Седем смърти на един простосмъртен мъж

Автор: Ина Зарева

Той е на 4. Изсипва купчинка монети от изпотената си шепа и посочва с пръстче най-пъстрото цвете. В него са цветовете на всичките му моливи. Взима го бързо и сграбчва ръката на майка си. За първи път в малкото му сърце се боричкат такива усещания – хем е горд, хем е засрамен. Хем няма търпение, хем нещо го дърпа назад. Това тръпнещо нещо, което скача в гърдите му прилича на чакането на Коледа. Обаче е по-хубаво и по-силно. Ето я оградата на детската градина, ето ги пързалките, ето я и нея. Опашките ѝ се веят като знамена на крепост. Той поглежда въпросително майка си. Тя го целува и казва, че се гордее с него. Той хуква напред, догонва плитките, поема дълбоко въздух, както когато се гмурка под водата, и ръчичката му изстрелва пъстрото цвете напред към нейните ръце. Тя го взима. Оглежда го внимателно. После впива красивите си очи в неговите и без да откъсва поглед смачква цветето така грубо, че го превръща в безформена каша и го хвърля в коша. После се разсмива и плитките ѝ разсичат въздуха толкова болезнено, че той усеща стотици саблени удари в коремчето си.

Той е на 14.  Може да борави с числата като изкусен жонгльор, но не и с думите. Нито може да ги изговаря, така както му се иска, нито да ги пише. Месеци наред изгаря в чувствата си. Написва стих. Той, дето има само двойки по литература. Затваря очи, поема въздух, както когато се гмурка, и ѝ го изпраща. Няколко часа по-късно всички във фейса го шерват и се заливат от смях. Тагват го в публикациите, а под тях всички се подиграват. Всички и най-вече тя. Емотиконите се сипят толкова болезнено, като че са камъни върху му.

Той е на 24. Щастлив е. Животът му се е подредил по невероятен начин. Всичко си е дошло на мястото, парчетата от разбъркания пъзел са се подредили, а на получената картина е тя. Тя е центърът на мечтите, целите и успехите му. Тя е това, заради което и невъзможното си струва. Дава цялата си заплата за пръстена. Умее да е романтичен. Подготвя перфектната вечер, планира и най-малкия детайл. Опитва се да запомни всяка подробност от най-важния момент в живота си. И успява. Думите ѝ ще кънтят завинаги в него:

- Ти май нещо много си повярва, а? Къде ти е колата? Къде ще живеем? С какво ще ме издържаш? Я порасни!

Той е на 34. Отдавна е пораснал. Скъсал е с илюзиите, излишната романтика, захаросаните чувства и напразните надежди. Но самотата не е за него. Живее с нея от няколко години. Почтен и отдаден е. Може да не е захаросан, но я обича и се старае. Предан е до скучност. Защото тя спи с най-добрия му приятел от месеци. Не го канят на сватбата. Камбаненият звън е като оловен бич върху сърцето му – един, два, три удара.

Да си поговорим за любовта... отново

dc2a1ae8ac60464700aa7be25ea2c408 XL

Той е на 44. Платените жени са чудесно решение. Но не може да избяга от себе си задълго. Наема ги повече, за да говори с тях, отколкото за другото. Търси онова човешкото, душевното, заради което двама души са заедно. Започва да плаща за една и съща жена. Дава ѝ книги, които да чете и после се надява да ги обсъждат заедно. Също и голяма сума пари, с която да си стъпи на краката и да се върне към нормалния си живот. Тя никога повече не се обажда. Разбиранията им за нормален живот са напълно противоположни. Нощем отваря прозореца на скъпия си апартамент и се вслушва в изстрелите от женски токчета върху паважа. Забиват се в него до един и дълго кървят.

Той е на 54. Работи по 18 часа на ден. Понякога спи с някакви жени. За да не си ги спомня - работи. За да живее - работи. За да не е сам – работи. За да не го боли прекалено – работи. Раздава дискретно парите си за всякакви каузи. Тези пари, с които партньорите му имат къщи, пълни с деца; жени, пълни с ботокс и любовници, пълни с прищевки. Отказа да е такъв много отдавна. Само понякога забавя ход около оградата на някоя детска градина и звънкият смях, плиснат в двора ѝ го дави в самота.

Той е на 64. Тя се е появила като привидение от миналото. Били са заедно на първия чин. Има смътни спомени как ѝ решава задачите, а тя му пише темите по литература. Не ѝ е обръщал особено внимание. Дори не си спомня добре лицето ѝ. Днес телата им са запазени от добрия начин на живот, но сърцата им целите са в дрипи. Разкъсани, дърпани, дъвкани, стъпквани. Предпазливи са до болезненост. Тази болезненост, която ги е преследвала през целия им живот. Ако прибързат, ще си я причинят за пореден път. Ако се забавят, ще се изгубят завинаги.

Чак сега? Каква ирония! Какво има за губене вече? Ще поеме дълбоко въздух, ще затвори очи и ще се гмурне с все сили в този негов последен – първи шанс. Освен ако първи не бъде инфарктът...


Препоръчваме ви още:

Най-хубавите неща на света

Мъжът преди мен

Как похитих гълъб или за влюбването като психично отклонение

 

Последно променена в Сряда, 27 Март 2019 20:52
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Не е страх, отговорност е!

Не е страх, отговорност е!

10 Мар, 2020 Истории

Майки и бащи

Майки и бащи

07 Мар, 2020 Здраве

Неочаквана ваканция

Неочаквана ваканция

10 Мар, 2020 Истории

Благородният лъжец

Благородният лъжец

09 Мар, 2020 Истории

52 седмици готвене: Чушки

52 седмици готвене: Чушки

28 Мар, 2020 Кулинарно

Самун хляб, кана вино и ти

Самун хляб, кана вино и ти

23 Мар, 2020 Кулинарно

Карантина

Карантина

20 Мар, 2020 Татко Калоян

С деца у дома

С деца у дома

19 Мар, 2020 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам