Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева
 
Кое според вас е най-трудното умение, на което трябва да научим децата си? Да ходят? Да говорят?
Да използват правилно нож и вилица?
Да си подреждат стаята?

Да четат?

Да казват “извинявай, моля и благодаря”?

Всъщност повечето от гореизброените те научават без особени усилия от наша и тяхна страна.

Най-трудно според мен е да ги научим да взимат решения.

А без преувеличение това е най-важното умение в този живот. Всеки ден ние взимаме стотици решения - някои от тях са съвсем незначителни - дали да си облека розовата рокля или бялата, а други променят живота ни - дали да уча висше или не, дали да започна тази работа или другата. Неминуемо децата ни ще се сблъскват с необходимостта да взимат решения всеки миг и всеки ден и стъпка по стъпка ние ги подготвяме за това.

Само си спомнете колко е лесно, докато са бебета - ние решаваме всичко вместо тях: какво да облекат, с какво да се хранят, дори и кога да се хранят.

После те порастват и пак ние решаваме къде и дали ще ходят на ясла и градинка, в кое училище да ги запишем, дали да ги заведем в парка или не.

После идва моментът когато отново ние решаваме дали да ги пуснем на кино с приятели, дали да ги запишем на курс по математика или по английски.

Но колкото повече растат, толкова по-малко стават нещата, които решаваме ние и толкова повече са изборите, за които те трябва да вземат решение.

Затова и някъде по пътя на израстването, е важно да са усвоили правилните умения за това. Първо, защото ние няма винаги да сме до тях и да решаваме ЗА тях. Второ, защото не искаме да свикват някой друг да решава ВМЕСТО тях. И трето, защото трябва да знаят, че всяко решение ИМА ПОСЛЕДИЦИ.

За нас, възрастните, умението да вземем решение, изглежда много лесно. Превърнало се е в автоматичен процес и затова и не му обръщаме много внимание.

Но понякога и решенията, които взимаме, не са най-добрите. Защото някъде по пътя сме пропуснали възможността и сме взели погрешното решение.

Не сме се представили добре на матурата, защото на предния ден сме избрали да отидем на купон.

Пропушили сме, защото всички готини хора около нас пушат.

Теглили сме кредит, който не можем да си позволим да връщаме.

Оженили сме се за неправилния човек, защото всичките ни приятелки вече са женени и родителите ни се тревожат за нас.

Ако се огледаме около себе си, навсякъде ще намерим примери за решения, чиито последици понякога носим дългосрочно. Затова и много държа моите синове да се научат не просто да взимат решения, но да взимат обмислени решения, а освен това да са наясно, че всяко решение има последици, които те ще носят. 

16-годишният ми син започна работа. Вместо да прекара ваканцията в далеч по-забавни занимания, той направи избор и взе правилното решение - да се развива, да научи нещо ново и да изкара сам някой лев. Заслугата за решението си е негова, а аз мога само тайно да се потупам по рамото, че някога в процеса на личния пример, в процеса на възпитание сме го научили да взима решения не според това какво за момента ще му е приятно или на какво мнение са приятелите му, а според последиците. Сега трябва да помогна и на по-малките си деца да усвоят това умение.

Шестокласникът ми наскоро имаше ситуация, която ми се стори подходяща за пример. Искаше да отиде на лагер, с негов приятел избираха между два, той реши да изчака, за да са заедно, но впоследствие приятелят му се отказа и се случи така, че местата бяха заети и той не успя да се запише нито за единия лагер. Стана му мъчно, разбира се, но тази случка ми се стори идеален повод да поговорим за взимането на решения. А тъй като тяхното поколение обожава влогъри и видеа, използвах едно много забавно видео от Уча.се, което препоръчвам и на вас. Само пет минути е и е от безплатния пакет образователни видеа, която учи децата как работи икономиката около нас. Темата на това конкретно клипче е ВЗИМАНЕТО НА РЕШЕНИЯ и е поднесено по достъпен и интересен за тях начин.

 

 

Според психолозите пътят за взимане на решение е следният:

Screen Shot 2019 07 19 at 9.52.13

  1. Определяме проблема - в случая с тийнейджъра ми въпросът пред него беше да започне ли работа през ваканцията.Screen Shot 2019 07 19 at 9.52.44
  2. Изброяваме вариантите - да си почива и да играе игри, да отиде на каравана с приятел и неговото семейство, да отиде в Гърция с нас. Screen Shot 2019 07 19 at 9.52.57
  3. Определяме критерии - забавление, нови умения, сам ще изкара пари, самостоятелност. Screen Shot 2019 07 19 at 9.53.09
  4. Оценяване на вариантите по истинска важност - кое от всички е най-важно наистина? Синът ми каза, че ще дойде в Гърция през уикендите, а възможността да работи и да научи нещо ново е сега, защото през учебно време няма как да стане. Криво му е за караваната, но другото лято ще се организира навреме.Screen Shot 2019 07 19 at 9.53.36
  5. Взимане на решение - той реши, че ще започне работа.Screen Shot 2019 07 19 at 9.53.57
  6. Анализ и оценка - не само ходи на работа като голям човек, не само учи софтуерни умения, които ще са му полезни, но и ще изкара сам пари. А като бонус намери нови приятели.Screen Shot 2019 07 19 at 9.54.32

Звучи много сложно, но всъщност не е. 

Отправих на шестокласника ми предизвикателство да помисли защо не е доволен от избора си за лагера и къде е сбъркал.

Никой не обича да си признава грешките, нали така? А всъщност е толкова полезно. В крайна сметка се получи нещо такова:

  1. Определяне на проблема - Да се запиша ли на лагер.
  2. Варианти: Да се запиша, само ако и Д. отиде. Да се запиша, ако Д, не отиде. Да се запиша без да се влияя от решението на Д.
  3. Критерии: С Д. ще си имам компания. Без Д. ще намеря други нови приятели. С или без Д. ще имам интересни занимания
  4. На тази стъпка се базира и погрешното решение - решавайки, че най-важното е да има компания, синът ми изчака твърде дълго решението на Д., който в крайна сметка се отказа, а когато той все пак реши да отиде и без него, местата бяха свършили. Детето просто обърка по важност критериите за избор и заради това пропусна добра възможност.

Въпреки това мисля, че той си направи добър извод и следващия път няма да чака някой да взима решенията вместо него. Впрочем, преди два дни му предложих друг лагер, идеята му хареса и той покани приятелите си отново, но този път помоли да го запиша без да чакаме ничие чуждо решение. 

Предлагам ви следното предизвикателство.

Попитайте децата си има ли решение, за което съжаляват.

Анализирайте го стъпка по стъпка и открийте на кой етап са сбъркали.

Попитайте ги какво би трябвало да направят, за да вземат правилното решение.

Може да е ваканция, но това не значи, че не бива да учим уроците от живота. А ако децата ви обичат да гледат клипчета (като моите), ви препоръчвам и другите видеа от поредицата. Може да видите например това - за взимането на колективни решения и компромисите. 

Още по темата: 

Защо му е на тийнейджъра карта?

Ваканцията - урок по самостоятелност

Автор: Йоана Боянова

Нямам ги, ясно е. Ако не се бях запознала рано-рано със съпруга ми, вероятно щях да имам 100 начина как да се изложиш пред мъж.

Била съм на 12 години, много харесвах едно момче, няма да му споменавам името, не го помня, не за друго. Заведе ме в училищния двор, мислех си, че иска да ме целуне. Говорим си, дворът е празен, няма никого, само аз и той, и тишината. Би била страхотна романтична история вероятно, ако не бях пръднала. Такова ехо се чу, че от съседните блокове някой се изсмя. Не ме целуна, надявах се поне да не разкаже на всички останали, уви, грешах. Йоана пръдлата си ми казваха доста време.

На 16 години имах истинска среща с много готино момче, заведе ме в кварталната кръчма. Много ми се пишкаше, обясни ми тоалетната къде е, обаче как се озовах в кухнята на ресторанта - не разбрах! Реших да стискам, отказах се да търся тоалетната. И така, мили хора, щях да бъда целуната пред входа, ако по пътя не се бях напикала. Тичах със скоростта на светлината и пръсках няма да казвам какво. Добре, че после заминах за месец извън София, иначе надали щях да изляза повече от вкъщи!

На 18 години се запознах с мъжа ми. Като видна Перничанка, смятаща, че любовта на мъжа минава през стомаха, бях решена да го спечеля този човек, да се омъжа за него. Решено, ще го поканя на гости. Купила съм бира и сложих да готвя какво? Шкембе!!! Кой мъж не яде шкембе, бе!!! Ще го спечеля с чесън и пот от лютото, ще се наям и ще е мой завинаги!! А сега си го представете, идва той, мирише на гора, влиза у нас, миризмата е на нещо средно между кварталната кръчма и нескопен овен. Сами сме. Сервирам моя вълшебен еликсир. И чакам. Горда чакам... Ох, като му стана лошо от тая супа на моя ми ти човек. Пребледня като платно, как така не яде шкембе, още не мога да си обясня. И миризмата се оказа, че не му понася, та излезнахме. Води ме на заведение, там бутнах пълен пепелник с цигари с връх на земята си и скъсах якето на един стол. Нали съм дама - поръчах си таратор в чаша, шопска салата и още нещо, не помня... А той след ужаса от шкембето ме заби с думите:

- За мен едно тирамису, моля!

Ох, добре, че ме хареса, защото вероятно и 100 начина да не ти се получат нещата с мъж биха били малко за мен.

Прочетете още:

Излагаме се на слънце и не само

 

Автор: Светлана Павлова - терапевт в програма за наркозависими

Извинявайте, че ви го разказвам това. От вчера се чудя дали има смисъл. Преди няколко месеца момче на 22 години, зависимо от “пико” уби майка си. След като не получават помощ във Варна, жената успява да събере 1000 лв за лечението му и отиват в София. 

Той я уби.

А сега историята се повтаря пред очите ми. 

Случка от вчерашния ден:

Майка води сина си за започване на лечение. Синът е на "пико", неадекватен и агресивен. Отказва лечение. Иска пари от майка си. Жената се страхува да си тръгне - момъкът два пъти е палил апартамента, нападал я е физически… Викаме полиция и Бърза помощ. Идват първо полицаите, не са много наясно за какво са там, но са някак диалогични. Идва и Бърза помощ, от линейката се изсипва една клета жена, която още по-малко знае какво да прави. Обясняваме ситуацията. Момъкът реве. Майката реве. Полицаите изглеждат тъжни и те. Лекарката и тя май се кани да ревне, щото "От психиатрията не ми ги приемат, като ги водя! И ми ги връщат! И знаете ли колко грубо се държат с мен... Не може ли да дойдете с мен да им обясните...".

И отиваме. Момъкът сам се качва в линейката. Ние с майката караме след тях. В приемната седи някаква вкаменелост по шорти и тениска - може да е пазач, може и лекар да е... Пита за какво го караме този момък при тях. Обяснявам. Пак пита ама защо при тях. Ами къде да заведа пациент с остра психоза вследствие на употреба на метамфетамини? На педикюр, на стоматолог?!?! Ама защо не го заведем в метадонова програма!? Ми щото е на метамфетамини, а метадонът е агонист на опиати. Полицаите са се измели междувременно - явно са решили, че не им се ходи до психиатрията. Лекарката от Бърза помощ - и тя. Майката реве. Синът реве. Аз още не рева, но вече съскам. Викат нещо русоляво и невръстно на име Николова. Може и лекар да е. Първото, което прави е да заяви на младежа, че щом не иска да се лекува, не е длъжен. И му тиква декларация за отказ от лечение "Подпиши тук, тук долу! Няма значение какви мотиви ще пишеш. Пиши "Не искам".

Аз вече съм извела майката и се качваме в колата, като оставяме момъка да си подпише декларацията.

Надявам се, че като е разбрал, че е сам, без пари и в края на града, е агресирал към тези, които са му пред очите в онзи приемен кабинет. Наистина се надявам! Защото на лекарите им е по-лесно да се измъкнат. На психиатрите също. Както и на полицаите. На обществото също му е по-лесно да се измъкне - майка му да се оправя, щом го е изпуснала...

Да, ама не е баш така, защото утре това момче ще срещне вас на улицата или вашето дете. А повярвайте, не е невъзможно това момче да Е вашето дете.

Крайно време е обществото да разбере, че с употребата на амфетамини и метамфетамини се случва нещо страшно. Тези младежи са рискови за всички, не само за семействата си. И са навсякъде около нас - те шофират по улиците, влизат в заведенията, обикалят по градинките. Когато са психотични, те просто могат да ви убият. Вас, не само майка си. А психиатрията отказва да ги приеме. В болницата пък ги убеждават да подпишат, че отказват лечение, защото така е по-лесно. Осъзнавате ли какво следва? Отново са навън - на улицата.

Крайно време е обществото да разбере, че такива хора трябва да се лекуват. С месеци. В защитена среда. А няма никаква държавна политика и никаква подкрепа нито за тях, нито за семействата им. Не всяко семейство може да си позволи 1000 лв за 9-месечна терапия в рехабилитационна програма. 

Има ли изход? Да, има. Необходима е нова стратегия за лечение на зависими от амфетамини и метамфетамини. След 1996 г. дрогата на младите са амфетамините и пикото, които са евтини и достъпни. Старият протокол за хероинозависими не върши работа за тези младежи. Необходимо е те да бъдат приемани в психиатрия. Необходима е ускорена процедура, сегашната за принудително настаняване отнема три дни и се прилага рядко, само в крайни случаи. Като няма стратегия, няма как да има и стандарти за добра практика, и протокол за лечение и начини за финансиране на това лечение. А след като закриха и Националния център по наркомании, няма и кой да извършва наблюдение и оценка на вече съществуващите програми, кой да обучава специалисти. Тези хора са обречени.

Не знам защо не се разбира, че зависимостта е социално значимо заболяване. Че ако зависимите се лекуват, те няма да извършват престъпления, ще работят, ще плащат данъци и осигуровки, ще имат свои семейства и деца. Семействата им ще работят и няма да заминава всеки лев в грижата за зависимия. А това носи ползи за цялото общество! Много по-скъпо е да ги съдим, да ги държим по затворите и… да ги погребваме.

Моля ви, прочетете непременно Как да говорим с децата си за наркотиците и не избягвайте тази тема.

Вижте и една истинска история за дизайнерската дрога, която доказва, че и майките не сме застраховани.

Прекарайте летните дни с нови книги и запазете време за четене! 

От  2-ри до 11-ти морската столица отново е домакин на най-голямото книжно изложение на открито в България - Алея на книгата акостира във Варна за десета поредна година. Над 50 български издателства и книгоразпространители ще представят хиляди книжни заглавия в пространството от хотел „Черно море“ до Фестивалния и конгресен център, всеки ден от 10:00 до 22:00 ч., съпътствани от богата културна програма на Литературния кът всеки ден от 18:00 до 21:00 ч. 

Официално откриване

  • 2-ри август, 18:00 ч., Литературен кът, пешеходната зона на бул. „Сливница“ (в близост до пресечката с ул. „Стефан Караджа“), гр. Варна. 

        „Алея на книгата" е уникален формат, който през последните години се утвърди като най-мащабното пътуващо книжно изложение в България. Началото е положено именно в морската столица през 2010 г. съвместно с Община Варна, като всяка година изложението утвърждава позицията си на любимо културно събитие от летния афиш на града.

       „Алея на книгата“ представя българската литературна сцена в цялото ѝ многообразие, срещайки читатели с автори и издатели. Любима част от „Алея на книгата“ е Литературният кът с премиери на книги, срещи с писатели и преводачи, дискусии и детска програма. Част от гостите му тази година са Васил Стефанов - Слона, Герасим Дишлиев, доц. Диана Димитрова, Добри Божилов, Ирина Вълчева, Катерина Хапсали, Моника Желязкова, Петя Кокудева, Петя Миладинова, Светлина Трифонова, гостуват още Владимир Сълов, Велина Минкова, Георги Тенев, Иван Ланджев, Калояна Климентова, Катя Атанасова, Николай ЦенковПетър Денчев, Сава Василев.

Сред акцентите на Културната програма е представянето на алманаха „Докосване до Касталия” 2019, в който са включени творби на 50 млади автора между 8 и 34-годишна възраст, възпитаници на Литературен клуб „Касталия” към Общински детски комплекс.

За малките читатели Културната програма предлага срещи с Петя Александрова и нейната стихосбирка „Как да порасна” с илюстрации от художника Петър Станимиров; с актрисата Петя Миладинова и приказните ѝ гатанки, стимулиращи детското въображение; с „Клевър бук” и техните забавни упражнения по логика и наблюдателност; с преводачката на детската шведска авторка Мария Грипе - Ева Кънева, , която ще потопи малките читатели в атмосферата на нейните романи.

         Достъпът до всички събития в Културната програма на „Алея на книгата“ е свободен

Участници в „Алея на книгата” Варна 2019:

Агата-А
АйСиЮ
AMG Publishing
Артлайн Студиос
Асеневци
Атеа
Бард
Букборд
Букохолик
Бяло Братство
Вакон
Дамян Яков
Емас
Ентусиаст
Ера 
Ергон
Жанет 45
Жануа '98
Жар - Жанет Аргирова
Захарий Стоянов 
Изида
Ина
Инле
Инфодар
Кибеа
Клевър Бук
Книжарници „Приятели“
Коала прес 
Колибри
Кръгозор
Лабиринт
Лексикон
Лира Принт
Милениум
Миранда
Община Варна 
Пан 
Парадокс
Персей
Посоки
Про бук
Прес
Прозорец
Просвета
Рива
Сиела
Симетро
Труд
Унискорп
Фют
Хартиен свят
Хелиопол
Хермес
Шамбала

 

Заповядайте на вълнуваща разходка сред хиляди книги! Очакваме Ви!

Следете събитието във Facebook

Вижте и

Какво ще четем през лятото

Автор: Иво Иванов

Знаете ли, че когато човек тръгне за едно място, а пък вземе, че се озове на съвсем друго, колелото на провидението се разджурква и го среща с особени чешити, които иначе никога няма да срещне по утъпканите коловози на ежедневието. В това е чарът на всяко пътуване – не знаеш къде ще се озовеш, кого ще срещнеш и какво ще научиш. И даже не е необходимо да бродиш из джунглите на Амазонка, достатъчно е да кривнеш от пътя за Петрохан. 

Действието на тази история се развива миналия септември. Бяме тръгнали на разходка до Лопушанския манастир, който е малко встрани от пътя за Годеч. Всъщност ние въобще не бяхме тръгнали за там, а за детски рожден ден с пикник на поляна близо до София, но той прилючи по-рано и планът се промени в движение. Абе, ако трябва да бъдем точни, ние и за Лопушанския манастир не бяхме тръгнали, а за едно крайпътно заведение, където обядвахме обилно с приятели. С мен обаче човек никога не знае къде ще се озове накрая и една невинна разходка в парка може неусетно да прерасне в планински поход. Може да се каже, че съм много гъвкав по отношение на предварителните планове, макар че това ми прекрасно според мен качество ужасно изнервя жена ми, защото тя обича да е подготвена - най-малкото да е облечена и обута подходящо за случая и да има шест ката дрехи за преобличане за децата (ако се намокрят, ако ни застигне буря, торнадо, снежна виелица, цунами и т.н. – просто за всеки случай). Такива са жените. 

Ние не, че пък чак толкоз копнеехме да го видим тоя Лопушански манастир, де - не сме някакви пилигрими, дето отмятат по списък манастир след манастир. Просто се разхождаме и хоп – табела за манастир – я да вземем да идем да го видим, така и така ни е наблизо. Все пак е хубаво човек да има някаква цел, а не да се шляе безцелно из гори и полета като някакъв безделник.

За информация, Лопушанският манастир е затворен и е на доизживяване, попът се е пенсионирал, останал е само един отшелник с дълга бяла брада да гледа манастирските кози и да храни кучетата и котките с млякото от козите, щото той мляко не пие, нали. Излезе да види защо лаят кучетата и се заприказвахме. Тоя мъж груб такъв, суров, подивял и страшен на вид, а и гласът му гърми и трещи, щото отдавна не е разговарял с хора и е ръждясал като стари панти на отдавна неотваряна врата. С една дума, на пръв поглед е доста плашещ. Малките котенца обаче търчат подир него с вирнати опашки и му се умилкват в краката. 17 котки! Като взе да да ги гушка тоя човек, да ги гали с огромните си костеливи пръсти, да им говори с неподозирана любов и нежност, а гласът му внезапно доби неочаквана мекота – тотално се преобрази пред очите ни. Много му се искаше да си похортува още с нас, защото рядко срещал хора и определено се зарадва на присъствието ни. Изпроводи ни чак до пътеката и котенцата и те след него в шпалир.

Връщаме се ние обратно в селото, а на пътя – каруца с магаре. Като го зърнах това магаре, изпитах непреодолимо желание да се запозная с него и да го погаля – ми така де, човек не среща магарета всеки ден! Имам предвид, истински магарета. Иначе магарешки инати и всякакви магарии – под път и над път. Вижте го само какви тъжни, умни и красиви очи има тоя Марко Марковски. А ако знаете ушите му колко са плюшени на пипане! Стопанинът му ухае на шльокавица от 100 метра и погледът му е малко така разфокусиран и една идея по-бляскав, но иначе се държи здраво на краката си. Сигурно е празнувал Съединението. Корав балканджия е, видно е, но като заговори за магарето, с една обич говори - като за скъп приятел и другар. И притеснен ни споделя, че кучето му, дето се мотае дружелюбно в краката ни, вече е чукнало 16 години и сутрин понякога не искало да яде. Натъжи се, гушна кучето го и го почеса по коремчето. По тия места хората не си гушкат кучетата, ама ей на – и тук изненада. 

Снимай го мойто магаре, вика, и го метни у фейсбука. Ето, метам го и зад Фейсбука, белким се прочуе това магаре.

Разделяме се по живо по здраво с магарето, кучето и стопанина им и по-надолу що да видим - в един разграден двор вързано теленце със сърце на челото и плаче жално за майка си. По принцип не влизам така в хорските дворове, ама това теленце искаше някой да го успокои. Кой, ако не аз? Подадох ръка да го погаля по муцунката, а то ми засмука целите пръсти. И се бута в мене тоя мъник и се гушка като бебе. После ръцете ми дълго миришеха на мляко. 

Как да опиша на градски хора колко е хубаво да галиш теленце, козленце, агънце, абе всякакво животинче, как да им споделя, че харесвам миризмата на обор – нали ще ми се смеят! Аз никога не съм имал село и като дете много страдах от тази несправедливост. Затова когато се случеше да отидем на гости на далечни роднини от село, се затичвах като отвързан да видя първо какви домашни животни имат и не можеха да ме отлепят с часове от кошари, обори, кокошарници, зайчарници, а като се приберях вкъщи препълнен с впечатления, рисувах цели менажерии.

На другия ден вечерта отпътуваме за Пирин. Ще спим в любимото Добринище и оттам се спускаме към Гърция. Няма да ви описвам прохладата на пиринската вечер, свежия планински въздух, щурците, звездите и тази любима миризма на обор, за която стана дума. На другия ден е Малка Богородица. Ставаме рано сутринта и отиваме на черква с жена ми заедно с местните баби да запалим по една свещичка за здраве. В двора на църквата като нацъфтели ония ми ти цветя, красота! Абе друго си е когато населеното място се казва Добринеща, а не Злокучене - друга карма предпоставя някакси. Нещо в тази свежа празнична сутрин предвещаваше, че имат да ни се случват добри неща тоя ден.   

Събуждаме децата и закусваме стабилно. Домакинята ни е напържила мекички, извадила е домашно сирене, домашно сладко, мед и е напълнила кана с истинско мляко. Бобо не го харесва, свикнал е с вкуса на купешкото. Будала! 

Днес ще се разходим из планината, ама ей така, небрежно и лежерно, без конкретни цели и посоки. Едно куче изникна незнайно откъде в гората и се лепна за нас, прави ни компания няколко часа и изчезна също така внезапно както се беше появило. Това не ни се случва за първи път и аз имам своя теория за тези внезапни „спътници“. Според мен това са ангели-хранители. Беше доволно грозно и пършиво псе, но пък кой е казал, че ангелите-хранители са непременно красавци? 

По пътя ни има спиращи дъха гледки. Вървяхме, вървяхме и накрая стигнахме – разбира се, без да сме го планирали - до хижа „Мочарата“. Ама вече сме премалели от глад всичките и по-младите планинари са ужасно кисели, задето сме ги обрекли на такива нечовешки мъки и страдания в планината - часове наред без интернет, без таблет и смартфон, а на всичкото отгоре и без храна! Както казах, по принцип планът беше само да се поразходим лежерно и не бяхме взели нищо сериозно за хапване – солетите и бисквитите свършиха и глад мореше добитъка.

Когато зърнахме силуета на хижата между боровете, все едно зърнахме оазис в пустинята. Хижата отдавна не е виждала ремонт, ама като казвам отдавна, имам предвид мнооого отдавна – може би откакто е построена. Всичко е вехто, очукано, запуснато. Наоколо има бунгала – и те изглеждат призрачно и потискащо. Изобщо няма вид на действаща хижа и почвам малко да се притеснявам къде сме попаднали. На един пън пред хижата е седнал на припек един чичо, скръстил е ръце и ни гледа изпитателно изпод вежди докато приближаваме – вероятно е хижарят. Погледът му е всичко друго, но не и дружелюбен. Поздравявам и питам дали се намира нещо за хапване. Смутолеви нещо, не го разбрах от първия път. Нямало да ни остави гладни, всичко имало. 

След кратък разпит, при който се налага да му вадя думите с ченгел от устата, се оказа, че ‚всичкото‘ е курбан чорба и едно шкембе. Можело и кюфтенца нещо, скаричка. Питам за цени и кога се плаща. Почеса се зад тила и цените ги закръгли на око и по памет, а за плащането ми вика – „Спокойно бе, човек. Ще си платиш. Па и да не платиш, ако немаш пари, голема работа. Здраве да е!“ Мега cool го раздава тоя темерут.

Поръчвам курбан чорбата, шкембето и кюфтета и се надявам горе-долу да стават за ядене, но не храня големи надежди. Не сме някакви префърцунени, но не бихме обядвали точно на такова място. Нямахме избор обаче. Сядаме отвън на дървени пейки и маса и вече приготвям пледоария за децата - как трябва да ядат, каквото донесат, щото друго няма. Не е моментът да проявяват капризи баш сега.

Ето ти го чичото пристига с един поднос, забърсва масата с лакът и мята отгоре чиста карирана покривка. Хлябът е в красива плетена тарелка с панделка, супите – в гледжосани шарени паници. Мигаме на парцали.

Опитваме с недоверие с лъжицата, гримасата на погнуса е а-ха на лицата ни, обаче изненадите нямат край - всичко е изключително вкусно! Че сме зверски огладнели от чистия въздух, огладнели сме, но тоя хижар направо ни скри шапката с готварските си умения! Такава разкошна курбан чорба в никой ресторант не могат да сготвят, гарантирам! Омитаме всичко за нула време, не остава ни трошичка, ни капчица на дъното на паниците. Кюфтетата и те изключително вкусни, направо да си оближеш пръстите. 
Стигаме накрая до плащането и човекът вика:

- Курбан чорбата е от мен, днеска е празник, направил съм я за Малка Богородица, нема да я плащате. 

- Е хубава работа, ние таман три чорби омаахме. Не може така! 

-  Не, и дума да не става, чорбата е от мен! 

Другите неща ги сметна наум и въпреки че съм ужасен математик, сметката определено беше в негов ущърб. Оставих му тлъст бакшиш, той не искаше да го вземе, разправяхме се известно време, накрая склони. Седна до нас на масата, полафихме си, обсъдихме международното положение и ония овълчени алчни банскалии и си тръгнахме сити и доволни.

Този ден през цялото време се канеше да завали, някъде над връх Безбог тъмня и гърмя, но не ни намокри и капка дъжд докато вървяхме в планината. Слязохме долу при лифта, седнахме да пием кафе в едно заведение и буквално след като влязохме, се изсипа пороен дъжд, който само две минути преди това ако беше завалял, щяхме да станем вир-вода. 
Айде после ми разправяйте как онова дръгливо куче не е ангел-хранител и как курбан чорбата за Малка Богородица, освен че беше много вкусна, не е и чудодейна! 

И не само това - дъждът спря така внезапно както заваля, изгря слънце и на небето се появи супер ярка двойна дъга! Убеден съм, че тая дъга изгря специално за нас. Тя беше знак. Може би някой искаше да ни каже, НЕ – да ни подчертае двойно, че не бива да съдим за хората само по външния им вид. Че зад грубата и сурова външност и зад темерутестия характер може да тупти златно сърце. Че и в най-мизерната и затънтена хижа могат да ти сервират такава вкусна манджа, че да си оближеш паницата. И даже да не ти вземат пари за нея. Че добротата е като онези семена на цветя, които упорито никнат където най-малко очакваш – дори между плочките и напукания асфалт на градската джунгла. Че е хубаво е да срещаш различни хора и да говориш с тях, защото от всеки има какво да научиш. И да им помагаш или пък да се оставиш да ти помогнат – все неща, които май сме позабравили в градската джунгла. И че когато си с деца, не трябва да тръгваш никъде без храна! А също и когато си без деца...

Прочетете още:

По следите на добрата бира: Братислава и Прага

Лазурният бряг - провансалски чар и ултра лукс

Очите на Бога 

Ирландия - земята на Старките 

 

Автор: Елена Конова

Попаднах на една статия, в която пишеше, че след 40-тата година в жената започват потресаващи промени. Бръчки и паласки, увиснала кожа, но най-вече на 40 започва менопаузата с всичките ѝ ужаси и до 50-те е довършила, дъвкала, мачкала 10 години и накрая изплюла. Чета и си викам кошмар, кошмар, шок, шок, как ще го живеем тоз живот, докато не се сетих на колко съм и че вече трябва да съм в края на този ад от изпотяване и неволно напикаване.

Авторът се беше изказал и за мъжете в тази тежка възраст. И изведнъж разбирам, че те в друг свят живеят и имат инструмент - пушка, с който стрелят по сърнички, тоест, радват се на живота и си купонясват.

Да ме пита човек как стигнах до тази статия, че сега да съм ядосана. Чак станах права, ритах си чехълчето с пух из стаята и се чудих как да се добера до автора и да го удуша със сатенените връзки на сатененото ми халатче.

Много се изнервям на тема дискриминация по възраст. Още когато бях на двайсет, ме подлудяваха епитети - каки, лели, баби. В цивилизования свят на жените след 60 години им казват дами, госпожи. При нас "баба" задължително. Баба Пенка, пишат, скочила с парашут. Баба, ама друг път. Смел човек, ентусиаст е тя.

Как си го представят тези хора? 
 
"Вчера тя навърши 40 и вече нищо не е същото. Тъй както си подскачаше весело по улиците на града, старостта я издебна, разтърси я с топли и студени вълни, подкосени капачки заради  изтънелите кости, несигурност, световъртеж, увиснала кожа и повреден контур. Даа, въздъхна тежко пред огледалото... Каква съдба! Леля стана баба! Започна с изтръпнали и изкривени от старостта пръсти да пренарежда довчерашния си гардероб. Ще трябва да се живее достойно, каза си и с тъга погали една лятна рокличка от онзи живот преди. Чуваше как пукат старите ѝ кости, едва се дотътри до кухнята за чаша вода и аспирин..." 

Какво се случва всъщност?
 
"Тогава се звънна на вратата. Два часа по-късно беше забравила, че е стара, много стара жена и без да ѝ дреме от старческото напикаване. цвилеше от смях с приятелите си. Къса памет на възрастна 40-годишна жена или истината за живота? Докато душата ни е в нас, ние сме това, което сме."  
 
Нека не бъдем прасета, а хора с усет към живота. Клишето умря, да живее живият живот!
 
Бел.ред: Без никакво намерение да омаловажавам менопаузата и напредването на годините, нека не забравяме, че това не е нищо повече от период в живота на жената, тоест в живота на половината човечество. И е нормален период. Може да има неприятни странични ефекти, но такива обикновено има всяка промяна, през която преминаваме. Важното е да си обръщаме внимание и да потърсим помощ, когато се налага. Животът не свършва с менопаузата, мили дами. Жените, които на 30 са умеели да живеят добре и да се чувстват щастливи в кожата си, го могат и на 50+. А ако не умеят на 30, поне имат достатъчно време до 50 да се научат :) 
 
Прочетете още:

Автор: Люси Елеазар

Всички хора сме различни, всички жени сме различни и търсим различни качества у един мъж. Това е безспорно. Ентъртейнмънт индустрията обаче отдавна е открила, че има определени мъжки образи, които се харесват на всички жени и то не само в Америка, а и по целия свят. Свикнали сме да ги гледаме в холивудските филми, в американските романи, в рекламите... добре познати са ни дори и от турските сериали.

Сега обаче няма да говоря нито за Ален Делон, нито за Джейсън Момоа, нито дори за Къванч. А ще говоря за Игнат.

Игнат се казва главният герой от новия ми роман, „Предсказанието“. Игнат е столичен архитект, приближаващ четиридесетте. Неженен, но с красива приятелка. Има собствено проектантско бюро и е доволен от живота, който води. Не е чудно, че когато случайно се озова при една врачка, той приема скептично думите й, че е избран да бъде мъжът за „нейното момиче“. Всичко обаче се променя, когато по пътя на връщане джипът му връхлита върху малка кола. В сблъсъка няма ранени, но последиците му ще се окажат много по-сериозни, отколкото някой е предполагал...

Но всъщност, не за историята му искам да говоря сега – който иска, ще се запознае с нея в книгата - а по-скоро за предизвикателствата да изградиш положителния герой в едно общество с променящи се ценности. Докато развивах образа му, на няколко пъти изпадах в противоречия. Как би следвало да реагира един положителен и все пак, реалистичен герой в ежедневните житейски ситуации, в които попада?

Идеалните мъже реагират идеално в американската действителност на холивудските филми. Нашият свят обаче някак се различава от него. Тук идеализмът води към нереалистичност. „Идеалният“ мъж ще се откаже ли да участва в нечиста схема, ако неговото участие в нея все пак е законно? „Идеалният“ мъж ще скъса ли веднага с приятелката си, ако усети внезапно влечение към друга жена? „Идеалният“ мъж ще налети ли на бой на друг мъж, ако другият е наранил жена пред очите му?

Всъщност, като че ли жените си падаме по „лошите момчета“. Спомням си един разговор с редактора на английската версия на предишния ми роман, „За една нощ“. „Не е честно,“ каза ми той. „Аз съм толкова мил и внимателен с жените, а те не ми обръщат никакво внимание. Андрей на моменти се държи ужасно с Ева, а тя се влюбва в него. А жените, които четат книгата, се влюбват в Андрей.“ Посмяхме се. „За една нощ“ се задържа в Топ 10 на най-продаваните книги на „БГ книга“ вече шест месеца от издаването си до сега. Може и да има нещо вярно...

Дали моите герои са идеални или реални, ще кажете вие. И дали ви харесва моя подход към търсенето на красивото в нашата реалност. Нашата не-идеална реалност.

"Предсказанието", откъс: 

"Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.

– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?

Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.

След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:

– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.

– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.

– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.

– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!

Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. 

Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.

– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.

Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:

– Къде е той? Защо се крие?

– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...

– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!

Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?

– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.

– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!

– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?

– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.

Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:

– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...

– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. 

Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. 

– Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.

– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!

Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.

– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!

Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.

– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...

– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.

– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.

– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му."

Прочетете още:

Какво ще четем през лятото

Автор: Лора Райчева

Като млада моята баба е била много красива. Тънък глезен, крак до небето, малка талия, огромен бюст, зелено око и тъмна коса. Тип София Лорен във всеки детайл. Абе, мадама след която всеки се обръща.

По време на войната дядо и майка му си събират багажа и изчезват от София, защото тук падат бомби. Прабаба ми е била много фина дама с природен талант за хубавото - обожавала е коприната, шапките, ръкавиците, дантелите.... и изведнъж се озовава в едно село близо до границата. Не стига това, ами на един мост дядо среща баба и след войната прабаба се прибира вкъщи със снаха!

Баба казваше: “Като го видях на онзи мост, хубав, хубав! В униформата на прост войник. А мен полковници ме искаха. Ама се влюбих в него от пръв поглед.” И тази любов продължи повече от 60 години.

Обожавахме баба да ни разказва. Каквото и да е. Толкова беше сладкодумна, така редеше думите, че ние с часове я слушахме, цялата фамилия, и ту плачем, ту се смеем. Пък тя, във всеки разказ, всяка история, ще вмъкне нещо за дядо: какво объркал, къде сгрешил, за какво бил виновен. А, той седи до нея и я гледа, усмихнат с най-широката и топла усмивка на света. Сърцето му се смее. И току я гушне и каже: “Обичам те, бе бабе, много те обичам!”. И тя се засмее и каже “Дай една бира и една цигара!" Тя нито пиеше, нито пушеше, ама като ѝ станеше кеф искаше три глътки бира от бутилката и пуфкаше една цигарка “за фасон”.

Дядо беше добър и прелестен в своето верую, че всички са добри. Душа-човек, готов на всеки, по всяко време и с всичко да помогне. Обожаваше купони и много обичаше да се вижда с хора. Беше човек, който не можеше да помни лошото дори и пет секунди. Почти не помня да съм го виждала ядосан.

Баба си отиде в началото на един смразяващ февруари, когато големият ми син беше на 5 месеца. В края на същия този февруари си отиде и дядо. Беше вечер, дядо не вдигаше телефона от няколко часа и татко отиде да види какво става. Знаехме какво ще каже, когато звънна телефонът...

Лежах в тъмното, гушнала малкото бебе и си мислих как, когато баба почина, татко се чуваше по пет пъти на ден със сестра си. Припомняха си хубави моменти, страдаха си заедно. Ние бяхме плътно до него, но той гледаше мен да ме щади, че кърмя. Пък и тя е тяхна майка, еднакво чувстват. Друго е да ти е баба или свекърва. И когато дядо почина, той ни звънна, просто да ни каже. Две думи и толкоз, защото сълзите го заглушаваха. Но със сестра си пак си е отпуснал душата....

Та, лежа в тъмното и си мисля: “Няма да го оставя това дете само на този свят. Няма да допусна един ден като си отида, да е сам в мъката си. Човек не знае ще попадне ли на свестно момиче, ще има ли любящо семейство.. Ми, ако е самичък!? Пред кой ще изплаче две сълзи да му олекне?! Веднага трябва да му родя братче или сестриче!”.

"Я да ни родиш две сестрички!"

Взех твърдото решение, ама аз кърмеща майка, скоро родила, нямах цикъл още и нямаше как да знам кога това бебе ще е възможно. Около 40 дни по-късно цикълът ми дойде. Беше началото на април. Две седмици по-късно забременях. На Великден. Бебето трябваше да се роди на 17-и януари. Но си избра да дойде на този свят на Коледа. Моето Великденско-Коледно бебе! Дядо беше роден декември...

Малчо е копие на дядо. В жестове, в мислене, в думи и действия, в жертвоготовността си, в огромната доброта, с която е пълно сърцето му, в желанието на всеки да помогне и услужи, в истинската му потребност другите да са добре, в нуждата да казва “обичам те”.

В момента това малко съкровище лежи до мен в леглото. Аз си чета разни неща във фейсбук, той си играе нещо на таблета. Поглежда ме и казва: “Мамо, много те обичам. Дай да ти подържа ръката”. И ми стиска ръката с неговата мъничка ръчичка, а усещането е все едно ме държи голям човек и ми обещава, че ще ме пази от лошото в този свят. После ме гали и ми се усмихва. И казва: “Много си хубава!”. Чудя се кой е родителят и кой детето. И аз, която съм толкова здраво стъпила на земята и не вярвам в нищо, което не може да се пипне, се питам “Дядо, тук ли си? Пазиш ли ме? Пазиш ли и детето ми от бедите” (Това е детето със задавянето, басейните и прочее опасни случки, за което съм разказвала в Губя го, мамо).

Животът понякога подрежда събитията така, че като се обърнеш назад към собственото си минало, ти се струва че животът ти е нарочно реден пъзел, а не поредица от случайности. Ако баба и дядо не си бяха отишли толкова скоро един след друг, не знам дали щях да имам второ дете и, ако да, кога. А днес не мога да си представя живота без точно това дете. Не просто без второ дете, а без Него. Той ме балансира, той ме учи ежедневно на доброта, той ми дава толкова любов, колкото никой друг, той е толкова ценен и важен за мен като човек, не като дете, че се хващам как най-важното ми в отношенията ми с него е да не се издъня и да не прецакам приятелството ни. Той ме научи, че когато някой е много добър към теб, ценността да имаш този човек в живота си, те кара да се променяш колкото нищо и никой друг не биха могли.

От къде започнах и къде свърших, а исках само да кажа: ако имате физическата възможност да имате второ дете, направете го. Не знаете това второ дете колко ще е специално и прекрасно. И не оставяйте детето, което вече имате само на този свят.

Тук може да прочетете и моята история с четиримата ми сина.

Препоръчваме ви и този прекрасен текст на Лора:

Най-щастливите ми нощи

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам