Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Много обичам месец септември! Не защото съм склонен да се прехласвам по пейзажи от паднали жълто-кафяви листа, а защото не понасям жегите и предпочитам меланхоличната есен, пред хаотичното и динамично лято! Започвам почти всяка сутрин да се будя в добро настроение и почти винаги го запазвам, поне докато не се събудят и децата, въпреки че "има дни, има дни, във които не върви!".
Днес станах с особена лекота в душата, а мрачното време вън ми затвърди усещането, че ме чака един приятен и безгрижен ден. Приготвих закуската на децата, пуснах каната, за да си стопля вода за кафе и гледайки през прозореца, тайничко си помечтах за малко дъжд. Сложих кафе и мед в чашата, добавих вода и накрая сипах задължителния пръст мляко. Отпих и почти повърнах в мивката. Кафето беше кисело като потен задник на автобусен кондуктор, а понеже съм много разсеян, първо погледнах дали не съм сложил кисело вместо прясно мляко, което си признавам, че се е случвало и преди! Започнах отново да си приготвям кафе и резултатът от първата глътка беше още по-отвратителен. Веднага се сетих какво става. Чувал съм или пък съм чел във Фейсбук(значи е вярно!), че когато получаваш инфаркт или инсулт вкусът в устата ти се променя! Започнах да се сбогувам със света и погледнах навън, защото не исках последната гледка в живота ми да е пълна мивка с чинии и две наръфани кебапчета. Чаках около три минути, изкарах си примирен още едно кебапче от фурната и тамън да си отворя бира, децата станаха и аз реших да отложа инфаркта поне до обяд.
Направих трети и последен опит да си приготвя кафе, но резултатът бе отново кисел. Когато Росито се появи в кухнята, аз й посочих пълната чаша и я помолих да вкуси, за да се убедя, че не полудявам. Тя отпи предпазливо, изплю се в мивката и след кратък размисъл ми каза:
- Абе, май забравих да ти кажа, че снощи сложих лимонтузу в каната, за да се изчисти!
Твойта ма……., ..……….,…………,…………………., ДА ………………….,…….,……….,…….!
Задъхан седнах на дивана, а тя още по-задъхана се превиваше от смях. Погледнато от различен ъгъл, трябваше да се радвам, защото винаги чистеше каната с веро, но аз трудно преглътнах (буквално) пропуска й да ме уведоми.
Решихме да ходим в Морската и започнахме дългия процес по обличане, хранене, преобличане, обуване на децата. Изглежда лесно за изпълнение, но не и с нашите деца. Боримир и Микаела са почти на 4 и живота им е изпълнен с Макуин Светкавицата (Коли) и Елза и Ана(Леденото кралство). Докато се хранят възникват интересни спорове, които бързо прерастват в ръкопашен бой. Кой е по-бърз - Ана или Макуин? Кой е по-красив - Елза или Макуин? Кой е по-кафяв, кой пее по-добре, кой на кого е по-голям приятел…дълъг и разнообразен списък. Габриел (почти на 2), все още не разбира защо са тези скандали, но охотно участва в тях като удря и крещи срещу този, който му е по-близо.
С цената на много ултиматуми и крясъци успяваме да ги накараме да си довършат закуската и да започнат да се обличат и обуват. Викам Габриел да дойде при мен, за да му сменя памперса, но той директно тръгва в другата посока. Това е нещо, с което трябва да свикнете. Децата никога не правят това, което искате от тях от първия път и без да им го изкрещите поне 7,8 пъти заплашително! Габи се качи на другия край на дивана, скочи ухилен на земята и приземявайки се по задник, памперсът му се пръсна и той се озова в центъра на голямо кафяво петно. Това предизвика аплодисментите на батко му, смехът на сестра му и повръщането на майка му. Баща му прегракна, докато му миеше задника, гърба и косата!
Някакси излязохме и стигнахме до алеите на Морската градина. Тук трябваше да си отпусна гласа и да дам всичко от себе си, понеже бяхме на открито и звукът се губеше. Основно крещях това - " Хайде бе, хайде по-бързо!" ; " По-бавно бе, ще претрепеш някой!"; " Върни се тук/махай се оттук!"; "Не ме интересува дали Макуин е по-силен от Елза!" и други смислени фрази.
Има моменти, в които някое от децата влиза в серия от издънки и съсредоточавате цялата си енергия в него. Боримир си опика гащите, блъсна няколко човека с колелото, мрънкаше постоянно с досаден глас и аз трудно се удържах. Чашата преля, когато с престорено жалостив глас започна да вие с молба някой да го бута, вместо той да върти педалите. Побеснях и се развиках:
- Я тръгвай бе, дрисльо! Нали искаше колело да караш, сега ще караш или ще го хвърля на боклука, ясно ли е?!
Детето тръгна пред мен, а Росито започна да ме упреква, че съм бил твърде рязък със сина ни. Трябвало спокойно да му обяснявам и с овладян глас да го убедя, че не трябва да се държи така. Моляяяя?! Абе няма да ми се лигави тука и да му уйдисваме на глупостите! Започнах още повече да крещя:
- Внимавай къде караш, момченце! Къде отиваш там бе, върни се обратно! Само да те видя, че пак гониш някое куче!
Някаква жена се приближи с решителна крачка до мен и ме попита възмутена:
- Извинявайте, господине, кога ще спрете да викате на детето ми?!

Случвало ли ви се е да си търсите ключовете и да погледнете сто пъти на масата, докато преравяте целия апартамент и когато погледнете за сто и първи път, да ги видите на същата тази маса. Това е защитна реакция на мозъка, който се предпазва от блокиране поради увеличени нива на стрес.

Погледнах момченцето с колелото пред мен и сякаш се събудих от дълбок сън. Моят син необезпокоявано газеше с колелото си някакви цветя в тревните площи на 50 метра от нас, а пред мен стоеше непознато детенце и ме гледаше със смесица от страх и любопитство. Започнах да се извинявам на майка му и да я уверявам, че сме нормални, но тя не поиска да рискува и бързо се отдалечи. Е, важното е да не обръщаш много внимание на подобни случки и ние продължихме разходката.

Микаела се спря пред две възрастни дами, които седяха кротко на една пейка и ги попита:
- Искате ли внучка?
Явно и двете баби използваха добро лепило за зъбни протези, понеже долните челюсти им виснаха доста рязко. Дъщеря ми реши, че не са я чули и повтори:
- Внучка бе! Искате ли ме за внучка?
Едната жена се престраши и каза:
- Добре, ще те взема.
Микаела отвърна:
- Куче имаш ли?
- Нямам.
- Сладолед?
- И сладолед нямам.
- Ми ко имаш?
- Едно внуче колкото тебе и ще си играете като братче и сестриче.
Да предложиш на дъщеря ми още един брат е все едно да предложиш на котка да започне работа като кучешки зъболекар. Микаела се обърна възмутена и си тръгна.
Стигнахме до една поляна, на която общината организирала някакъв рибен фестивал. Имаше детски куклен театър, димящи скари и студена бира. Избрахме си маса, отрупахме я с тарелки и започнахме едновременно да се храним, да ги разтърваваме, да крещим и да се извиняваме на съседните маси. Микаела обърна мидите върху краката ми, а Габриел събори бирата върху майка си. Слънцето взе да напича и аз бях на предела на силите си. Боримир си тъпчеше скумрия в носа и тъкмо, когато посегнах да я изкарам от там и да му я натъпча в устата, една смътно позната жена се приближи към мен. Изглеждаше изнервена , а дрехите й бяха изцапани с лютеница и супа. Усмихна ми се и каза:

- Здравейте, помните ли ме? Ще дойдете ли пак да повикате на сина ми, за да си изяде супата?!

Погледнах изключително победоносно Росито, наврях два картофа в устата на Микаела, за да не проговори и да ми развали момента и тръгнах да помогна на бедната женица.

Още от Калоян:

"Като ти казах да не ставаш наркобарон..."

Фабрика за мечти "Светлина" ни представя нова програма за дигитално-медийна грамотност за деца.

В заобикалящата ни технологична среда е необходимо да отговорим на нуждата от развитие на дигиталните умения при децата, както и тяхното здравословно използване. Всички виждаме как интересът към технологиите неконтролируемо расте и заема все по-голяма част от ежедневието на деца и възрастни. Можем ли да предложим образование, което да отговори на нуждите на децата, като им помогне да развият компетентности необходими за професиите на бъдещето?! 

Ние, от Фабрика за Мечти Светлина вярваме, че най-важното в образованието е децата да се учат да развиват своите силни страни и да бъдат успешни не само в обучението си, но и в живота като цяло. Стремим се да насърчаваме учители и родители да развиват уменията си в разбирането на децата, да вдъхновят детското любопитство към актуалните предизвикателства. Образованието на 21-ви век е неизменно свързано с дигиталната грамотност. Как да научим децата да прилагат дизайнерско мислене и изчислителни подходи към реални проблеми гарантирайки автентично учене?! Как да помогнем децата да са подготвени за бъдещето и да използват максимално съществуващите технологии?

Представете си глобална обучителна програма с най-новите курсове за деца в областта на дизайна, информационните технологии и програмирането, провокиращи креативността и способността им да създават! 

Фабрика за мечти Светлина представя цялостна холистична визия за това какво може и трябва да бъде образованието в съвременния свят. За разлика от другите технологични образователни програми, подходът е фокусиран в разпознаване на разнообразните интереси на учениците, както уменията за взаимодействие и екипност, които водят до успех във всяка една дисциплина.

Подход към ученето, основан на проекти, предизвикващи любопитство, изграждащи доверие и насърчаване на работа в екип. Предоставяне на възможности учениците да търсят решения на реални проблеми в ролята на дизайнери, програмисти, инженери, аниматори, музиканти, режисьори и творци. 

Програмата е основана от университета в Станфорд през 1999 г. с цел предлагане на иновативно технологично образование. Призната е в Stanford, Harvard, Oxford, UCLA, Duke, NYU и още 10 престижни университета. Преподавателите и специалистите, разработили програмата, са професионалисти в бранша с изключителни познания в областта на технологиите, с движеща страст към вдъхновяването, преподаването и наставничеството. 

Създадена и съобразена с нуждите на всяка възраст от 1-ви до 7-ми клас, курсовете предоставят необятно технологично разнообразие според интереса и целите на развитие. Всеки един курс е разработен и се състои между 4 и 7 модула в зависимост от уменията, които е необходимо да бъдат усвоени.

В предлаганите курсове децата се сблъскват с предизвикателства, свързани със света на анимацията, криптиране и шифри, машините на бъдещето. Очакват ги пътувания от основите на моделирането и дизайна до проектирането на градове и места за игра, разработване на апликации, както и много други вълнуващи преживявания, провокиращи желанието за учене.

Посещавайки курсовете учениците изграждат умения и увереност да бъдат създатели с технологии, което ще им помага да посрещнат предизвикателствата на бъдещето.

Всички курсове включват дейности и проекти, които насърчават груповото сътрудничество, творческото експериментиране и обучението въз основа на интереси.

Побързайте и изберете заедно със своето дете курс, който да посещава с нетърпение през новата учебна година! 

cover svetlina logo high quality

За ученици от 1-4 клас Фабрика за Мечти е подготвила следните два класа:

1.КРИПТИРАНЕ, ШИФРИ И ДИГИТАЛНИ ДЕТЕКТИВИ

Област: Програмиране и компютърни науки

В този курс децата ще се сблъскат с Декодирането на символи, Шифри и криптиране, Шпиони и секретни кодове, Защита на информацията, Криптовалута и дигитална сигурност

2.АНИМАЦИИ! КАК ДА СЪЗДАДЕМ СВОЯ СОБСТВЕНА АНИМАЦИЯ

В този курс предизвикателството за дигиталните творци ще бъде да се запознаят подробно и да научат какво точно е анимацията, ще преминат през всички процеси от създаването на сториборда до анимацията - такава, каквато я познават.

Design Challenges 2

За учениците от 5-7 клас са подходящи следните курсове:

 1. ДИЗАЙНЕРСКО СТУДИО ЗА ПРИЛОЖЕНИЯ

В този курс децата ще подобряват своите дизайнерски умения, ще разсъждават върху нещата, които ги вдъхновяват и на тази база ще могат да проектират свое собствено приложение, което след това ще се научат как да промотират.

 2. ВЪВЕДЕНИЕ В 3Д МОДЕЛИРАНЕ ПРЕЗ TINKERCAD

Класът по 3Д моделиране през TINKERCAD позволява децата да положат основите на моделирането в глобалното общество, ще разберат как се става 3Д дизайнер и ще създават свой собствен 3Д модел.

design play space


Атанас Атанасов - лектор на курсовете от програмата „Дигитални компетенции на 21 век“ - отговаря на най-честите въпроси на родителите:

От каква възраст е подходящо за децата да придобиват дигитални умения?
 
Между първи и четвърти клас е перфектното време за поставяне на основи. Децата виждат технологиите навсякъде около тях и трябва да знаят от рано как да работят правилно и безопасно с тях.
 
Как можем да ги подготвим от малки за предизвикателствата на новите технологии?
 
Ще се повторя, но първо трябва да научим децата да използват технологиите правилно и безопасно. Това естествено изисква време, за да се превърне в навик. От опит виждам, че чрез смесица от интересни нови знания и повтаряне на действия (като пращане на файлове и влизане/излизане от профилите си заради практическа причина) е оптимален вариант за предаване на знания и навици.
 
Какво ще научат те в дигиталната академия?
 
Децата ще научат много за дизайн и програмиране/логика. Имаме много практически упражнения, но отделяме и време да си говорим защо трябва да действаме точно по този начин. Важното е децата да започнат да мислят как да направят нещо свое, а не как да копират "нещото от дъската". Упражненията, които децата ще правят, са, за да се научат сами да изграждат своите идеи. Например сами определят какво мобилно приложение да направят. Ние само канализираме идеите им.
 
Под каква форма протичат занятията?
 
Започваме с новите неща. Например как да направим и използваме меню в приложение. След като веднъж го направи само с преподавателя, той помага и на всички деца. После се отдаваме само на упражнения за затвърждаване на знанията. Между всичко това може да прочетем/видим клип с нещо допълнително и полезно. 

 

Колко пъти в седмицата има занятия?

Веднъж в седмицата.

Как преминават самите занятия?

Ще учим 2 предмета. Един от тях ще е свързан с дизайн и един с програмиране/логика. Всичко, което вземаме ще бъде свързано за да могат да правят завършени проекти и в двете направления.

Защо имате два предмета в учебния си план?

Нашата програма е изработена, за да могат децата да учат и изпробват знанията си директно. По този начин ако имаме да направим игра то ще могат в един час да изпробват дизайн уменията си и тези в програмирането.

Колко време продължава обучението по дадени предмети?

Един учебен срок, което означава около 15-16 посещения.

Теория или практика включват предметите?

И двете. Ще отделяме време за теория и практика при всяко занятие. Това означава, че може дадено занятие да мине без работа на лаптоп, но може да работим заедно, да рисуваме, сглобяме неща или какво ли още не.

Повече информация ще получите на телефон 0897 811 453 или направо да посетете академията в зелената част на квартал ”Лозенец”, ул”Свети Седмочисленици 23”.

Разберете повече на www.fabrikazamechti.svetlina.net

Автор: Мария Пеева

Моята снаха е готова да издаде наръчник "Как да спечелиш сърцето на свекърва си". Първата глава в него ще се казва: Пращай ѝ всеки ден снимка на сина и внучето. Вчера например получих ето тази.

Но това далеч не е всичко. Разказвала съм ви, че у нас обичаме да четем, особено аз и тя (всъщност, когато разбрах, че Яна е страстен читател, вече бях спечелена, но не ѝ го казвайте). И в тази връзка, едно от нещата, които правим заедно е да ходим на пазар за книги. Имаме различен вкус, но често тя открива нещо в моя списък, аз - в нейния, пием кафе и изобщо просто прекарваме време заедно, което ме прави много щастлива. Надявам се, нея също. Тази година обаче не мога да отида на Алеята на книгата, за което много ме е яд, защото ми е любимо книжно събитие, заедно с коледния книжен базар. Не е само заради намаленията, просто там винаги цари една такава "книжна" атмосфера, която ми пълни сърцето. Освен това откривам книги, които иначе бих могла да пропусна в огромния избор от заглавия, има и представяния на автори, изобщо усещам го като "моето нещо". Е, тази година ще го изпусна, в Банско сме по друга важна задача - показваме България на нашия чичо Митко, който 15 години не се е връщал на родна земя и затова сега сме му организирали програма "Опознай родината, за да я обикнеш".

Но да си дойда на думата. Оплаках се на Яна, че тази година ще изпусна събитието, а тя веднага предложи да отиде и да накупи книжките, които съм си избрала. И при това не сама, а със специален помощник. (Да имаш бебе в количка си има известни предимства, когато пазаруваш за книги, с бебе на гърба обаче не е толкова лесно).

Възникна обаче проблем, не всички книги ги имаше налични. Казах ѝ да не се притеснява, ще ги търся в книжарниците. И ето тук идва най-милата част. Яна реши да ме изненада и ми е избрала други книги, които на всичкото отгоре са точно по моя вкус, не по нейния. Избрала е книга за всеки от семейството. Така че ето какво ще четем у дома тази есен, благодарение на снаха ми, която знае как да спечели всяко сърце, не само моето.

За мен и за Иван - "Децата на войната" на Варужан Восганян. Зад художествените детайли се крият истини, които иначе трудно могат да бъдат казани. Авторът е румънец с арменски произход, бил е два пъти министър на икономиката, това е вторият му роман. Разказва за истински човешки съдби, за избора да простим или да търсим отмъщение. Мисля, че няма да останем разочаровани.

"Почти нормално семейство" на Матиас Едвардсон е за мен. Тя е от списъка ми - не мога да устоя на трилъри от този тип - скандинавски автор, тайните, които ни мотивират да постъпим по един или друг начин, бавното и постепенно вникване в психиката на героите, най-вероятно ще започна от тази, още като се приберем у дома.

"Времето на жените без часовник" на Мамен Санчес също е за мен. Бях ѝ чела ревю в "Аз чета" и образът на главната героиня ме заинтригува.

"Да дочакаш утрото" на Лиз Мъри също беше в първоначалния ми списък. Авторката е отраснала в семейство на наркомани, живяла е на улицата, но някак успява да оцелее, да се съхрани и в крайна сметка се измъква от улицата, печели стипендия и завършва "Харвард". Ще бъде тежка книга, но такива истински истории са много вдъхновяващи. Мисля, че всички имаме нужда от такива понякога.

"Пазители на наследството" е за нашия чичо Митко, който е страшен приключенец, а също и за Иван. По книгата има филм, който също мислим да гледаме. 

"Вещерът" е за тийновете у дома, цяла поредица е, надявам се да се запалят, защото е точно по техен вкус - страхотии и фантастични чудовища. Коко получи и манга, защото си пада много по този тип комикси, че даже и сам рисува.

За шестгодишния Алекс също има книжка - той е много запален по всякакви истории за миналото на света (чета му "Кратка история на света за млади читатели", страхотна книга, много препоръчвам). Отделно обича филмчета за животни, затова Яна му е избрала тази прекрасна книга "Големи и малки истории за изчезналите животни" с великолепни илюстрации.

Бебе Борис получи две книжки - "Дърветата" с прекрасни илюстрации, за която още е малък, но ние ще му я четем, както и едно "Малко патенце", което да си мачка на воля. Клетият му татко Теди има един куп техническа литература на английски със заглавия, които дори не мога да произнеса.

А за себе си Яна е избрала "Девет цикъла сезони" на Надежда Максимова. Не е ли снаха за обичане, вие кажете!

Автор: Мария Пеева

На снимката виждате Алекс, който на 4 години си спретна собствена гаражна разпродажба. Обясни, че му трябвали пари и не може да чака Феята на зъбките още две години.

В нашето семейство се говори за пари.

Може би някои родители предпочитат да не разговарят с децата си за пари. Сигурно мислят, че са твърде малки или искат да ги държат по-далеч от материалното в света около нас. Но аз вярвам, че за тях е добре да имат отношение към парите - да ги ценят, да имат представа за стойността им, но и да боравят с тях без притеснение, разбира се, според възрастта си. А и да не забравяме, че децата имитират абсолютно всичко от света на големите и нашите дела са им много интересни. Нека използваме любознателността им, за да им създадем полезни навици, които в бъдеще ще улеснят живота им.

Защото парите не растат по дърветата.

Скоро момчетата ми тръгват на училище. Септември е тежък месец за всяко семейство с деца, разходите за подготовка на ученика не са никак малки. Купуват се дрехи и обувки, раници, учебни материали, учебни помагала, заделя се бюджет за курсове, школи и какво ли още не. На всичкото отгоре, като повечето деца, и моите синове обичат разни екстри, по-специални марки, нови технологични джаджи и непременно им се иска да се явят с всичко това на първия учебен ден. 

Затова с всеки от тях както обикновено изготвихме списък със стоки и услуги за новата учебна година. В него включихме:

Такси училища и курсове

Разходи спортни занимания

Учебни пособия

Учебници

Дрехи

Обувки

Раници

Книги

Всички тези разходи момчетата се съгласиха, че са абсолютно необходими и без тях не може. Освен това така придобиха ясна картина за средствата, които семейството заделя за ученика и им стана ясно защо моментът за нови джаджи и играчки трябва да се отложи, колкото и да им се иска “подарък за първия учебен ден”. Но аз им предложих друго. Да си направят личен бюджет.

Това видео ми помогна да им обясня концепцията за личния бюджет и как може да се планира успешно.

После предложих на тийнейджърите да си изберат финансова цел - единият поиска нов телефон, другият лаптоп. Направиха си списък с приходите и разходите спрямо джобните и установиха, че ще трябва да чакат поне година, което доста ги обезкуражи.

Тук обаче родителското тяло излезе с изгодна оферта - предложихме им да съберат половината пари, а останалите ще ги получат като коледен подарък от семейството ни и така само след четири месеца мечтите им ще се сбъднат. А най-хубавото е, че те ще са ги постигнали и със собствени усилия.

Вече се радвахме тайно, че няма да се чудим какво да избираме за Коледа, когато момчетата излязоха с контраоферта. Направиха списък с ненужни вещи, които могат да продадат на приятели и се оказа, че може и да не се наложи да чакат до декември.

Изобщо, оказва се, че децата са много предприемчиви, когато им се дадат правилните насоки. Няма да се учудя, ако накрая съберат повече пари, отколкото са очаквали.

Междувременно си имам и малък ученик, който сега ще е в предучилищна и задава всякакви въпроси, за парите включително. Някои са лесни за отговор, други - не толкова. Ето и някои от тях:

Може ли да си вземем от банкомата колкото пари си искаме?

Защо в различните държави парите са различни?

Колко пари трябва да има човек, за да му стигат?

Кой изобщо е измислил парите?

Тук отново ми дойдоха на помощ видеата от сайта “Уча.се”. Споделям с вас две от тях, които отговорят на някои от тези детски и не толкова детски въпроси. И двете са само по 4 минути, а освен това са поднесени по интересен и достъпен начин, който ще ги заинтригува независимо от възрастта им. Принципно са предназначени за тийнейджъри, но 6-годишният ми също ги изгледа с интерес, а 11-годишният не само ги изгледа, ами и направи тестовете след тях без грешка.

Първото видео е за произхода на парите в древността. По много достъпен начин е обяснено как в началото хората са си произвеждали всичко нужно, после са започнали да разменят стоки, впоследствие са се появили и парите, и как целият този процес е направил живота ни по-лесен и е помогнал да се развием като общество. Може да го гледате тук, а ако се хареса на децата ви, отворете го в сайта на Уча се и после им помогнете да направят теста.

Второто видео е за парите в наши дни - как монетите са се превърнали в банкноти, защо се е случило това и за какво изобщо служат парите. За него също има видео и тест.

От всичко това момчетата толкова се въодушевиха, че освен краткосрочната финансова цел, си измислиха и дългосрочни, доста по-амбициозни. А аз ги гледам и си мисля, че няма нищо невъзможно. Ние с баща им сме живото доказателство за това.

А у вас говори ли се за пари?

Още по темата: 

Как уча децата да взимат решения

Бързи пари

Стояна е бременна!

Звучи като реплика от латиноамерикански сериал, но не е. Стояна е българка и това не е истинското й име. Макар историята да е истинска, имената ще заменя. Няма да заменя фактите, защото историята е и тъжна, човешка и близка.

Стояна е млада жена и е неспособна да се грижи нормално за себе си. Има медицински проблем, чиято точна диагноза не ми е известна. Ходи по улиците като „пет за четири“. Мръсна, оръфана, неориентирана. Обикновено бута бебешка количка, пълна с разни неща, или просто държи боклуци в ръцете си. Разговорлива е – винаги поздравява и подхваща някакъв неин си разговор. Все търси нещо или някого, с поглед зареян някъде в нищото. Стояна е добра жена с умствен капацитет на 3-годишно момиченце.

Стояна живее с Петър. Пешо Цигането. Така го знаят всички. Коефициентът на интелигентност на Пешо се доближава до този на кокошката. Няма медицински проблем, явно е случил на лош късмет и е попаднал в среда, която не му е позволила да развие възможностите си на по-високо ниво. Работлив е – чисти дворове, кърти, мете. Всякаква обща работа е добре дошла за него. По цял ден го няма вкъщи. Липсата на интелигентност е компенсирана със сила и желание за работа. И той е добро момче. Нищо че през вечер от тяхната къща се чуват женски писъци и рев.

43271807 m

Тяхната къща е стара и запусната. Дворът е обрасъл с бурени, отрупан с боклуци. Оградата е порутена, портата виси на една панта и никога не се затваря. Свети винаги само в една стая.

Със Стояна и Петър живее и баща й. Казват му Георги Крушата. И той е българин. Не знам дали е добър човек. Историите разказват, че някога семейството му било от най-заможните в града. Какво се е случило, не ми е известно, но днес поминъкът му се равнява на няколко шишета ракия дневно.

Стояна има и майка, и още две сестри, които водят нормален живот и се радват на здрави семейства. Очаквано, не живеят заедно.

Стояна също така има и четири хубави деца. Две момиченца и две момченца.

Стояна е непогледната от мъж, неглижирана от баща, непотърсена от майка и сестри. Стояна е оставена на произвола на съдбата. Децата също.

А те скитат по улиците като зверчета. Мръсни, сополиви, облечени с дрипи, непрани. В летните жеги обличат кожуси, а в януарския студ шляпат боси в снега. Понякога носят чорапи, често различни и с дупки. Ако имат обувки – те са наопаки. Понякога гризат зрънчо, намерено някъде. Те бъркат по кофите и вадят кашони, с които играят. Обикалят площадката и просят храна. Катерят се по 4-5-метрови огради без надзор. Скачат пред колите – не за да изнудват шофьорите за пари, а защото така им харесва. Те разговарят само с псувни. Тичат по улиците, без да знаят къде отиват. Броят жълти стотинки в магазина и се пазарят с продавачките за близалка, а те ги прогонват, когато не им достигат – не защото продавачките са лоши и нямат сърца, а защото децата го правят непрекъснато.

Днес ги видях – момиченцето и двете момченца . Момичето е най-голямо, може би има 12. Едното момче е на 6, а другото вероятно на 10. Насред улицата. Сами. Боси, но затова пък с три ката дрехи в септемврийската жега. Пищяха. Момичето бе хванало по-малкото си братче за качулката и го влачеше по асфалта. То риташе и се бореше. По-голямото момче плюеше кака си и я удряше. 

Факт! Когато Пешо се прибере и има пари, им купува салам и солети. И хляб. Понякога им купува близалки. А те се радват за кратко и хукват обратно на улицата сами, непогледнати, като диви животни.

Факт! Те ходят на училище и градина. Отново мръсни, некъпани, скъсани. Но ходят. Преди месец снимах групата на малкото момченце в градината. Той беше сериозен, намусен, мълчалив. Той не говореше с другите деца, седеше сам и встрани. Когато го снимах, ръцете му бяха отпуснати, главата наведена. Стойката му излъчваше апатия и несигурност, а в очите му се четеше агресия. Гледаше ме злобно и подозрително. Виждали ли сте истинска злоба в очите на 6-годишно дете? Страшно е. Все едно бях демон, а апаратът – чудовище. Дали знае какво изобщо е фотоапарат? Дали някога е виждал своя снимка?

43271793 m

Най-малкото дете на Стояна е момиченце и скоро трябва да стане на четири. Още като бебе, социалните се пребориха със „сплотената й рода“ и й го взеха. Сега е в приемно семейство и сигурно се радва на всичко, което може да й осигури щастливо детство. Беше на седем месеца и тежеше 6 килограма. Майка й я хранеше с половин кисело мляко на ден - ако й стигнат стотинките или продавачките й дадат. Разнасяше я под мишница полугола в най-кучия студ и й говореше.

Сигурна съм, че в наивното детинско сърце на Стояна се крие много любов. Сигурна съм, че обича дъщеричката си и много й липсва. Преди време седна до мен на площадката и проговори:

- Ше си я взимам. Мхм. Ше си я взимам…

- Кой ще взимаш ма, Стояно?

- Ми, детето. Мънечкото. Утре ше хода да си я взимам.

- Как ще я гледаш, Стояно?

- Ми, кък, кък… Ей така… - А погледът й остана отново зареян някъде в нищото.

С грях на сърцето, че рожба е откъсната от майчината прегръдка, си мисля – слава богу, че й я взеха. И се питам – а останалите кога?

Майката на Стояна се появява само когато научи, че социалните ще идват на проверка. Къпе я. Облича я. Сресва я. Ех, че хубаво и приветливо момиче била тази Стояна! Кварталът не може да я познае. А децата! Децата - картинки! Като рисувани ангелчета.

Социалните идват и виждат едно спретнато хубаво семейство, живеещо скромно, но обгрижвано от обичта на баба, която помага. Децата изглеждат добре, ходят на училище и всичко е точно. Слагат чавката за свършена работа и си заминават. Бабата – също. И Стояна отново остава сама. Децата й също.

Живеем в малко градче и всички се знаем. Всеки знае Стояна и нейните диви деца. Определението „стоянините“ е станало нарицателно за лошо и мърляво дете. Дори аз се улавям, че казвам на моите „Мязате на стоянините!“, когато са мръсни и се държат като зверове. А после съжалявам и се срамувам от себе си. И се натъжавам. Защото, повярвайте, децата са хубави – като всички деца. Сигурна съм, че могат да се усмихнат, могат да играят нормално с другите деца, да се радват, да бъдат добри. Могат, но някой им е отнел тази възможност. Защото живеят в мизерия – материална и емоционална. Живеят с майка, която не може да се грижи за себе си. Тя се тътри на няколко преки след тях, зареяна в собствени мисли, докато те скачат пред колите и катерят високи огради; докато се влачат по асфалта и се плюят. Понякога удрят и нея, псуват я, бутат я, а тя говори на някой невидим. Живеят с баща, който не може да върже две смислени думи. Който понякога им купува близалки, но през вечер пребива майка им. Живеят с дядо, който не забелязва нищо, освен пълната чашка пред себе си. Имат баба и лели, които всъщност ги няма.

Много въпроси изникват у мен след тази човешка и тъжна история. Да ги задавам ли? Май няма смисъл. Сами направете изводи за състоянието на гражданското ни общество и най-вече на социалната ни система. Щом в малкия град, където картинката се разиграва пред очите на всички и за никого не е тайна положението на „семейството“, социалните работници повдигат рамене, какво ли се случва в големия град, където всички истории са анонимни и тайни? Колко други деца живеят забулени в мизерия и невъзможност да бъдат нормални деца? Кой е виновен? Системата ли? Обществото ли? Роднините ли? Не знам. Но съм сигурна, че в тази история Стояна не е виновна. Защото и тя, като собствените си деца, е едно пораснало само на ръст детенце, което има нужда от помощ. 

Докато пиша това, Стояна остава непогледната от мъж, неглижирана от баща, непотърсена от майка и сестри. Игнорирана от системата. На произвола на съдбата. Децата също. 

А днес Стояна отново е бременна.

Авторката реши да запази анонимност, защото семейството на Стояна е от малко градче и много бързо ще бъде разпознато. Публикувам историята й, не защото е разтърсваща (колко да е разтърсваща - всъщност всички познаваме някоя Стояна, макар че предпочитаме да не я забелязваме). Публикувам я ей така, да ви напомня, че НЯКОЙ трябва да мисли и за тези хора. Ако питате кого имам предвид под "някой", ще ви дам жокер. Не е държавата, не са социалните, не са дори само близките и семействата на хора като Стояна.

Говоря за този НЯКОЙ, когото виждаме в огледалото всяка сутрин. Когато този "някой" се замисли за Стояна, за децата й, за хората като нея, ще имаме шанс да бъдем общество. Дотогава сме просто електорат и потенциални емигранти.

Препоръчваме ви още: 

Букетче надежда 

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

Автор: Траяна Кайракова

Да ви кажа честно, никак не ми е в природата да ходя из природата. Абе явно такава ми е породата. Тая година обаче половинът рече, че ще ходим на почивка семейно.

- Ама и ти ли ще идваш? – викам аз.

Не разбрах що се разсърди. То ние семейно на почивка ходим от десетилетка на десетилетка, та съм отвикнала. Както и да е, зарадвах се, че ще идем до морето. Блажени са глупците! Той цял ден се пече на къра и по улиците, ха познайте дали иска да се пече чилякът въобще някъде. Ще се ходи на планина. Обаче семейната ваканция винаги започва с трескаво търсене на място от днес за вчера. Хората от 6 месеца имат резервации, ама ние сме баровци бе, търсим за веднага. И то кой търси? Ама аз, разбира се. Ако не е хубаво, нали трябва да има виновен. На 67-ия разговор се оказа, че има места, че има и ваучери даже! Запазвам и няколко пъти повтарям, че искам гледка. Отговарят ми любезно, че вземаме последния апартамент с гледка и лягам да спя и да сънувам планински гледки. Хотелът е гранд на всичкото отгоре и от цената на ваучера съдя, че лично собственикът ще идва сутрин да ми носи кафето и да ми пали цигарата. Ма нали е веднъж на десетилетие, ще го преживея. На снимките има красив басейн, кеф ти външен, кеф ти вътрешен, спа и ол инклузив, разкошни гледки, бе не ти е работа – рай!

29239743 m

Тръгваме сабахлям, барабар с децата и каруца, пълна с куфари. Тая другарка, дето електронно ни навигира, без малко да ни прекара през морето към планината, ама се оправихме. След 6 часа път вече съм рошава, потна, дива и крива. Най мразим да не шофираме, ами да ни возят. Разгеле, влизаме в нещо като селце, градче и аз не знам какво. Караме по една оживена улица и пред нас пресичат хора по гащи, без гащи, по бански, по хавлии, пояси и шнорхели. Бе какво е туй чудо? Насред града голотии. В този момент другарката вика:“ Спрете тук, дестинацията е достигната.“ Ма къде тук? Насред улицата ли? Планините се синеят бая надалеч, пък аз, който ме знай, там отивам баш. Поогледахме се, поогледахме и наистина! Те ти гранд хотелът! Насред улицата вдясно. Значииии сви ме под лъжичката. То, че за всичко аз съм виновна, за кризата в Корея също, ама тоя път направо щяха да ме бият. Слизаме и се отправяме към рецепцията. Персоналът любезен, любезен, ще се разтопи. Дават ни ключа, помъкваме талигата с багажи и се отправяме към апартамента. Две стаи, две бани, дневна и още една стая 2 на 3, чисто празна. Тъй и не разбрах тя за какво е. Само се молех домашните любимци да не ме затворят в нея до края на почивката от бяс. Хуквам към терасата и о, Боже! Гледка, ама гледка – гранд гледка! Терасата ни стърчи над оживено кръстовище с пиукащ светофар, планини се мержелеят нейде в мъглата и голи хора продължават упорито да пресичат под носа ми. Нали съм си късогледа, бая се позверих и кво да видя? Срещу нас е басейнът на гранда. Куцо и сакато бяга към него под клаксони на коли и бесни шофьори. Майкооооооо, жива да бях, щях да умра! В едната стая се чуват всички тези звуци и затова решаваме децата да спят в нея. И без това спят като заклани. Аз обаче, а комар е кихнал, а съм скочила. А който ме познава, знае колко нехранително е да ме будиш, когато спя. В другата стая няма коли, дето да се чуват, обаче…Точно до прозореца минава абсорбаторът на хотела. Ама гранд абсорбатор. И тъй като офертата е с ол инклузив, ха познайте дали тоз шум някога спира.  Други стаи няма! Точка! Разхвърлихме багажите и хукнахме към басейна. Сега нас всички коли ни гледат като смахнати, щото сме по гащи и организъм, ама се свиква, няма страшно. Пак едни любезни девойчета ни посрещат с пухени хавлии. Вижте кво бе, хора! Аз нося три куфара с плажни хавлии, щото съм коджа жена, има-няма 200 кила. Ама казвайте ги по-рано тия работи бе! Де да знам аз, че предлагате хавлии, багажникът щеше да гръмне от нашите. Поглеждам басейна. Ми той е с размерите на пощенска марка, даже детският е по-голям. Майната му, пари са се дали, няма какво. Моите наследници и мъжо се повъртяха, посукаха и отпрашиха към СПА-то. Благодаря ти, Боже, тишина! Дано не се върнат скоро. 

78977471 m

Отварям книжката, запалвам блажено цигара и оглеждам терена. Дано не ми се приходи до тоалетна! Плочките са през една – една се хлъзга, една не. А съм паднала, а съм им отворила дупка за нов басейн, че и по-голям. Плацикат се хората, радват се. Забелязвам наперен младеж, татуиран от върха на ухото до косъма на големия пръст на крака. Тъй чупи стойки, иначе вири перки, но има нещо, което ме притеснява. Пусто късогледство, някой ден ще ме умори. Ааааааа, ето какво било. Ходи, де що ходи тоз културист дибидюс бос. Засилва се към тоалетната и тук нежното ми тяло не издържа.

- Извинявайте, забравихте си джапанките!

- Какво викаш, лелче?

Ей ся вече чайникът ми прекипя!

- Майка ти е лелче на тебе! Ха си влязъл в тоалетната без джапанки, ха съм те фърлила в басейна лично да го изпуснеш и почистиш! Бе ти за хигиена чувал ли си? 

Пълна тишина. Татуираният се осефери, огледа ме добре, явно разбра, че не ми е в категорията, и с презрително завъртане на ръка, с разперени 5 пръста в моя посока, се отказа от нуждите си. Спонтанни ръкопляскания от народа моя възраст и тъпи погледи от по-младото поколение. Ама да стана, да ти отвъртя два шамара, че да ти окапят татусите! Сложили хората душове, да се преплакнеш преди басейна, няма, майка. Половината народ се чуди що са там тия душове. Сложили и табели, да не ходиш бос тук и таме, ама то трябва и да можеш да четеш, не е само да се надуваш. След като спасих всички от зарази, се запътих към гранда. Бях огладняла грандиозно. Тъкмо цялата фамилия се бе прибрала и с нетърпение очакваше вечерята…

Очакваме продължение на историята на Траяна.

Още от същия автор:

Ах, морето

Ужасен ужас

Ти да видиш ремонт и красота

Автор: Мария Пеева

Днес водата на нашия плаж за първи път не ме прегърна ласкаво и топло. Не само беше охладняла към мен, а и ми плисна една вълна в лицето, все едно вече иска да ме отпрати. Лятото си отива, казах си, а аз не съм готова да се разделя с него. Искам още. Когато се прибрахме вкъщи, седнах и си прерових летните истории и снимки във фейсбук. И ми стана едно такова весело. Надявам се да усмихна и вас с нашите смешки.

60720435 2113111275453807 8827784795611201536 o

Сексуална дискриминация:

В моето семейство всички плуват по-добре от мен, но никой освен мен не плува добре по гръб. Аз мога да лежа с часове по гръб във водата, мога даже и да заспя. Пеев много го е яд, защото той не издържа по гръб и пет минути.

Днес докато ми натякваха колко по-добре плуват от мен, аз му напомних този дребен факт, а той ме отряза:

- Това е, защото имаш шамандури.

Алекс веднага:

- Къде, къде са шамандурите?

Баща му:

- Ами виж как шамандурите я държат над водата. 

Алекс:

- Абе, тате, не се казват шамандури! Това са сиски!

Така и не ми признаха, че се справям по-добре. Било физиологична особеност на женския пол.

Казах им, че са сексисти и възмутено отплувах надалеч от тях. По гръб.

Пак на плажа с Алекс:

- Мамо - казва 6-годишният ми всезнайко - гледам, че някои жени имат черти на корема.

- И аз имам - отговарям - това е, защото сме раждали бебета.

- Ама не като твоите. - пояснява той - черти от мускули.

- И някои мъже имат - уточнявам аз. - ако искаш, като станеш голям, ти също можеш да имаш черти от мускули. Можеш да ходиш на фитнес и ще имаш много мускули.

А Алекс ме поставя на място:

- Ти и сега можеш да ходиш.

 След което разказвам на Иван тази случка, а той не е съгласен:

- Много малко жени имат мускули на корема.

Аз споря:

- Не е вярно, колкото жени толкова и мъже.

А той:

- ОК, покажи ми поне една.

Оглеждам се и в този миг се задава една великолепна мацка с дълги руси коси, вързана на коремчето тениска, под което изпъква красив релеф над късите дънки. Красота! Показвам му я тържествуващо, макар и дискретно отдалеч.
Иван се заглежда, после се обръща ухилен до уши към мен.
- Меро, това е мъж.
И наистина мъж беше.

Мислех да се снимам, ама нямам черти от мускули. Това ще остане за другото лято.

62014028 10217279648956993 5628983558317015040 n

Алекс - философ

С Алекс, който приключи с градинката, си прекарваме заедно дните до края на ваканцията. Не знам как ще ви прозвучи, но имам чувството, че това дете не го познавам добре. Винаги съм го виждала като палаво хлапе, отворено, все да се разправя за нещо с братята си или с нас. А сега откривам у него неподозирани мисли.
Вчера например си говорихме нещо за хората, как остаряват и някой ден умират и на близките им е тъжно. Да, тежка тема е, той я започна, аз не обичам да отклонявам тежките теми, защото никога няма подходящ момент за тях - животът просто се случва и не пита дали вече сме готови за него. Затова питат ли ме - отговарям.
И така, докато обмислям какво точно да отговоря за смъртта, Алекс ми казва:
- На хората им е тъжно, че някой е умрял, но животът никога не свършва, нали, мамо? Някой умира, но вече се е родил друг и така отново и отново, завинаги. И това е много хубаво, нали?

Да, определено мисля, че е много хубаво и освен това мисля, че синът ми с всичките му палавости и щуротии, е едно много хубаво дете.

69524855 10217962352064144 7870666821349670912 n

Алекс за брака:

На плажа Алекс се запозна с едно мило момиченце на име Рая. И двамата палави, паснаха си идеално. На връщане обаче се замисли.
- Някой ден, мамо, като порасна и ще си водя бебетата тук, както Теди и Яна водят Бобчо. Може ли?
- Може, разбира се.
- А Александра?
- Коя е Александра?
- Александра от градината. Нали ще се женя за нея?
- Е, може, разбира се! Как няма да я доведеш, нали е майка на бебетата ти.
Алекс доволен. Мисли още.
- Обаче ако Рая е на плажа, не знам Александра дали ще я хареса. Май няма.
- Ако си женен за Александра - пояснявам аз - тя със сигурност няма да иска да се заиграваш с Рая на плажа.
Алекс мисли още малко.
- На колко години трябва да се оженя?
- Няма правило, на колкото искаш.
- Е, значи може да се оженя на 80. - заключи Алекс и се успокои.

69053647 10217886944779009 1397115941849923584 n 

Детето на баща си:

Алекс беше на кварталното игрище с другите деца. Някой съсед му казал:
- Абе, ти много хубаво риташ. Да не си детето на Иван?
Алекс разказа на баща си, който остана много доволен и заяви:
- Значи вече няма да ти казвам Алекс, а ДЕТЕТО НА ИВАН. Даже може и на братята ти така да им казвам, хем да не ви бъркам имената.
А Алекс му каза:
- Аааа, не. Само на мен. Само мен ме познаха, че съм твой.

След което разказвам тази смешка на един приятел, а той:
- Дано сега някой да не познае другите ти деца.

Семейните игри:

В началото на лятото един дъжд, от тези, които се изливат изведнъж като душ, ни свари на разходка и побързахме да се скрием в приятно кафенце с десетина маси, почти всички заети, та седнахме на една с високи столове. Поръчахме за момчетата фреш, за нас кафе, всичко точно, децата - щастливи, че са на маса за “големи”. На втората минута Алекс обърна масата. Сервитьорката мила, засмя се, забърсахме, хората заеха малко по-безопасна позиция спрямо нашата тайфа, поръчахме нови сокчета и кафета. Момчетата изпиха соковете за две минути и поискаха да си ходим или телефон. Няма телефон, баща им казва, дайте да играем на нещо, докато спре тоя дъжд. На какво да играем? На държави.

Алекс ревна - знаел само три държави! София, България и Гърция. А, и Англия, щото заради Ливърпул.

- Нищо, Алекс, тъкмо ще научиш, Коко го успокои, аз ги знам всичките.
Падна се буквата Б.
Алекс научи много държави от Коко. Научи Бохемските острови, научи Бургунди. На Бозамбик вече така се смеех, че аз си разлях кафето. Хубаво е, че и другите хора се смяха, та не ни изгониха.

Тази история има и продължение, защото често играем на държави. Пак с буквата Б бяхме изброили почти всичко, но Коко изведнъж се присети.

- Босна и Херцеговина!

Алекс:

- Какво, какво те боцна?

Стигнахме до В.

Алекс - гордо: 

- Великобритания.

Коко мисли, мисли и накрая го измисли:

- Велика Македония.

Мисля, че ако г-н Пендаровски знаеше това, непременно щеше да почерпи Коко сладолед.

 

Но през лятото имахме и сериозни теми за разговор. 16-годишният ми за първи път беше на работа, а междувременно на плажа 11-годишният се замисли за бъдещето си:

- Чудя се какъв да стана като порасна - единият вариант е барман на плажа, другият - магистър по изкуствата. Мамо, ти била ли си в колеж?

- Да, английска филология завърших. То е почти като барман на плажа.

- Ама магистър ли си, или баклавар? (Произнася го като производно на баклава, с ударение на последната сричка.)

- Магистър.

- Ехааа. А защо не си станала професор?

Баща му се намесва и отговаря:

- Защото вие взехте да се раждате един след друг и малко не й остана време.

Коко:
- Е, аз ще стана вместо теб. Ще стана професор по изкуствата, а през лятото ще съм барман на плажа.

Добре ми звучи на мен като перспектива.

Имам и от какво да се оплача - диетата ми се провали тотално:

След вкусотиите на Гърция и лакомствата на Турция една българка се качи на кантара и не остана доволна.

Връщам се към добрите хранителни навици, което означава, че вечерята ми е парче запечено сиренце и чаша бяло вино.

Сервирах им на моите висококалорични, тлъсти “мак&чийз”, каквито обичат, и си сложих моето диетично сиренце по средата в миниатюрната му тавичка, все пак да опитат и те, ако някой случайно прояви любопитство. 

Докато отида да си взема чиния, сиренето ми го нямаше. Много им харесало, да правя и на тях вече.

Това е тъжната истина, никаква подкрепа няма за една майка на диета. Добре че поне виното никой не ми пие. 

Засега.

И на следващия ден:

Нали помните, че ви казах как кантарът онзи ден ми направи забележка и пак съм на диета? И децата ми изяждат диетичните неща и никаква подкрепа не усещам?

Но това не е всичко! Чета тук една книга, за мъжа ми я купих, той обича такива за оцеляване, но както и да е, така се случи, че аз я подхванах.

И както си я чета, гледам Алекс не си изял кексчето за закуска, а то едно такова мило кексче, с една огромна глазура, почти необлизана, седи на масата и плаче, че ще бъде изхвърлено в кофата и пренебрегнато ще си отиде, ей така без никакъв смисъл в краткия си еднодневен живот.

И така ми дожаля за това кексче значи, а и книгата ми повлия.

Исках да ви кажа, че културата и диетата не вървят добре в комплект.

69208886 10217911319628365 5705540014633385984 n

Изобщо беше интересно лято, с всякакви емоции. Фройд избяга и го намерихме. Видяхме Истанбул и Мадрид. (може би е правилно да напиша - видяхме “Ливърпул” в Истанбул и Мадрид). Сдобихме се с чичо - братът на мъжа ми, когото малките ми синове изобщо не бяха виждали на живо.

Бобчо най-после проходи, при това на рождения ден на дядо си! А най-важното е, че от болестта му няма и помен

Не завършихме продължението на “Писмо до сестра ми”, но много скоро ви очаква изненада. И обещавам да ви хареса.

Сега, докато пиша всичко това, осъзнавам, че всъщност есента не е просто сезонът на лютеницата и печените чушки, а и идеалното време да започнем нови начинания, заредени със сили и енергия от лятото, слънцето и хубавите спомени. Неслучайно учебната година започва наесен, нали така? 

А на 16 септември, освен че момчетата тръгват на училище, пристига и свекърва ми от Канада. Горката Яна, сега вече ще има не само свекърва, а и свекърва на свекърва. А Бобчо ще се запознае с още една прабаба. Голямо гушкане и щипкане го чака. 

Улавям се, че очаквам с нетърпение тази есен и всичко, което предстои. Да, лятото ще ми липсва, ще ми е мъчно за пъстрите рокли, за морето, за пясъка в косите и слънчевите целувки. Но всичко хубаво някога свършва. Така и трябва.

Иначе как ще дойде следващото хубаво?

Автор: Богомил Димитров

Бях малък, четири-пет годишен. Бърборех непрекъснато. Сигурно съм надувал главите на възрастните. Като се върнеха от работа, татко и мама бяха засипвани с разказите ми за деня и с всякакви въпроси. Бързаха да ми отговорят колко са уморени. Да съм излезел да си поиграя навън.

В нашата къща имаше три стаи, всяка с по едно семейство. В средната бяха баба и дядо. Най-често бях там, те ме понасяха по-дълго. По-големият ми брат бе мълчаливец с големи сини очи. Четеше от малък и бе много умен. Чудех му се като толкова чете, защо говори рядко. Язък му за четенето.

Една вечер дядо ми нещо не бе добре. Баба се тюхкаше около него, а аз се стараех да им е по-весело. По едно време дядо се изправи от леглото си. Извика ме да седна до него и каза:

- Слушай ме сега: Така, както си тръгнал, много скоро, думите ще ти се свършат. Всеки човек може да изговори една дума само строго определен брой пъти в живота си. Помисли добре!

Тази вечер заспах много трудно. Дядо сигурно бе прав! Брат ми хъркаше до мен безхаберно. Имаше основание, не си бе изтъркал думите. Беше ме яд на него, че не ме бе предупредил. На мама и татко–също. Добре, че милият дядо ми каза. Обещах си да компенсирам волнодумието си дотук.

Денят, в който пораснах

29643721 m

Дворът ни „оглуша“. На всяка игра само кимах и жестикулирах. Отказвах да говоря на когото и да е. Дядо се оправи от болестта. Баба започна все по-често да ме глези с разни вкусни неща–само за мен, тревожеше се защо така мълча. Седях с часове до батко, карах го да ми чете наглас. Започвах да по-мъдрявам. Мъдрите хора говорят малко, повече слушат – така бе казал една вечер вуйчо ми. Мама и татко свикнаха, когато ми казват „Лека нощ“, само да кимам. Татко приемаше това за нормално, но мама–не. Слагаше ми термометър и не разбираше защо нямам температура. Караше ме да го стискам още.

Мъчно ми бе за мен. Представях си как скоро – ща не ща, ще съм напълно ням. Другите ще си говорят свободно. А аз ще трябва да пестя думи. За някои може би имах повече запас. Чудех се кои са те. Не смеех да пробвам – резето можеше да щракне.

Един ден батко ми прочете в една книжка, че Човек живее до 100 години. Костенурката – до 300. Разтревожих се. Нов проблем. Когато той умре, кой ще ми чете?  Вечер заспиваше преди мен. Не го бе еня, че ще умре цели три години по-рано. Представих си се след смъртта му. В двора ни ще е останал само по-малкият ми братовчед – Мони. Преди навършването на 100-та ми годишнина ще ми дойде на гости. Колко ли ще му мъчно за мен! Ревнах наглас. Мама дотича до леглото ни. Накара ме да си призная веднага какво има. Казах й за свършека на думите ми. И че страдам за батко, който ще умре три години преди мен. Тя се разсмя. Сега трябвало веднага да заспя. Помислих си: "Щом тя се разсмя, значи не е чак толкова страшно!"

Спрях да рева и заспах с чувството, че големите все ще измислят нещо и за мен до утре. Рано сутринта мама и татко отидоха на работа. Дядо ме извика. Обясни ми, че се е пошегувал за свършека на думите ми. Той бе едър мъж, с големи мустаци. Обичах го и вярвах на всяка негова дума.

- Хайде сега, Милен, кажи онова стихотворение, ама само почакай да викна баба ти. 

Казах им го. Бях щастлив. Камък бе паднал от душата ми. Желанието ми да говоря набъбваше в мен. След около час те може би съжаляваха. Дворът придоби нормалния си фон. Братовчедите ми се зарадваха. Бях си възвърнал статута на душата на компанията. Компенсирах всичко недоизказано. Най-зле го прие татко.

Една вечер той ме извика и каза: 

- Седни и само слушай! Утре с майка ти ще имаме важни гости. Другарят Иванов, той е мой началник, главен счетоводител и другарката Иванова. От теб искам само да се държиш прилично и езикът ти да е зад зъбите, ясно ли е?

Зададох въпрос – как се държи езика зад зъбите – така ли?

Той ме шляпна и каза:

- Утре да не казваш на гостите нищо друго, освен: „Добър вечер”, „Казвам се Милен”, „ Лека нощ” – иначе ще те нашляпам така, че да ме помниш за цял живот! Няма да ме излагаш пред началника и другарката му!

Имах въпроси – какво е главен счетоводител и какво – началник. А те с децата си ли ще дойдат, за да си поиграем с тях и др. Но си затраях.

На следващата вечер, родителите ми се върнаха по-рано. Майка ми нареждаше вкусни неща по масата и ни казваше да не ги пипаме. Преоблече ни, среса ни, зализа ни. Всичко в нас блестеше от чистота. Татко отиде да купи ракия и когато се върна, само ме погледна строго и ми припомни:

- А ти внимавай в картинката! И езика - зад зъбите!

Превозните средства от моето детство

61228525 m

Точно в седем вечерта пристигнаха другарят Иванов и другарката Иванова. Този Иванов, според мен, би трябвало да е по-висок, по-широкоплещест и с по-яки мускули. Знаех, че и татко е счетоводител. А този – защо, като бе по-нисък, беше Главен счетоводител? А и след като мама изглеждаше като Катерина Валенте от нашумялия филм, а Иванова – като плъшок, с какво право онзи бе Главен? Освен това нямаха деца. Ако татко не ме сплашил така, сигурно щях да обявя веднага кой е Главен счетоводител и коя е Главната Жена тук.    

Големите започнаха с нещо като разговори – „Откъде купихте тази покривка - много е приемлива!”; „Днес времето цял ден се мръщи”; „Вие сложихте ли си зелето?” ; „Да Ви сипа ли още ракийка, другарю Иванов?“ 

Нищо смешно или поне малко интересно. Глупости на търкалета. 

Иванов най-после отвори главната си уста и каза на мама:

- Ама туршията Ви е много хубава! Как я правите?

Беше я правила баба, но татко направо се изцепи:

- Тя, моята другарка, е цар на туршиите, нали, Виолета? 

Това си бе опашата лъжа, но мама я подкрепи. Не посмях да извикам баба, за да даде на хората рецептата.

От опит знаех, че след няколко ракии, големите ще се отпуснат и ще стане по-интересно, но не би. 

Много мразех разговорът да не върви. А и след малко щяха да започнат да ядат. Тогава приказките ще станат още по-скучни: 

- Подайте ми сол, дъра-бъра – има ли черен пипер – а червен – може ли филийка  – разбира се и т.н.

Ужас! Някой трябваше да даде правилна насока на разговора, дотук не бе на ниво. Считах, че хората се отпускат само след някоя смешка, а там знаех, че бе „моят ресор“. Представях си как на другия ден, татко и Иванов се смеят в службата и си спомнят какви хубави смешки съм разказал и колко весело са си прекарали вечерта. Останалите им колеги ще им завиждат. Но нещата на масата определено не вървяха. Ако продължаваха така зорлем да си хортуват, какво ще излезе – че в нашата къща е скучно?

Беше време да взема нещата в свои ръце. Изкашлях се и изрекох бързо:

- А пък татко, сутринта, докато палеше печката, както се беше навел пред нея и се чу едно силно: Пръ-ъ-ъ-ццц! 

Очаквах бурен смях до сълзи.

Не знам защо настъпи тишина. Всички зачоплиха в чиниите си. Добавих нещо важно, което бях пропуснал, дано най-сетне се разсмеят: 

- Чак му се изду пижамата отзад! 

Дадох тон за смях. 

- Деца– какво да ги правиш!–каза Иванова. Иванов ме гледаше с интерес. 

Но никой не се смееше. 

Татко бе изчервен. Чудех му се, след като намекнах толкова ясно, че и в пръцкането бе по-силен от Иванов, защо не ме погледна поне малко благодарно. Мама гледаше в чинията си, сякаш я вижда за пръв път. Батко ме сръга. 

Според мен, смешката си я биваше. Но най-ме беше яд на батко.

Още от Богомил: Жена в колата

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Жена в колата

Жена в колата

28 Авг, 2019 Забавно

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Митичният чичо Митко

Митичният чичо Митко

01 Сеп, 2019 Блог

Бърборкото

Бърборкото

05 Сеп, 2019 Истории

Стояна е бременна

Стояна е бременна

10 Сеп, 2019 Истории

Летни истории

Летни истории

06 Сеп, 2019 Блог

Гранд хотел

Гранд хотел

08 Сеп, 2019 Забавно

Много обичам септември

Много обичам септември

17 Сеп, 2019 Татко Калоян

Фабрика за мечти "Светлина" - иновативното място за деца и възрастни

Фабрика за мечти "Светлина" - …

16 Сеп, 2019 Образование

Говорите ли за пари с децата?

Говорите ли за пари с децата?

12 Сеп, 2019 Образование

Стояна е бременна

Стояна е бременна

10 Сеп, 2019 Истории

Продължението на мозъка

Продължението на мозъка

09 Сеп, 2019 Възпитание

Гранд хотел

Гранд хотел

08 Сеп, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам