Седем смърти на един простосмъртен мъж

Автор: Ина Зарева

Той е на 4. Изсипва купчинка монети от изпотената си шепа и посочва с пръстче най-пъстрото цвете. В него са цветовете на всичките му моливи. Взима го бързо и сграбчва ръката на майка си. За първи път в малкото му сърце се боричкат такива усещания – хем е горд, хем е засрамен. Хем няма търпение, хем нещо го дърпа назад. Това тръпнещо нещо, което скача в гърдите му прилича на чакането на Коледа. Обаче е по-хубаво и по-силно. Ето я оградата на детската градина, ето ги пързалките, ето я и нея. Опашките ѝ се веят като знамена на крепост. Той поглежда въпросително майка си. Тя го целува и казва, че се гордее с него. Той хуква напред, догонва плитките, поема дълбоко въздух, както когато се гмурка под водата, и ръчичката му изстрелва пъстрото цвете напред към нейните ръце. Тя го взима. Оглежда го внимателно. После впива красивите си очи в неговите и без да откъсва поглед смачква цветето така грубо, че го превръща в безформена каша и го хвърля в коша. После се разсмива и плитките ѝ разсичат въздуха толкова болезнено, че той усеща стотици саблени удари в коремчето си.

Той е на 14.  Може да борави с числата като изкусен жонгльор, но не и с думите. Нито може да ги изговаря, така както му се иска, нито да ги пише. Месеци наред изгаря в чувствата си. Написва стих. Той, дето има само двойки по литература. Затваря очи, поема въздух, както когато се гмурка, и ѝ го изпраща. Няколко часа по-късно всички във фейса го шерват и се заливат от смях. Тагват го в публикациите, а под тях всички се подиграват. Всички и най-вече тя. Емотиконите се сипят толкова болезнено, като че са камъни върху му.

Той е на 24. Щастлив е. Животът му се е подредил по невероятен начин. Всичко си е дошло на мястото, парчетата от разбъркания пъзел са се подредили, а на получената картина е тя. Тя е центърът на мечтите, целите и успехите му. Тя е това, заради което и невъзможното си струва. Дава цялата си заплата за пръстена. Умее да е романтичен. Подготвя перфектната вечер, планира и най-малкия детайл. Опитва се да запомни всяка подробност от най-важния момент в живота си. И успява. Думите ѝ ще кънтят завинаги в него:

- Ти май нещо много си повярва, а? Къде ти е колата? Къде ще живеем? С какво ще ме издържаш? Я порасни!

Той е на 34. Отдавна е пораснал. Скъсал е с илюзиите, излишната романтика, захаросаните чувства и напразните надежди. Но самотата не е за него. Живее с нея от няколко години. Почтен и отдаден е. Може да не е захаросан, но я обича и се старае. Предан е до скучност. Защото тя спи с най-добрия му приятел от месеци. Не го канят на сватбата. Камбаненият звън е като оловен бич върху сърцето му – един, два, три удара.

Да си поговорим за любовта... отново

dc2a1ae8ac60464700aa7be25ea2c408 XL

Той е на 44. Платените жени са чудесно решение. Но не може да избяга от себе си задълго. Наема ги повече, за да говори с тях, отколкото за другото. Търси онова човешкото, душевното, заради което двама души са заедно. Започва да плаща за една и съща жена. Дава ѝ книги, които да чете и после се надява да ги обсъждат заедно. Също и голяма сума пари, с която да си стъпи на краката и да се върне към нормалния си живот. Тя никога повече не се обажда. Разбиранията им за нормален живот са напълно противоположни. Нощем отваря прозореца на скъпия си апартамент и се вслушва в изстрелите от женски токчета върху паважа. Забиват се в него до един и дълго кървят.

Той е на 54. Работи по 18 часа на ден. Понякога спи с някакви жени. За да не си ги спомня - работи. За да живее - работи. За да не е сам – работи. За да не го боли прекалено – работи. Раздава дискретно парите си за всякакви каузи. Тези пари, с които партньорите му имат къщи, пълни с деца; жени, пълни с ботокс и любовници, пълни с прищевки. Отказа да е такъв много отдавна. Само понякога забавя ход около оградата на някоя детска градина и звънкият смях, плиснат в двора ѝ го дави в самота.

Той е на 64. Тя се е появила като привидение от миналото. Били са заедно на първия чин. Има смътни спомени как ѝ решава задачите, а тя му пише темите по литература. Не ѝ е обръщал особено внимание. Дори не си спомня добре лицето ѝ. Днес телата им са запазени от добрия начин на живот, но сърцата им целите са в дрипи. Разкъсани, дърпани, дъвкани, стъпквани. Предпазливи са до болезненост. Тази болезненост, която ги е преследвала през целия им живот. Ако прибързат, ще си я причинят за пореден път. Ако се забавят, ще се изгубят завинаги.

Чак сега? Каква ирония! Какво има за губене вече? Ще поеме дълбоко въздух, ще затвори очи и ще се гмурне с все сили в този негов последен – първи шанс. Освен ако първи не бъде инфарктът...


Препоръчваме ви още:

Най-хубавите неща на света

Мъжът преди мен

Как похитих гълъб или за влюбването като психично отклонение

 

Последно променена в Сряда, 27 Март 2019 20:52
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам