптимистична задача на всеки янки и създаде сам себе си. 

Никога няма да забравя тази книга. Връщам се към нея в мислите си всеки път, когато прочета за поредното престъпление, побой, убийство, което е дело на млад човек, на дете. Питам се има ли там, зад злодея някоя майка? Какво мисли тя, какво изпитва? Дали се обвинява?

Как бих се чувствала аз на нейно място?

Мисля, че всяка майка трябва да прочете тази книга. Също и всеки баща.

А после да поговорят за Кевин. 

Вижте още: Какво ще четем през лятото

Автор: Dicke Bertha

Не е страх, отговорност е.
От вчера уроците на част от италианските ученици включая и моите деца се провеждат в скайп. Пълен учебен ден в конферентна връзка.
От снощи цяла Италия е поставена в zona rossa. Или карантина за цялата държава.
От днес в магазини, табакерии, аптеки, маркети се пропускат по двама, до четирима човека. В "Бърза помощ" се влиза с номера. Останалите чакат отвън. Обслужващият персонал е с маски. Капучино се пие за определено време и от разстояние. Свободата е ограничена. А "Ограничена свобода" не съществува, като понятие. Икономиката е в критично състояние. Улиците са полупразни. Карабинерите сноват от време от време, като че сме в Северна Корея. Имаш право да ходиш на работа, на пазр и вкъщи. “Смелчаци”за бар също се намират. Опашките пред магазините напомнят за онези тъмни времена на диктатура, каквато си заслужихме, защото бяхме смели и не съумяхме да жертваме моловете в името на нашата и общата безопасност. В името на Свободата.

Не опазихме свободата. И не се самоограничихме за малко. Италианците не съумяха. До вчера ги гонеха по летищата с белезници. Тъпкаха се в последните влакове, като сардини. До преди две седмици правеха карнавали и модни ревюта, а всички останали ограничаваха граници. Не се спряха. Не се спряха дори когато Ломбардия пламна. Нито за малко не направиха жертва с разходката до мола и намаленията. Нито за миг не останаха у дома си. Защото “болестта поваля слабите, ние допринасяме за икономиката и сме в цветущо здраве” Казваха го така, сякаш нямаха възрастни роднини и съседи, които да предпазят. Затваряха се театри, училища и библиотеки. Дискотеки, барове, ресторанти и молове обаче поемаха колото се може повече с невероятни оферти. И ето! Всичко се преобърна за по-малко от 12 часа. Италия е под карантина, не заради китайците, които изолираха и плюеха преди седмица, а заради самите себе си. Заради алчност, самоувереност и глупост. Италия е най-недисциплинираната и самонадеяна нация. Казвам го, като многогодишен емигрант, познавайки всяка част от безотговорния им манталитет. Успокоява ме фактът, че здравната им система е окей и ще се справят, ще се справим. Ще се справим!

Аз избрах да остана вкъщи.
#Iorestoacasa 

Бел.ред. Мога да добавя само, че се надявам ние, българите, да проявим повече отговорност и да се самоограничим, за да не се стигне до такива мерки. Положението е сериозно. Нека се шегуваме, няма лошо. Но също както се шегуваме, нека спазваме и превантивните мерки.

Да намалим до минимум социалните контакти.

Да излизаме до магазина, аптеката само при необходимост.

Да не се ръкуваме.

Да спазваме дистанция от метър.

Фирмите, които имат възможност за "хоум офис", да я използват.

Да се огледаме за възрастни хора, на които да напазаруваме и да им оставим покупките пред вратата.

Да ограничим посещенията при лекар само до спешни случаи.

Да избягваме градския транспорт, ако ни е възможно.

За хигиената вече е ясно.

Осъзнавам, че това е ужасен удар по бизнеса. Но може да е още по-страшно.

Това е "Писмото от зоната", което написа Деси Михайлова още в началото на епидемията в Италия.

Напомням ви тази статия - как да се подготвим за карантина, може би ще ви е полезна. Препоръчвам ви и Как да говорим с децата си за коронавируса.

Автор: Яна Пеева

Темата на тази седмица ми беше изключително интересна от изследователска гледна точка. В първия момент, когато видях "фермeнтиране", доста се стреснах. Теоретично знам кои храни са продукт на ферментация, както и какво е ферментация, но до този момент никога не се бях замисляла да приготвя нещо такова вкъщи. Дори киселото зеле на баба само го ям и никога не съм била свидетел как се прави - нямах идея примерно какво значи да се “претака”. Сега по същество, обаче!

Ферментация е процесът на преобразуване на въглехидрати в киселини и/или алкохоли с помощта на бактерии. Използва се от дълбока древност за променяне на вкуса на различни продукти, както и за получаване на съвсем нови, какъвто е случаят с произвеждането на алкохол. Храни, продукт на ферментация са - квасеният хляб, киселото зеле, киселото мляко, сирената. Виното, бирата, както и всички други видове алкохол, също са продукт на ферментация. Освен интересния вкус, който добиват ферментиралите храни, те имат и друг бонус - богати са на пробиотици и се твърди, че носят множество здравословни ползи, като по-лесно храносмилане, имунитет и дори по-добро сърдечно здраве.

Преди да продължим към моя (изключително!) скромен опит с ферментирането, искам да наблегна на едно МНОГО важно нещо: ХИГИЕНАТА. За разлика от повечето други  техники на обработване на храна, тук липсва термична обработка и разчитаме на добрите бактерии. Освен добрите бактерии обаче в домовете си често имаме и лоши такива и е важно да се вземат някои мерки, за да се подсигурим, че те няма да влязат в пряк допир с храната ни и да я развалят. 

  1. Важно е всички съдове и прибори, с които пипате храната, да са много добре измити. Ако имате миялна, може да използвате нея. Ако не, гореща вода и сапун също вършат работа. Ако искате да сте съвсем сигурни, може да ги преварите.
  2. Използвайте възможно най-свежи и пресни зеленчуци. Ако има следи от загниване или са наранени, е възможно лошите бактерии вече да са се настанили и да заразят и бъдещите ви ферменти. 
  3. Използвайте достатъчно сол. Солта убива гадните бактерии. Може и да ви се струва, че е прекалено много, но всъщност не е, и е нужна, за да се случи ферментацията точно, както трябва. Най-добре да използвате кухненска везна, за да сте сигурни в количеството!
  4. Вярвайте на себе си и на носа си! Ако нещо мирише лошо, шансът е, че не става за ядене. Ако не сте сигурни, по-добре го хвърлете. 

Както вече казах, квасенето на хляб, приготвянето на различни видове алкохолни напитки, правенето на сирене и ферментирането на зеленчуци са все видове ферментация. Оцетът, кефирът и камбучата също са продукти на ферментация, която обаче минава през няколко етапа. Още от началото бях раздвоена между отглеждането на хлебен квас и правенето на хляб с него и ферментиране на зеленчуци или плодове. И двете неща са примери за лакто-ферментация. 

Какво е лактоферментация? 

Lactic acid fermentation, или млечно-кисела ферментация на български, е вид ферментация, в който бактерии разграждат захари, за да се получи млечна киселина. Това се случва благодарение на млечно-киселите бактерии Lactobacillales, които се намират практически навсякъде. Тези бактерии издържат на сол и виреят в анаеробна среда, което значи, че нямат нужда от въздух, за да се размножават. 

Терминът “дива ферментация” пък значи, че разчитаме на популациите от бактерии, които така или иначе обитават продуктите, без да добавяме други. 

Лакто-ферментацията може да се случи или само със сол, или със солен разтвор. И в двата случая трябва да има поне 2% сол. Продуктът, който ще ферментираме, се смесва с 2% сол (2% от теглото на продукта или 2% от теглото на продукта + водата) и се оставя да си направи магията. Тъй като млечно-киселите бактерии се справят чудесно без кислород, а плесените и другите патогени, които искаме да държим далеч от храната си, имат нужда от него, за да виреят, е нужно също така да го премахнем от храната. Това може да се случи най-ефикасно по два начина - или да използваме вакуум, или да покрием ферментиращите продукти с тежест, така че да нямат допир до въздуха. Комбинацията от достатъчно сол и липса на въздух намаляват шанса храната ни да се развали и да стане опасна за консумиране.

*Имайте предвид, че при процеса се отделя газ, затова е добре или съдовете да не са херметически затворени (аз махнах гумичката на буркана), или да ги отваряте, за да излезе газът и да не се пръснат.* 

Сега да преминем към моето преживяване… В сряда седнах и много сериозно обясних на Теди, че има голяма вероятност през уикенда, когато ще ходим на вила с приятели, да си нося с мен и буркан с нещо, ферментиращо в него. Той ме погледа, погледа и накрая сви рамене и изсумтя нещо от сорта на: “Вече нищо не ме учудва, ще носим, щом трябва.” Да, обаче нещо не успях да си разпределя времето и от много чудене какво точно да сложа в буркана, и много четене как точно да оцелеем и след консумация на съдържимото в буркана, то стана четвъртък вечер. Бях силно раздвоена между квас и ферментирали тиквички. Тиквичките се очакваше да станат готови за 3-4-5 дни, а за кваса знаех, че отнема малко повече време и много зависи от условията около него. С ужас си представях как си го взимам с нас кваса в бурканче, нося си го до вилата, оставям го на почетно място, запознавам всичките ни приятели с него и след това някой го изхвърля примерно… Та се отказах. В крайна сметка заминахме без буркан и се прибрахме без буркан. В понеделник, един ден преди крайния срок, вече ме обзе страшна вина и си представих как казвам на Мими, че тази седмица предизвикателство няма да има изпълнено, а тя ме поглежда с невъобразимо разочарование и ми казва, че вече не иска да съм й снаха, и че повече НИКОГА няма да яде нищо, което съм приготвила, дори шоколадовите бисквити с фъстъчено масло. Не, не можех да допусна такова нещо. Разгледах наличните в хладилника продукти и реших да оползотворя (или разваля, предстои да разберем какво се е случило) наличните репички. Аз репички принципно не обичам, та това е чудесна възможност за тях да се реабилитират и да спрат да бъдат подминавани всеки път, когато мина през пазара. 

Та, в понеделник сутрин аз и Борис, въоражени с два пакета репички, сол, кана с вода и вярната ми кухненска везна, се изправихме пред предизвикателството

 

 ДИВА ФЕРМЕНТАЦИЯ НА РЕПИЧКИ

в домашна обстановка:

изпълнение на един тодлър и една майка, с ограничено участие на кучета и техните косми. 

Преди да започнем пуснах в миялната двата буркана, между които се чудех, както и каната. Прегледах репичките, нарязах ги на кръгчета, подготвих си солта. Сложих буркана върху везната, тарирах (бутона TARE се използва, за да се занули теглото, когато се сложи съд отгоре) и измерих теглото на репичките + водата, която се събира в буркана заедно с тях.

Борис помагаше

Общо бяха 483г. Реших да ползвам 3% вместо 2% сол, за да съм сигурна, че всичко е наред. Нужната сол беше 0.03х483= 14,49г сол. Върнах репичките и водата в купа с капак, който се затваря плътно, изсипах нужното количество сол и разбърках хубаво, за да съм сигурна, че е равномерно разпределено. Алтернатично може да измерите колко точно е водата и да я смесите отделно от репичките, за да направите солен разтвор. Това е по-умният вариант, но аз се сетих прекалено късно за него. 

Сега, когато вече имате всички нужни продукти за ферментацията, трябва да се уверите, че репичките (или каквото сте решили да ферментирате) не изплуват отгоре. Можете да използвате тежест, плик пълен с вода, който да ги затисне, друг буркан… Аз сложих капачка от буркан, която пасна точно. 

Съхранявайте буркана на стайна температура, но не на пряка слънчева светлина (защото тя може да убие готините микробчета), отваряйте, за да излезе газът и не стойте като мен по 20930293 пъти на ден да гледате дали е почнало да ферментира - няма смисъл. Макар че, признавам, доста е готино, когато видиш първите балончета. 

Резултатът от тази седмица ще споделя другата, защото в момента още се случва магията. 

Голяма част от информацията за ферментиране научих от книгата The Noma Guide to Fermentation (Foundations of Flavor), която е доста скъпа, но се намира и втора ръка из Амазон. На мен ми беше много полезна и интересна и я препоръчвам за всеки, който има интерес към този процес.  

Следващата кулинарна седмица е под наслов Kawaii. Kawaii е японската култура на сладки неща. Не сладки като вкус, а сладки като… малки кученца, Хелоу Кити и други такива сладости. Нямам никаква идея какво ще правя, освен че явно ще трябва да поработя върху презентацията. 

Ето и списъкът с темите. Обявяват се три седмици предварително, така че може да се подготвите!

Седмица 1 (1 - 7 януари) - нещо, което си готвил през миналата година и искаш да повториш. 

Седмица 2 (8 - 14 януари) - Мисо (Мизо) - Мисо е японска подправка, паста, която се прави от ферментирала соя, а понякога и с ориз, ечемик, пшеница, водорасли или други съставки. 

Седмица 3 (15 - 21 януари) - Руска кухня. 

Седмица 4 (22 - 28 януари) - 24 часа. Ястие, което отнема 24 часа, за да стане готово. 

Седмица 5 (29 януари - 4 февруари) - Ориз.

Седмица 6 (5 - 11 февруари) - Ямайска кухня.

Седмица 7 (12 - 18 февруару) - Задушено.

Седмица 8 (19 - 25 февруари) - Нещо, което преди не си харесвал. 

Седмица 9 (26 февруари - 3 март) - Бразилска кухня 

Седмица 10 (4 - 10 март) - Ферментиране

Седмица 11 (11 - 17 март) - Kawaii 

Седмица 12 (18 - 24 март) - Чушки 

Седмица 13 (25 - 31 март) - Deep-frying

 Прочетете още:

Вълшебните сладки на Яна

 

 

 

Автор: Станислава Славова-Петкова
Селото я посрещна с припичащо слънце и вековно спокойствие. Дуварите и каменните плочи си личеше, че са правени преди много време, за много време напред. Отпи вода от чешмата в началото на селото и приседна на един отрязан пън да си почине. Беше надценила силите си.

Автобусът от столицата я беше оставил на площада в съседния град. Поогледа се и видя на една от сградите надпис „Полиция“, с големи сини букви. Пред вратата вляво имаше пейка, на която седяха три баби с бастунчета. Явно бяха на сигурно място. Близкото дръвче хвърляше рехава сянка на шалварите им, позагубили оригиналните си ярки цветове и придобили един общ към момента. Запита как да стигне до селото и след кратка препирня коя от тях да обясни, явно взе връх тази с най-добрия български. Това не пречеше на останалите да взимат отношение по време на целия разговор, размахвайки леките си тояжки.
Оказа се, че ще трябва да върви пеша. Добрата новина беше, че селото не е далеч (по критериите на бабите) – около час пеша. Гледката по пътя беше зашеметяваща – хълмчета и планини, покрити с гъсти тъмнозелени борови гори с упойващ аромат. След прашните и еднообразни градски пейзажи, подобна свобода на погледа и душата я изпълни с божественост. Не знаеше как да опише по друг начин чувството да вдишва с пълни гърди чистия въздух, а погледът и да не се спира в стена или превозно средство. Ушите и припукаха от налягането на надморската височина. За да възвърне за миг изгубеното равновесие, впери поглед в поляните с едва прокарала трева, които граничеха с брега на прозрачно и хладно езеро. Точно това беше търсила. Прииска и се да покара велосипед, без ръце, без ограничение на скоростта, асфалтът беше нов, все още катранено черен и за цялото време, през което вървеше, мина само една кола, в обратна посока.
Водата, която носеше в малката си бутилка в раницата свърши бързо. Което не беше проблем. През няколкостотин метра имаше чешми с планински води. Уж всички бяха от камък, но една с една не си приличаха. Все едно беше в приказна реалност – през девет планини и реки, в десета, и който майстор направи най-хубавата чешма, той ще вземе принцесата за жена и половината царство. Само змеят липсваше. Но пък ако си присвиеше очите и се загледаше в някой от хълмовете наоколо, покрит с борове, можеше да го докара до легнал змей със зелени люспи. Трябваше да се стегне и да ускори крачка, преди да са почнали да и се привиждат и самодиви.

Беше вече понапекло, подметките на гуменките и лепнеха на горещия асфалт, чувстваше се изцедена от двучасовото ходене, но си наложи да стане от пъна и да открие къщата. Селото се намираше в малка долчинка и тя за момент си представи, че това е устата на великан с размерите на земята. Езикът му беше главната улица, покрита с едър загладен калдъръм, виеща се между къщите – зъбите на великана. Някои бяха белосани и поддържани, каменните плочи по покривите им бяха подредени и здрави. Други бяха посивели от времето, а трети – направо зеленясали от водата, която безмилостно ги беше държала в плен. Великанът имаше нужда от добър зъболекар. Засмя се сама на себи си. После нова мисъл я обзе и тя потръпна неочаквано. Трябваше да влезе в устата на великана и да живее там. Радваше се, че все още грее слънце и вечерните сенки са далеч.
Нямаше имена на никоя от улиците, нито на главната, нито на страничните, които бяха толкова къси, че можеха да се приемат и за вътрешен общ двор на заобикалящите ги 3-4 къщички, които пък (каква изненада!) няма номера. Ако приятелката и не и беше дала снимка на наследствената си къща и разпечатка от Google maps на местоположението и, щеше да има да се върти из великанската уста, докато не се окажеше изплюта на другия край на селото.

Ключалката на портата беше ръждясала, но ключът се завъртя изненадващо лесно. Вратата проскръцна съвсем леко като я открехна и тя се озова във вътрешния двор. Първото и впечатление беше за хлад - подобно на влизането в голям супермаркет през лятото – климатикът още на входа те примамваше „Ела и си вземи каквото пожелаеш, виж колко е хубаво при нас. Остани, остани тук още...“. Дворът беше покрит с плочник, но въпреки това природата беше взела връх – трева имаше навсякъде, където камъните се опитваха да се допрат един до друг. Мястото, което беше определено за градина, си беше жив треволяк, от който едвам-едвам се показваха короните на раззеленени плодни дръвчета. Ако щеше да кара следващите три сезона тук, трябваше да намери как да изчисти тая трева. Искаше и се да има градинка, светлина в двора, а и да не се притеснява, че ще настъпи някоя змия.

Самата къща беше поукрепена и измазана, но в единия край покривът течеше. Предвидливо някой беше подложил стара зелена тенджера на земята, която да събира дъждовната вода. Явно отдавна не беше валяло, защото беше зеленясала.

Вътрешността на къщата беше приятно прохладна. Имаше ток и течаща вода. Санитарното помещение беше облепено с плочки, с чисто нов бойлер, кранчета, тоалетна, мивка. Две от стаите бяха със сменена дограма и най-необходимите мебели – легла, и скрин с огледало в едната, стара дървена кухненска маса за хранене, четири стола, шкаф и мивка в кухнята. Проблем щеше да се окаже печката. От някакъв сантимент, приятелката й беше оставила старата печка, с която се готвеше на дърва, вместо да я замени с електрическа. Ролята на хладилник се изпълняваше от един долап в стената.
Пусна тежката си раница на земята и избърса с ръка праха на един от столовете. Въздъхна и седна. Не беше търсила лукс, а спокойствие, обикновена среда, в която да се отпусне, никакво напрежение, за нищо...Умората я надвиваше и тя реши докато е светло да пообиколи, да види дали в селото все още има магазин, както приятелката й също беше отбелязала на картата, да си купи неща от първа необходимост. Беше като трапер, преди да тръгне на лов, трябваше да зареди провизии. Пак се засмя сама на себе си, какви странни неща и хрумваха, откакто беше слязла от автобуса, в столицата никога нямаше време да мисли, или бързаше, или беше забила нос в телефона.

Коледен разказ

44895757 m 1

Пред магазина бяха седнали двама дядовци (явно в тоя край старите хора си падаха по седене на централни обществени места), извадени като от възрожденска книжка - с потури и калпаци. Не отлепиха поглед от нея. Въобще не се изненада – сигурно всички се познаваха от поколения и всеки пришълец ще да беше изследван, на чии хора е, отдека е. Поздрави ги и влезе в магазина. За втори път път срещна езиковата бариера, но беше още по-трудно – тука всички си говореха на турски. С жестове и мимики успя да купи хляб, салам, олио, сапун, веро и тоалетна хартия. Асортиментът беше ограничен..
Вечеря със салама и хляба, като успя да си измие преди това само лицето с ледената вода от чешмата. Докато чакаше водата в бойлера да се стопли, за да се изкъпе, полегна съвсем за малко на едно от леглата в „спалнята“. Така и заспа с дрехите.

На другия ден се събуди рано, птиците навън се скъсваха да пеят. Беше нещо като птиче надпяване. Не беше неприятно, напротив, просто не баше свикнала да чува гласа на природата, а по-скоро шума на улицата. Беше толкова успокояващо да не бърза за никъде, да не прави нищо, да не се грижи за никого. Сепна се, като чу тропането по портата. Нямаше спомен беше ли я заключила. Очакваше посещението, в малките населени места винаги е така. Беше репетирала първия си разговор-разпит с местните още като взе решение да идва тука. Отвори портата (незаключена, отбеляза на ум) и се изненада от високия и добре сложен мъж, на нейна възраст. Лицето му беше изпечено от слънцето, но нещо в него я подразни, някаква асиметрия, която не можа веднага да разпознае. Очите му бяха тъмни, както слънцето идваше откъм гърба му сториха и се направо черни. Той я изгледа от главата до петите, но не нагло и нахално, а преценяващо. До него стоеше един от дядовците пред магазина вчера. Нищо от носията му не се беше променило, само че сега, изправен, той се подпираше на тояжка – самоделка.
- Добро утро, започна мъжът. – Аз съм ветиринарният лекар, д-р Айдън. Живея в съседния град. Тук идвам понеделник и четвъртък, да ги нагледам старците как са. Единствените тука, които говорим български сме аз и внучето на дядо Кемал, вчера сте се видели пред магазина... – дядото, дочул името си, взе да бута доктора по ръката и да му говори нещо – Дядо Кемал иска да разбере дали ти си внучката на Мара и Сюлейман.
Тя се замисли, предположи, че говорят за бабата и дядото на приятелката й, но не беше подготвена да дава обяснения чак толкова далеч в родословието.
- Не, не съм аз, приятелка съм й. Тя ми даде ключа и ми позволи да живея в къщата на роднините й. Тук съм само за малко, ще пиша за ...- докторът превеждаше, но дядото загуби търпение и го прекъсна с нов въпрос.
- Дядо Кемал пита дали можеш да й се обадиш, да дойде, да се разберат за една нива.
Не беше очаквала да се повдигат поземлени въпроси, с изключение на настоящата къща и пребиваването й в нея. Не смяташе да звъни никъде известно време.
- Не мога да се свържа с нея. Тя е в чужбина.
Дядото изглеждаше крайно разочарован, явно години беше чакал да се реши имотния му въпрос. Прояви обаче неочаквана дипломатичност и вместо да настоява, промени темата.
- А какво можеш да правиш?
- В смисъл?
- В смисъл как ще се издържаш тука, какво ще правиш по цял ден? Какво ще ядеш? Ще ходиш ли до града? Ако ти трябва транспорт или нещо да ти купя, нали ти казах, идвам два пъти седмично тука.
- Ще пиша. Друго каквото умея, едва ли ще има полза тука, на село...
- Журналистка ли си? – дядото изглеждаше отново обнадежден.
- Не, писател съм, книга ще пиша.
Дядо Кемал пак дръпна докторът по ръката и му заговори бързо нещо.
- А разбираш ли от математика?
Въпросът я свари напълно неподготвена. Дядото шесто чувство ли имаше? Естествено, че разбираше от математика, професията й на инженер го изискваше.
- Малко – не искаше да лъже, но подозираше, че дядото няма да я остави на мира каквото и да отговори.
- Можеш ли да помогнеш на внука му, че нищо не разбира от математика, пък вече е четвърти клас, учи в града?
- Ами аз по-скоро търся спокойствие и тишина...
- Малкият ще дойде довечера с дядо си и майка си, ще ти донесат и продукти.
Идеята не беше чак толкова лоша.
- Добре, но ще трябва да си донесе тетрадките и учебниците, да видя какво учат...
- Ще донесат, ще донесат. Ти до кога ще останеш?
- Най-много шест месеца – отговори тихо тя.
- А с какво ще се отопляваш зимата? Тука е студено в планината през зимата – дядото вече мълчеше, въпросите си ги задаваше само докторът.
- Значи мога и по-рано да си отида – още по-тихо отговори тя.
- Не, бе стой си, просто трябва да се подготвиш, да те предупредя, затова – Усетил, че може би вече е навлязъл в твърде лична територия, докторът също заговори по-тихо. Обърна се към дядото и почтително го запита нещо. Дядото поклати глава.
- Айде, до довечера. Ако имаш нужда от нещо, това ми е телефона – подаде и визитката си. Стори й се мръсна, изцапана с нещо.
Закуси набързо каквото беше останало от снощи и реши да поразтреби малко из къщата. Започна да тупа чаршафите, с които бяха покрити мебелите, да премете, да бърше прах, да измие прозорците и пода. В един от сандъците в неремонтираните стаи намери стари носии, изпра две от тях и ги просна на опънатите телове на сянка в двора да изсъхнат, без да им се избелят цветовете. От стари мънистени гердани и конци направи украса за стената в кухнята. Изпра и няколко покривки и перденца. Леко й се зави свят и седна да почине. Утре щеше да продължи. Наслагваната с месеци и години мръсотия нямаше да се махне с едно чистене. Хвърли поглед на часовника на телефона си мимоходом и се учуди – целият ден беше минал, а дори не се беше сетила да яде. Събра изсъхналите носии от простора на двора и ги окачи също в кухнята. Беше й станало чудно като ровеше сутринта в съндъка, че вместо очакваните шалвари, женската носия си беше чисто българска – с тъмносиньо късо елече, обточено с тънка кожичка по врата и богато украсено с бели гайтани. Шевиците по ризата не бяха мръднали, за разлика от цвета на памучния плат, който беше тръгнал да пожълтява. Доста време го търка, за да възвърне първоначалната му белота. Дантелите най-отдолу на полата бяха се поразкъсали и контрастираха грозно със запазилата се черна и червена по-горна част, но можеха да се позакърпят. Поясът, от чиста вълна, беше паднал в жертва на молците и тя го надипли на няколко ката, за да не се виждат дупките. Престилката с ярките и жълти и оранжеви квадрати беше в доста добро състояние.
Стана шарено и красиво, пукнатините на стените не се забелязваха толкова. Тъкмо си сложи ръцете на кръста, за да огледа резултата и на портата се почука. Първият й частен ученик от години!
Момчето беше едро за възрастта си. Личеше си, че и той работи навън, като всички на село. Наистина нищо не разбираше от математика, но поне говореше български и слушаше внимателно обясненията и. Майка му беше млада, започнала да повяхва жена, очите и лъщяха като маслини, косите и бяха скрити със забрадка. Беше облечена с шалвари и пуловер в лилаво. Не спираше да гледа носията и мънистата на стената. Дядото беше седнал до нея, подпрян с едната ръка на тояжката, а с другата отброяващ мънистата по броеницата си.
Когато урокът завърши, майката тихо попита първо дядото, и когато той и отговори, се обърна към момчето да и превежда:
- В училище ни искат ръчно правени неща, за Великден, ще има базар. Но дядо не дава на мама, имаме много друга работа. Ти можеш ли да направиш нещо? Мама каза, че може да те научи да правиш вита баница, другия път ще ти донесем и кокошка, да имаш пресни яйца всеки ден.
Умората от целия ден, от урока, от новата обстановка, изведнъж изчезнаха. Може и от нерви да беше, от изненада. Почна да се смее, свободно, като едно време, искрено, от сърце. Знаеше, че тримата я гледат странно, но кое не беше странно в цялата история? Като се успокои след малко отговори, че да, ще измайстори нещо, само лепило за плат да и донесат утре сутрин и вечерта нещата ще са готови.
Дядото обеща да донесе лепило, но за кожа, щото друго нямали и като оставиха една бохча на масата в знак на благодарност за труда и, тримата си тръгнаха. Беше толкова гладна, че изяде цялата питка с масло и мерудия и нещо, което приличеше на мусака. Не можа да измие съдинката, но поне успя да се изкъпе.
Преди да си легне, се сети какво й се беше сторило не на място в лицето на доктора сутринта. Дори и дългата пусната коса не успяваше да скрие напълно белега от липсващото му едно ухо.

На другата сутрин дядото я събуди още в 7. Може би предния ден беше чакал доктора да дойде, за да говори с нея, но сега той не му трябваше. Подаде и мълчаливо тубичката с лепило и я изгледа изпод гъстите си вежди. После промърмори нещо, махна с ръка и се обърна да си върви.
Първо си изми зъбите и лицето, съдините от снощната вечеря, поразтреби стаята.
В съндъка с носиите от вчера беше мернала шарени прежди. В шкаф в стаята имаше ножици и игли, куки за плетене. Докато си преглеждаше домашната посуда, беше намерила и чисто нови дървени лъжици – големи, малки, средни, всякакви.
Седна на чердака, на чист въздух, че това лепило можеше да се ползва и за упойка, и почна да крои, да шие, да плете. Мисълта и се рееше свободна, незаангажирана, беше и приятно да работи с ръцете си, без да се напряга. Денят и мина неусетно. Когато взимаше решение да дойде тук, се чудеше какво ще прави по цял ден. Взе програма за телефона си с огромен интернет лимит, макар че още не бе пробвала дали може да го ползва в селото. Сега дните й се струваха кратки, часовете сякаш не й стигаха. Но вечерта беше доволна от себе си – пред нея стояха пет кукли, цяло семейство. „Бабата“ беше със забрадка и черен сукман, „дядото“ – с мустаци и гъсти вежди от непредена вълна, майката и бащата - с по-светли и весели носии, косите им бяха непокрити, на младата жена – вързани на плитка. Най-сладко беше бебето – малка лъжичка, повита в чиста бяла кърпа, само с няколко точки за очи и носле. Главите на куклите бяха от широката част на лъжиците, а телата им – от увитите с платове и мъниста дръжки.
Момчето дойде този път само с дядо си. Носеше обещаната кокошка с главата надолу и просто я пусна в двора. Тя веднага почна да кълве по градината, в търсене на червеи.
Покани ги на чердака, за да видят куклите, стискаше палци да им харесат, цяла кокошка беше на карта. Двамата гледаха занемели. Не бяха виждали толкова красиво изработени неща от толкова обикновени материали. Пръв се опомни дядото и побутна момчето, като му каза нещо сопнато.
- Дядо каза, че мама утре ще дойде сутринта, да те научи как да точиш баница. – после допълни – Благодаря ти, како, много са красиви. Ще ги занеса в училище. Мисля, че и на тях ще им харесат.
Явно и утрешният ден се очертаваше натоварен.
Майката на момчето не спираше да говори и да се усмихва. Тя нищо не й разбираше, но усмиката и беше заразителна. Гледаше я как разточва корите до полу-прозрачност, как ги мята над главата си. Беше виждала такова нещо само на клипове. На живо беше като магия. Все едно дервиши се въртяха в молитва. Първо й показваше, после я караше да пробва сама. Накрая запалиха печката и пъхнаха вътре тавата. Майката беше донесла и луковици с цветя, които излязоха да засадят на двора. Когато приключиха, баницата беше готова. Двете хапнаха и гостенката и си отиде. Тия хора не почиваха ли никога? Тя заспа веднага.
Ако си мислеше, че някой от дните ще й бъде свободен и ще го прекара сама със себе си, се оказа в голяма грешка.
Като за замиращо село, мястото беше доста оживено.
Посещенията на доктора се редуваха с тези на майката, сина или в комбинация с дядото. Оказа се, че в училище много са харесали куклите и тя получи поръчка да направи куклите за училищния театър. Пратиха и пиеската и по-качествени материали.
Момчето беше изкарало четворка по математика. Никога не беше изкарвал толкова висока оценка по този предмет и когато с дядо си дойдоха за следващия урок, тя усети, че изпитателния поглед на възрастният човек се беше смекчил. Родителите на още две деца от града питаха дали могат да ги пратят при нея на уроци. Целият този трафик на хора, материали и информация минаваше през доктора. Докато в началото той идваше в замиращото село два пъти седмично, сега посещенията му станаха ежедневни. Запита я дали не иска да й потърси квартира в града, но тя отказа без да му дава обяснения. Който и каквото искаше, трябваше да идва при нея.
Понякога се изморяваше много, но нямаше как да върне хората, всички бяха много доброжелателни и готови да и помагат. Тъй като не вземаше пари за нищо, хората взеха да й носят продукти и материали, покъщнина. Не беше много наясно по кое време се беше случило, но градината й беше прекопана и засята със зеленчуци, а кокошките станаха три. В последния момент успя да спре една мила баба, която се канеше да изкорени като плевели няколкото стръка марихуана в дъното на двора.
По време на великденската ваканция класната на момчето успя да организира децата и всички дойдоха в нейната къща да правят кукли. Първите й произведения бяха спечелили Европейски проект. Сега в училището кипеше трескава дейност по усвояване на средствата, като тя беше включена като консултант. Най-накрая трябваше да представят резултати и да участват в международна изложба и уоркшоп. Учителката беше много ентусиазирана и по всякакъв начин беше готова да й помага с децата, които за първи път правеха нещо с такова удоволствие, без мрънкане и размотаване.
Докато тя се занимаваше с децата, докторът боядиса оградата, а двама от бащите пренаредиха плочите на покрива.
Учителката направи прекрасни снимки на къщата, двора, децата и произведенията им. Попита я дали има нещо против да качи снимките в страницата на училището. Не, нямаше. Просто вече и се искаше да остане сама с марихуаната.

Докторът беше дошъл един ден, за да й донесе продукти и вестници от града. Този път тя нямаше никакви ангажименти и опита да направи сама витата точена баница. Е, корите не се получиха толкова тънки, като на майката на момчето. Но като цяло резултатът си струваше усилията. Беше научила нещо ново тук и беше толкова ентусиазирана от резултата, че докторът, когото успя да придума да я опита, нямаше смелостта да й каже, че баницата е прегоряла отдолу. Вместо това, той заизважда покупките и даровете от торбите и и помогна да подреди останалото ядене на масата. Направиха си нещо като угощение. След втората бутилка червено вино, докторът с прегракнал глас отбеляза, че вече е доста късно, за да шофира, особено в това състояние. Предложи му да остане.
Чувството приличаше на първото й утро тук. Но тогава се рееше само душата й. Сега и тялото и я следваше. Безкраен, непрекъснат, всепоглъщащ екстаз. Гънеше се в ръцете му, без да осъзнава крехкостта на тялото си, усещаща само неговата сила. Заряваше ръце в косата му и го придърпваше към себе си всеки път, когато се отдалечаваше от нея. Не, не можеше да го пусне, не можеше да спре. Дори и ужасният грозен белег от липсващото ухо я възбуждаше. Чувстваше се толкова свободна, освободена от всичко, което беше трупала години и я дърпаше надолу като воденичен камък. Връзките се късаха, тя летеше и изгаряше едновременно.
Лежаха с допрени тела, тежката му ръка беше под главата й. Нямаше как да не зададе въпроса, който го измъчваше от известно време:
- Не си писателка, нали? Нищо не съм те виждал да пишеш откакто си тук. Пък и с цялата гюрултия наоколо едва ли ти остава време.
- Не, не съм. Щом ще си задаваме откровени въпроси – какво се е случило с ухото ти?
- Като бях дете и ме нападна куче. Отървах се само с откъснато ухо. Дядо Кемал ме спаси. Претрепа кучето на място.
- И ти стана ветеринар?
- Да, голяма ирония, нали? Не можех вечно да се страхувам от животните. А ти криеш ли се?
- Нещо такова.
- В опасност ли си?
Замисли се. В опасност ли беше? Какво представляваше състоянието да си в опасност? Да се страхуваш? Може би в началото да се е чувствала като с откъснато ухо – паника на ръба на здравия разум. Вече не.
- Не. Виж, не ме преследва полицията, нищо лошо не съм направила и няма да ви навлека неприятности, нито на теб, нито на селото.
- А ако те намерят, какво ще се случи?
- Ще ме вкарат в болница.
Не можа да я пита защо. Някой блъскаше с все сила на голямата порта.
Двамата трескаво се облякоха. Всеки се страхуваше от предстоящото, но по различни причини. Докторът не смяташе, че дядо Кемал ще одобри подобна връзка и подозираше че го чака много сериозен разговор по темата за морала, религията и връзките с непознати жени. Очакванията му не се оправдаха.
Нейните – да. На вратата блъскаше мъжът й. Изтерзаното му лице изглеждаше още по-бледо на лунната светлина. Това беше последното, което видя, преди да припадне.

Добре, че в стаята беше полу-тъмно. Главата й тежеше. Сигурно се беше ударила, като падна. Жълтеникава светлина се процеждаше от чардака. Чуваше гласовете и на двамата, но и звучаха заваляни. С чаши ли се чукаха? Кога станаха такива пиячи и приятели двамата?
- Да знаеш каква жена беше – позна гласът на мъжа си. – като фурия. Работеше по проекти из цялата страна, много беше добра. Сградите й можеха да се мерят с тези в чужбина. Искаш ли да видиш снимки на децата? Ей този е големият. Има медал по математика, тя го подготвя. Малкият е художник. Взели са най-доброто от нея. – гласът му се удави в ридания. Подсмръкна няколко пъти и продължи.
- И после, като дойде тоя рак и всичко се промени. Казвам ти, животът ни се промени за съвсем кратко време. И в клиники в Германия ходихме, там лечението й понасяше най-добре. Обаче като се върнахме, мина една седмица и тя изчезна. Направила спестовни застраховки на децата... знаеш ли какво е това? Като влоговете от едно време, но сега му казват по друг начин. Написала по едно писмо на всеки от семейството и си замина. И къде, никой не я знае. Какво да им обяснявам на децата, а? Какво? Семейство има, да го беше обсъдила поне с мен. Родителите ни се поболяха да я мислят къде ли е, да не е паднала в някоя канавка. Какво да ти разправям...
Чу ги как отпиват.
- По снимките на куклите я намерих. Даваха по новините за проекта в селото, как се възраждали традициите, обичаите, такива неща. И като видях куклите, разбрах че са нейни. Тя и едно време, децата като бяха малки, им правеше разни домашни театри. Отидох първо до града, намерих учителката, после тя ми каза, че тука трябва да я търся. Много я похвали, много им помагала. Да я беше видял преди да се разболее...
Докторът й сега сматаше, че жената е жив огън, особено в някои отношения, но предпочете да не споделя мнението си с мъжа и.
- Какво ще правиш сега? Не че ти се бъркам, но тя добре се чувства тук, щом и аз нищо не съм забелязал...
- Как да ти кажа, разбирам, запознали сте се ... Не знам, човек. Поне да поговоря с нея и ако не иска да се връща, не иска. Но някак си да се сбогуваме, да обясня и аз на децата... – мъжът й заплака пак.
Двамата замълчаха и тя се унесе в сън.
На сутринта намери мъжът си заспал , подпрян на масата, докторът си беше отишъл.
Тя разпита за децата, мъчно й беше за тях. Но отказа да се върне. Знаеше какво я очаква и не искаше да го причинява на семейството си. Болестта й нямаше да има достоен край.
За едно нещо обаче се съгласи – да държи близките си в течение какво се случва с нея. Редовно пускаше снимки от своя профил в интернет на куклите, селото, излетите, които правеха с доктора из красивите околности. Благодарение на многобройните й контакти в страната и чужбина, селото доби известна популярност. Нейни колеги от Германия решиха да си купят къща в него. Последваха ги още няколко семейства – достатъчно, за да осигурят по-добър поминък на хората в селото и да върнат някои от заминалите гурбетчии, включително бащата на първия й частен ученик.
Тя успя да преживее зимата, отчасти и заради доктора, който се беше пренесъл при нея. Дори намери сили да се включи в организацията на пролетния фестивал на куклите, за който кметът на града, подтикван от учителката, беше спечелил нов проект. Издъхна в съня си без болка и щастлива, след втория ден на фестивала. Участниците в него присъстваха на най-цветното, шумно и пълно с хора, птичи песни и зеленина погребение в живота си.

Разказът на Станислава е отличен с първа награда на националниия конкурс за литература "Бианка Габровска". Препоръчвам ви и нейните разкази "Казанът" и "Тиквеник".

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам