Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Преди две седмици се случи така, че шестгодишният ми син Алекс се запозна с една много симпатична лекарка, нарича се д-р Данчева и скоро ще ви разкажа повече за нея, нейният живот е за няколко романа. Но сега искам да споделя с вас реакцията на Алекс към първото, което забеляза в нея.

- Мамо, защо ръцете ѝ са ТАКИВА!

Сконфузих се от въпроса му, признавам си. Притесних се да не обидим добрата лекарка, чиито две ръце и два крака са протези. И докато измисля как точно да реагирам, д-р Данчева подхвана Алекс и набързо му обясни, че това са роботски ръце и крака, показа му колко неща може да прави с тях и отговори на всичките му въпроси без грам притеснение. Благодарна съм ѝ, защото знам, че занапред колкото и хора с протези да срещне Алекс, той няма да изпитва никакво предубеждение, страх или притеснение. А ако се случи той или някой от близките му да е с протеза, то ще промени живота му, но няма да го съсипе. Защото, да, такива неща се случват и могат да сполетят всеки от нас.

Малко след тази случка, попаднах на пост на Красимира Обретенова, една жена с остър ум и език, която много уважавам. Ако има човек, чието мнение по темата за специалните и неспециалните деца следва да се уважава, това е нейното. Както и на другите майки на деца в инвалидни колички. Защото ние можем да коментираме техните проблеми, но те ги решават всеки божи ден. Ето какво написа Красимира по въпроса за специалните и неспециалните деца.

Преди около седмица една майка в една група изрази несъгласието си как така на пазара за детски играчки може да има кукла Барби в инвалидна количка. Било неприемливо по много причини.

От вчера се вихри голяма, ама огромна дандания за едни люлки за деца с увреждания, наречени "специални" - и люлките, и децата са определени като специални.

100693020 m

Особено драматично вайкане се лее от майки, чиито деца са преки ползватели на "специалните" люлки, защото видите ли едни, разбирай НЕспециални деца, след няколко часа потрошили "специалните" люлки, а това е голям язък, понеже тези люлки били направени с дарения.

Според вайкащите се "очевидки", горките люлки са потрошени под невъзмутимия поглед на родителите на неспециалните деца.

В дискусията за специални и неспециални деца една учителка изрази възмущението си, че едва ли не щом люлката е "специална", до нея неспециални деца не могат да пристъпват. Например, каза тя, доколкото я цитирам точно, вие, т.е. аз, бихте ли позволили на детето си да пипа патериците на някой човек в трамвая, или да си върже не-знам-си-какво на инвалидната количка на някое дете...

И понеже темата с уврежданията ми е дълбоко вътрешна отвсякъде, искам да ви помогна да се ориентирате в обстановката.

Първо - задължително приемете, че в тази тема на по-голямата част от ВАС ви липсват 45 плюс 30 г. ЦИВИЛИЗАЦИОННО, и ГРАЖДАНСКО и ОБЩЕСТВЕНО развитие.

На майките на деца с увреждания им липсват и поради това се изживяват като "специални" жертви на обстоятелството увреждания. И са приели, че някой друг е длъжен да ги жали, да им съчувства, да им оправя с дарения жалНия живот поради уврежданията на децата им.

Понеже са "смачкани" от живота, от уврежданията, от институции, от държава...

На останалите цивилизационната липса им причинява същото - жалят и даряват, понеже така смятат, че помагат.

И двата "вида" майки, като ги попиташ защо не изискат безбройните и безкрайни институции, т.е. от "държавата" да си свършат задълженията, за да не са едни майки жалНи и жалКи, живеещи от дарения майки и деца - и двата "вида" майки казват, ами то няма държава, ама нали ние сме държавата, ама не трябва да чакаме за всичко на държавата... и прочие глупости от този род.

Искам да ви кажа само това - позволявайте на НЕспециалните си деца да "пипат" патериците и инвалидните колички на хората, които ги ползват.

Обяснете им, че патериците и инвалидните колички са едни НОРМАЛНИ приспособления, служещи за нормални неща при определени условия, при определени обстоятелства, за определен период или за цял живот.

Ако децата поискат да знаят - разкажете им как се изработват и колко вида патерици и инвалидни колички има, от какви материали са направени, защо има неизброими видове инвалидни колички и подобни съоръжения.

Купете им Барби в инвалидна количка.

Децата ви трябва да знаят тези неща заради ТЯХ самите.

За да не страдат, ако им се случи на тях или на техен близък, приятел- а да разбират и да го приемат за НОРМАЛНО.

Децата трябва да знаят, че е НОРМАЛНО човек да се роди без крака или ръце, или да остане без тях при травма или заболяване.

Травмите и заболяванията са НОРМАЛНА част от клетия ни земен живот!

Децата трябва да знаят и разбират, че е НОРМАЛНО едно дете или възрастен да изглежда особено, да се държи особено и да не изпадат в ужас, ако мама, тате, кака, баба, дядо, чичо, стринка, вуйна... им се случи да изглеждат "така".

56017829 m

А това е нормално, защото не сме дялани на струг по калъп, не сме направени от силикон, а сме ЖИВИ същества.

Знанието е СВОБОДА, приятели.

Знанието е РАЗБИРАНЕ на нещата, на причините за тях, на начините за преодоляване на драмите, трагедиите, оскотяването, тормоза в училище, разчекнатото коте, осакатеното куче, пребитата баба, ограбения дядо...

И когато децата ни знаят, че уврежданията, патериците, инвалидните колички са нещо нормално, ще растат нормални хора, ще стават нормални социални работници, учители, чиновници, политици, инженери на космически инвалидни колички, на инвалидни луноходи, на ей такива неща.

И тогава на никого няма му прави впечатление, че една люлка на детската площадка е "уникална", понеже е направена за дете с увреждания. Защото тя не е уникална, поне ако не е с ядрен двигател.

И, мили майки на деца с увреждания, няма нищо специално в децата ви с увреждания - набийте си го в главите и спрете с драмите.

Децата НИ с увреждания имат не специални, а специфични нужди, нямат нужда от специално внимание, а от специфични грижи.

И като се замислите, ВСЯКО дете има нужда от специфични грижи, точно защото не е направено от силикон.

Чак тогава може и да имаме нормална държава за децата си.

Съжалявам, ако кафето ви изстина, докато четяхте.

Красимира емигрира със семейството си в Холандия, за да потърси по-добри условия за дъщеря си. Тук ви разказва историята си: Холандия v/s България.

Препоръчвам ви и тези истории:

Аз не съм паразит

Никой не е застрахован

Виолета Йорданова, майка на 3-годишна любопитна червенокоска, ни прати тази история. Мисля, че няма майка, която да не се припознае в нея.

,,Мамо, защо този чичо има толкова голямо дупе?"

Въпросите - да, те са неизменна част от съвместния ни живот, но напоследък са от такова естество, че аз не просто почервенявам от срам, а ми иде да потъна вдън земя.

Вярно, че тя е на 3 години. Вярно, че е любопитна, но ми се иска да можеше да уцелва по-подходящи моменти, когато да задава такива въпроси.

На всичкото отгоре дупето, за което питаше, беше на доста уважаван от мен човек. Добре, че чувството му за хумор и безспорният му интелект са на едно достолепно ниво, защото иначе моята червенокоска за пореден път щеше да ме хвърли в бездната на неудобството.

В началото беше само ,,ГУ-ГУ-ГУ", ,,Бр-р-р-р" , ,,Па-Па" и аз в захлас споделях с околните езиковите й способности, все едно е защитила дисертация в Оксфорд.

Мислено си мечтаех за моментите, в които ще водим смислени и аналитични разговори, защото от тези нейни междуметия главата ми щеше да експлодира.

НО пропуснах най-същественото, че за да стигне до тези разговори, пътят минава през бодливия трънак на неудобните въпроси.

Друг съществен момент е, че в тази възраст са като гъби, които попиват всичко. От възможността да броят на английски език до десет-двайсет (гордост за всяка майка ), до звучните български не толкова енциклопедични слова, които могат да се чуят навсякъде по улицата.

,,Майната му... пука ти!"

Какво е това, мамо?

Мили Боже, Пресвета Дево и всички светии да бях извикала мислено, едва ли щяха да ми помогнат в онзи момент, когато ми беше зададен този въпрос. Кое първо да обясня - "майната му" или "пука ти"?

Опитах се да я забаламосам с друг въпрос - от къде го е чула това, може би от някое детенце ? А тя категорично отсече:

- От теб!

В този момент идея си нямате какъв смях чух зад гърба си. Хората в супермаркета от сърце се смееха, а на мен ми беше до припадък.
Не ме разбирайте погрешно - не съм от най-притеснителните, но тогава загубих ума и дума. Явно толкова съм пребледняла, че жената на касата ми подари шоколадче, за да ми вдигне кръвното, а на малката - желирани бонбони, защото я е разсмяла искрено.

Защо съм го казала, кога съм го казала, не мога да отговоря. А знам, че внимавам какви думи излизат от устата ми - и в радост, и в гняв.

Да си знаете, че както всичко попиват, така и всичко си казват.

Сто процента учителките в градината знаят за доста моменти от живота ни у дома, но както се казва: ,,Не можеш да спреш гората да се разлиства !". От нас зависи само какви думи ще подбираме, когато общуваме помежду си, защото светът е голям, но във всеки един ъгъл се е спотаил един малък любопитко, който слуша и тръпне в очакване да зададе своя неудобен въпрос. 

49701497 m

48 фрази, които ще ви помогнат да успокоите детето

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Изобщо не се занимавам с детайли и дребни подробности. Предпочитам да се фокусирам върху важните и големи цели в живота. Примерно, ако бях генерал, щях да наредя да атакуваме вражеските позиции, а съветниците ми притеснено да ме разубеждават:
- Ама гос'ин гИнерал (бургаски съветник), те са въоръжени с автомати, танкове и базуки, а ние имаме само прашки и картофи! Пращате ни на самоубийствена мисия!
Аз щях да му отговоря небрежно:
- Това са подробности! С всички сили се мъча да спечеля войната, а вие ме занимавате с някакви незначителни детайли и саботирате великото ми дело! Уверявам ви, че такива дреболии не са важни, когато имаме такава цел пред себе си! Десет дни карцер!
Хм, звуча достатъчно абсурдно и реалистично, така че май наистина съм бил генерал в някой минал живот!
Уговаряме се с мой приятел да се видим към осем вечерта в близкия парк, където да изпием по една бира в кварталното бистро. В уречения час минавам между външните маси, търсейки по-отдалечено от хората място, където да седнем. Не, социопатията ми е в нормалните граници днес, просто съм с Боримир и Микаела, а за всички клиенти ще е най-добре, ако заемем крайна маса или въобще да не сядаме.
Въпреки всичко намираме свободни места и се настаняваме чевръсто. Пет минути потушавам скандал, чийто повод е кой да седне до мен. Като един съвременен цар Соломон, настанявам мъдро по едно дете от двете ми страни и отварям менюто. Едновременно започват да ми го дърпат от ръцете, защото искали и те да си поръчат. Взимам още две менюта, връчвам им ги и злобно изсъсквам "Четете и мълчете!". Очевидно репликата ми беше излишна и употребена в изблик на безнадежден оптимизъм, понеже след 2 секунди Микаела ме игнорира и забоде пръст в първата страница:
- Тате, какво е това?!
- Салата.
- Каква салата?
- Овчарска.
- От овчари ли?
- Да.
- Къде са овчарите?
- Под доматите.
- Какво правят там.
- Сирене.
- Сирене ли? - очите й се разшириха невярващо.
4-годишните деца НЕ РАЗБИРАТ от сарказъм!!! Тази моя заигравка с овчарското сирене ми спечели още 20 въпроса, зададени с картечно темпо: Какво сирене? Кашкавал могат ли? Как се прави сиренето? Ти овчар ли си? Защо? Откъде може да си вземем овце? Аз може ли да разхождам овцете? Ти можеш ли да правиш сирене?… и още… и още… и още…, а накрая вместо да млъкне, след кратка пауза посочи друг артикул в менюто и попита:
- Тате, това какво е?
Абсурд беше да се хвана и да обяснявам какво е "пиле върху канапе от ориз", тъй като ситуация, в която домашна птица е позиционирана върху мебел от зърнена култура, даваше необятен простор на детската фантазия придружен от лавина нестихващи въпроси. Направих се, че не съм я чул и започнах да поръчвам на сервитьора.
Когато се направите, че не сте чули въпроса на дете, то започва да го крещи и да ви дърпа, понеже искрено вярва, че го е казало тихо. Когато това дете има брат близнак, който е решил, че е бил лишаван несправедливо дълго време от внимание, той започва да се опитва да го надвика и да ви дърпа по-силно. Когато ви дърпат от двете страни и ви крещят две досадни, безпардонни и безумно нахални проекточовеци, вие можете да изгубите самообладанието си и да си изпуснете нервите, гласа и речника си. Искрено се извинявам на сервитьора, на останалите клиенти в радиус от 100 метра, на спящата котка под стола и й пожелавам скоро да спре да заеква.
Поръчах си, поръчах им и докато ни донесат ястията и напитките, успях да разменя няколко реплики с моя приятел, който ме гледаше с известна доза съжаление и дива радост, че не е на мое място. Храната пристигна и вместо да настъпи тишина, подобието на разговор взе да става все по-абсурден:
- И къде се губиш? - приятелят ми се опитва да комуникира нормално, задавайки неангажиращ въпрос.
- Ми нали гледаш, с тия лай… Я си изкарай вилицата оттам, бе! Яж и не се лигави! Ще пътувам другата седмица за Анталия и … Микаело, защо ближеш масата бе, ти крава ли си, к'во си?! - опитвам се да му отговоря, но не мога да спра да им правя забележки.
- Ха-ха-ха, крава съм! - дъщеря ми е очарована от животинския си образ.
- Млъквай и си яж картофите и кюфтето!
- Да ям ли и лютеницата?
- Да.
- Да ям ли и хляб?
- Яж!
- Да ям ли, ъъъъъъ тревата?
- Млъкни бе, млъкни и яж, щото ще те завържа за онова дърво!
Дъщеря ми реши, че не се шегувам(правилно!) и започна да се храни. Синът ми пое щафетата с ентусиазъм:
- Тате, ще ми купиш ли Макуин? - от пълната му уста хвърчат парчета кюфте, хляб и салфетка ( отхапал филията барабар с хартията).
- Щи купя, мълчи и яж!
- Тате, ти изяде една краставица.
- Да.
- Тате, ти изяде един картоф.
- Ъхъм.
- Тате, ти изяде един лук.
Кулинарният одит ми дойде до гуша и с най-сериозен тон уверих Боримир, че ако продължава да ми брои хапките ще изхвърля всички макуиновци, възглавници и чаршафи с макуиновци, дрехи с макуиновци, раници с макуиновци, чинии с макуиновци и всичко свързано с Макуин, Матю и проклетите говорещи таралясници. Това е положението, дами и господа! Аз съм лош, изнервен и крещящ родител, но поне веднъж, наистина поне веднъж искам да хапна нещо от чинията си, без някой преди това да го е наврял в устата си и да го е върнал обратно, защото "е гадно", да говоря спокойно с други хора без някой да ми крещи в ухото " ТАТЕ ИСКАМ ДА ЯМ / СПЯ / ПИЯ ВОДА / КАРАМ САМОЛЕТ!!!…" и веднъж бе, хора, поне веднъж да не ми разлеят бирата!!!
Ометоха си чиниите (за да ми съсипват нервите, моите деца се нуждаят от много калории) и тръгнаха да си играят между масите. Тук вече нещата се пооправиха и само със знаци успявах да въдворя дисциплина. В нашето семейство си изобретихме жестомимичен език, който цели да замени крещенето и да създаде илюзията, че сме уравновесени и щастливи хора. Най-лекият намек, че детето прави нещо нередно и трябва да престане веднага е вирнатия показалец, извършващ странични заплашителни движения. При незабелязване или съзнателно игнориране на подадения сигнал, включваме ръката, която започва да се движи като махало, а амплитудата и скоростта зависят от степента на провинението. Ако и това не помогне, достигате до изпълнението на най-сложното и красноречиво съчетание, което е нещо средно между йога упражнения, но в ускорено темпо и дирижирането на оркестър от глухи музиканти. То започва с изправянето ви от стола, размахването на ръцете над главата ви, за да привлечете вниманието на детето и когато ви погледне, започвате да изобразявате самонараняващи действия (вкарвате си крошета, самодушите се, пляскате се през бузата, биете си подсечки…), като на равни интервали посочвате детето, за да разбере, че изпълнявате демоверсия на това, което възнамерявате да му се случи, когато ви попадне в обсега. Затова не бива да се стряскате, ако докато си говорите спокойно, многодетния ви събеседник изведнъж скочи и започне да изпълнява странни насечени движения, които напомнят на регулировчик, който хем се справя с трафика, хем се боксира с октопод, докато го удря трифазен ток.
Децата се запиляха някъде, а ние започнахме да се наслаждаваме на мезетата и относително спокойствие, което не продължи дълго. Сред шума от десетки разговори, гръцка музика и някакъв български мач , като свистяща комета се откроиха трелите на моя син:
- ТАТЕ, ТАТЕ, ТАТЕ,ТАТЕ, ТАТЕЕЕЕЕ БЕ!
На около 20 метра от нашата маса, покатерен върху скелето на тентата, която покриваше външните маси, Боримир успешно концентрираше хорското внимание върху себе си. Едва ли искаше да ми съобщи нещо приятно и аз реших, че ако го игнорирам достатъчно дълго, той ще спре да крещи:
- ТАТЕ, ТАТЕ, ТАТЕЕЕЕЕ! ПИКАЙ МИ СЕ!
С цялото ми уважение към професията и в контекста на по-ранния ми разговор с Микаела, обстановката стана много овчарска. Аз бях облечен с типичната униформа за посещение на квартално заведение, която се състоеше от анцуг, суичър с качулка и шапка с козирка. След включването на физиологичните нужди на Боримир в общия шумов фон, аз нахлузих козирката по-ниско и си напълних небрежно устата с панирани калмари. Ама това дете можеше да е на всеки в заведението, все пак!
Сестра му беше позиционирана в другия край на масите и ако свържете с въображаеми линии местата ни, щяхме да образуваме триъгълник. Микаела реши, че има проблем със звука и реши да го направи стерео като закрещя от нейния край:
- ТАТЕ, ТАТЕ,ТАТЕЕЕЕЕ БЕ! НА БОРИТО МУ СЕ ПИКАЙЙЙЙЙ!
Сложих си качулката върху шапката, вдигнах бирата и докато я пресушавах си поръчах с ръка следваща. Разговорите бяха затихнали и явно всички бяха заинтригувани от гласовете на децата ми:
- ТАТЕ, ТАТЕ…! - агресивния и нетърпелив Боримир.
- ТАТЕ,ТАТЕ…! - истеричната и настоятелна Микаела.
Не мога да си обясня защо се държат така и откъде са взели пример. Вкъщи не използваме груб език и почти никога не обявяваме тоалетните си подвизи на висок тон (случвало се е да споделям някои неща, но само в отбран кръг, а не пред пълно заведение!).
Усетих десетки погледи в мен, очакващи реакцията ми и ако децата не бяха мои, аз също бих се втренчил неодобрително във всеки, чийто шумни келеши смущават общото щастие. Дожаля ми за хората, които неволно станаха жертви на държанието им и реших да действам. Изправих се и всички затаиха дъх какво ще изкрещя в отговор. Отворих си устата и в този момент се чу гласа на Микаела:
- БОРЕЕЕЕ, СТИГА СИ ВИКАЛ! ОТИДИ ЗАД ОНАЗИ ПЕЙКА КАКТО ТАТИ НАПРАВИ, ПРЕДИ ДА ДОЙДЕМ ТУКА!
Дъщеря ми, изпънала настойчиво ръка, услужливо насочваше погледите на всички клиенти към близката пейка.
После погледнаха мен, а аз си стоях прав с отворена уста и исках толкова неща да кажа. Да, бях се изпикал зад една пейка, но не беше тази, която сочеше дъщеря ми и беше почти в заведението. Не беше и днес, а преди три дни, когато се прибирахме от една детска площадка, нямаше тоалетна наблизо и аз не можех да се стискам повече и използвах мястото зад една отдалечена и затънтена полуразрушена пейка. Това обаче нямаше значение и те бяха запомнили само, че баща им се облекчава зад пейките. Гледах Микаела и разбирах, че детето не е виновно и сега ще трябва да им обясня, че да се чурка зад пейки, се прави само ако много ти се ходи и не издържаш, а после в никакъв случай не го крещиш пред хора. Децата дойдоха на масата, изслушаха ме и отидоха отново да си играят. Отпуснах се доволно на стола и се поздравих, че съм страхотен баща. Пропуснах детайла, че Боримир е много на зор, а той от своя страна показа, че обръща внимание на детайлите. Изпика се пред пейката, но не зад нея! Детайлите са важни, ако искате да спечелите която и да е война, а възпитаването на деца, в някои моменти напомня точно на това!

За генерал не знаем, но Калоян определено е Алфа мъжкар :)

Автор: Богомил Димитров

С жена ми обичаме да пътуваме. Отдавна ми беше признала, че може би поради някаква кармична или звездна причина /Козирог с асцендент Стрелец/, приготвянето на багаж я изнервя. Във фобията ѝ, според мен, има и чисто земни закономерности:

- право пропорционална е на предстоящия път, броя пътници в колата и евентуалните нощувки;

- еднопосочна е – само преди тръгване /навръщане тя не се шашка/;

- получава я само ако ще пътуваме с кола - напълването на раничка за планина никога не ѝ е било проблем.

Конкретен пример:

Предстои ни пътуване с колата на 30-на километра, само двамата, ще преспим във вилата на наши приятели и на следващия ден ще се върнем. Тя става  преди 7 по пижама и рошава. Правя кафе и я каня. Нямало за кога. Вратите на гардероби, ракли и шкафове в стаята ѝ започват да се трескат и скърцат. Извиква ме да съм ги оправел. Ама и чекмеджетата.

Отпивам голям гълток от кафето и се появявам там с отвертка, чук, пила, тесла и усмивка. Оправям, което не се затваря и го отварям пак.

В момента тя държи някаква своя дрешка и я гледа нерешително. Пожелавам да ѝ помогна, поне духовно. Питам я дружелюбно какво е, но я стряскам:

- А, това ли? Едно мое боди, което бях купила преди година от „Втора употреба“. Забутала съм го тук и съм го забравила!

Съблича пижамата, облича бодито и застава пред огледалото в коридора. Ако някой мъж бе започнал да пробва бодито си пред мен, щях да го подсетя, че си сега приготвяме багажа, аджеба.

- Как  изглеждам?

В погледа ѝ има толкова надежда, че изпускам теслата възхитен:

- Перфектно, господи! 

- А отзад? Не ми ли прави дупето сплескано? Донеси ми настолното огледало от кухнята!

Държи го зад главата си като фокусник и се опитва да добие двуизмерна /”2D”/ представа в посока „север-юг“ /кухня-коридор/. Голямото ни огледало в коридора зяпа само на север. В посока северозапад–югоизток, изгледът ѝ е частичен. Което значи, че имам на разположение 5 минутки, в които тя ще е още между огледалата. Използвам ги рационално. Влизам в стаята ѝ и търся трескаво други позабравени нейни дрешки и ги напъхвам в частта от гардероба ѝ, наречена от самата нея: „Разни“. Там тя само слага и не вади, с изключение на пролетното почистване.

Доволен от тази „профилактика“,  се връщам и я оглеждам „4D“. Старая се да правя това като хищник и ѝ казвам:

- Ама пък това боди така ти е лепнало! Защо досега не съм те виждал в него???

- Ох, дори не съм го изпрала! Ей сега ще го тръкна! Да знаеш, дрехите от „Втора употреба“ трябва да се изпират веднага! Иначе кой знае чии бацили ще прихванеш и къде ще ги разнесеш.

Дали пък да не си допия кафето и евентуално да изпуша цигара в кухнята? Сядам там, запалвам и започвам да се ослушвам. Времето тече неумолимо и дърпам дима като за последно, целият съм в слух. В момента „тръква“ в банята. А сега отива да го простре на балкона. Май се връща? Загасвам цигарата, която предателски продължава да дими. Успявам само да стана, когато влита:

- Ама ти дори не си започнал да си приготвяш багажа! Какво чакаш?

- Ей сега, ще го спретна само за минутка!

- Да, бе, то така се приготвя багаж – за минутка! И събери проклетите си пили, тесли и какво ли не от стаята ми, че се спъвам! Аз ще подредя своя багаж, а твоя ще го прегледам! Вземи си само най-необходимото! Омръзнало ми е да влачим излишни неща и после да ги препирам!

- А защо ще препираш необличаните?

- Не мога да ги върна просто по местата им - ще миришат на багаж и какво ли не. Вие, мъжете, не разбирате от тези неща!

Всъщност, аз не разбирам най-вече защо тя винаги смесва приготвянето на багажа с чистка и ревизия на гардероба си, че и на моя понякога. Имам и още един сподавен въпрос – ако не се оглеждаше отвреме-навреме, за да види какво все още се моткам, приготвянето на багажа ѝ не би ли се ускорило?

Минавам отвреме-навреме до стаята ѝ, готов да съдействам. Тя е в диалог със себе си и бързам да се изхлузя, дочувайки: 

- Да ме пита човек това защо още не съм го изхвърлила!–но може и да ми свърши работа през есента... С костюмчетата ще се занимая друг път... Тая пола сигурно ми е вече тясна... Ама така и така съм отворила  гардероба...

Някои нейни дрехи отиват на рафта „парцалка“, други се връщат оттам. 

Ако беше сама, би облекла повече неща преди окончателното си решение, но се въздържа, за да не ме бави. Жена ми е коректен човек.

Чат-пат изнася „парцалки“ в коридора. Чакам разрешение да ги изхвърля на боклука. На всяко такова нейно нареждане следва и:

- И помисли кои от твоите неща вече няма да носиш! Искам да ми ги покажеш едно по едно. Някои ще запазим за брат ми!

След време в коридора стоят два наименовани чувала с произход - моя гардероб: 1. За боклука; 2. За брат ми. Пликовете „За боклука“ ги поставям до кофата за боклук, а не в нея.

Към 9,10 часа стаята ѝ е като след обир. По пода има купчини дрехи и тяходи с високо вдигнати колене, като щъркел. В средата се мъдри леген с вода, препарат и домакинска гъба. Към 9,25 гардеробът, шкафовете и раклата са измити и започва най-трудната част - подреждането. Легенът остава, въпреки че вече няма функция. Тя  го прескача незлобливо. Може би не би искала аз, мърлячът, да остана с впечатление, че е нахвърляла дрехите по рафтовете, без да ги е измила. Не изнасям легена - харесвам колко грациозно тя го прескача и си хихикам наум.

Към 10,10, се започва „обмирисването“ на дрехите.

Жена ми не слага нищо в гардероб, ако не го е подушила предварително в продължение на 10-на секунди. Носът ѝ е като лакмус, който разпределя вещите по сектори: За гардероб, За пране, За „Разни“. Не мислете, че през целия този период аз нехая. Изхвърлил съм и боклука от кухнята и балкона. Пригот вил съм багажа си за проверка, подредил съм стаята си, полял съм цветята. Е, поради големия си опит, намирам време и за ниските си страсти – изпушвам „на спокойствие“ цели три цигари. В смисъл, че така добре съм преценил кога да запаля цигарата, че да не ми се налага да я загася по средата като някой младоженец. Изборът на подходящия момент не е проста задача – откъм стаята ѝ се дочуват възклицания, междуметия и други части на речта /не на изречението/. Отсявам кои да удостоя с тичане натам и въпрос и кои да отмина с напрегнато ослушване. Последната цигара загасвам в 10,30.

Влизам в стаята ѝ за финалния акорд и оставям там два големи празни сака. Преди това съм ги почистил, забърсал и пораздвижил вкоченените им ципове. Вече е подредила нещата си за пътуването върху кревата.  Казвам:

- Браво, миличка, страхотна си, свърши невероятна работа! В гардероба ти е като в аптека! Въздухът тук е друг! Да върна легена в банята, а?

- Да, ако обичаш! 

Гадая коя от изброените по-долу нейни любими сентенции ще последва:

1. Всяко нещо трябва да се пипне от човешка ръчичка;

2. Ако всеки ден, всеки от нас прави по малко за реда в къщата, сега нямаше да ни е толкова припряно;

3. Представяш ли си, че досега сме дишали целия този прах?

4. Хората си подреждат къщите, само ние – не!

Бях заложил на №2, но не познах – бяха 1,2 и 3. След малко дрехите ѝ са в единия сак - в по-малкия - и ме кара да го затворя. Не е възможно и прехвърлям съдържанието му в по-големия. То така и сама можела, ако е за въпрос.

След малко преглежда моя сак с багаж и аха-аха-да замълчи.

Преди да излезем, тя обхожда с критичен поглед апартамента. Донамества столовете, поставя всички постелки и чердженца строго успоредно. Взира се в бюрото ми, което изпреварващо съм подредил. А защо върху него седели листа и химикалки, след като имало чекмеджета?

Сигурен съм каква е причината тя да държи на перфектния ред в къщата ни преди напускането ѝ - не иска да се изложим пред евентуалните крадци и те да си помислят, че в тази къща цари хаос. „Какво ще си кажат хората?“- ето този въпрос непрекъснато я гложди - според мен въпросът ѝ е чисто кармичен.

24026158 m

Това упражнение се повтаряше няколко пъти годишно. Потегляхме след само някакви си четири часа – към 11.

Една вечер, след години, с нея решихме, че в края на лятото имаме нужда от заслужена едноседмична почивка, при това надалеч - във вилата ни в Казанлъшко, на 180 километра. Планирахме заминаване в събота, след 2 дни.

Преди да заспя, се разтревожих:

Досега /според примера/, за 30 километра и една нощувка,  приготвянето на багажа ни отнемаше около 4 часа.

Чисто математически погледнато, в случая, биха били необходими: 7 нощувки х 180:30 клм. х 4 часа =7х6х4=168 часа=една седмица. Т.е., когато си приготвим багажа, би следвало направо да го върнем по местата, без да пътуваме. А и да сведем този процес само до два дни, пак би било тъпо.

На следващия ден не отидох на работа.

Освен основно почистване на апартамента /и заради крадците/, подредих гардероба ѝ, а и своя. Човешката ми ръчица опипа всичко. Приготвих багажа ни в два големи сака. Предвидих слънчево, дъждовно време, плаж, ранички за екскурзийки, книжки, карти, кръстословици, химикалки, шапки, бански. Оправих тоалетното казанче, смених изгорелите крушки, лъснах кухнята, почистих хладилника. Саксиите натопих в легени, от които да пият цяла седмица.

Когато жена ми си дойде вечерта преди заминаването, притоплих поръчаните от мен през деня две пици и ги сервирах. С което махнах едно „гайле“ от главата ѝ. За нея яденето бе „дерт“ или „гайле“, освен ако не бе гладна. След като се нахранихме, тя заби угрижен поглед в тавана. Утре трябвало да оправя багажа, което още отсега я съсипвало.

- Виж, подредил съм и излъскал всичко. Дори гардеробите. Приготвил съм багажите- и моя, и твоя! Ще добавиш само необходимата ти козметика.

- Ох, не знам, сега съм много уморена. Дано е така, благодаря ти!

- Утре ставаме, пием кафе, скачаме в колата и тръгваме. Довери ми се и се остави в ръцете ми! Лягам си. Лека нощ!

На следващата сутрин, въпреки висящите над главата ѝ „балони“ с въпроси като в комиксите, тя се реши на тази ужасна авантюра. Зададе и такива,  които не завършваха с „?“, а с „!“ Би следвало те да са формулирани така:

- Взе ли перденцата, които бях приготвила?

- Взе ли прахосмукачката?

- Взе ли огледалцето от масата?

Нейните бяха:

- Забравил си перденцата!

- За прахосмукачката дори не си се сетил!

-  На бас, че не си взел огледалцето, признай си!

Бях перфектен и не заядлив или злъчен. Направо - пич, та дрънка.

35477603 m

Още в 9,30 бяхме в колата - наш семеен рекорд. Аз бях оценен, а тя- спокойна и след малко заспа. Шосето се провираше между две планини. Наляво и надясно – гледки. Средна гора се бе гушнала близо да Стара планина, както и жена ми до мен. Бях помогнал на фобията ѝ с багажа. Защо досега не се бях сетил за този прост начин? Обещах си на следващия ден да си изрежа ноктите пред нея. Тя знаеше, че това пък бе моята фобия. След такова действие изпитвах гъдел и нервност. Изглежда, за да разбереш чужда фобия, и ти трябва да страдаш от някоя. В главата ми нахлу идея за моя сентенция, основана на гръцката дума “phobus” – страх: “phobus phobusus est is”. кой както иска да си я преведе, мен направо ме кефеше. Прогнозата ми за отпуската бе безоблачна. Запях си наум хубави песнички от нашата младост. След половин час– вече гласно и скоро и тя запя с мен – тъкмо бях подхванал „нашия таен химн“ от 1974:

“Un corpo e un anima” – „Едно тяло и една душа“.

Наша любима смешка бе, че в песента тя е тялото, а аз - душата.

Тази седмица си прекарахме чудесно. Екскурзии в двете планини, с ранички, сред природа, гледки и любов и от втори поглед, без да сме забравили първия. Бяхме две тела с една душа.

Още истории от Богомил: 

Жена в колата

Женската интуиция

Автор: Мария Пеева

Вчера мъжът ми се обади развеселен:

- Знаеш ли, Мерче, че ме помислиха днес за Робърт де Ниро?

- А стига бе! - казвам. - Как така?

- Ами ей така. Паркирам - казва - колата да си купя цигари. Плащам и се обръщам, и една жена ме спира.

- Ще ме закарате ли до Студентска поликлиника?

Огледах я, не изглежда като да ражда, нито болна, нито ранена. Ама пък жена е, може да има нужда от помощ. Какво да правя?

- Ако е спешно, ще ви закарам, но и аз бързам за работа, да ви кажа.

- Сигурно е много близо. - казва жената, и ме гледа изпитателно.

- Да, близо е, не съм съвсем сигурен къде точно, но знам, че е в района. - отговарям и продължавам да се чудя сега на тая жена лошо ли ѝ е, че иска да я закарам, щото не изглежда като да е толкова зле, пък на мен ми е неудобно да я попитам.

- Ще ви дам 5 лв - изведнъж заяви тя и съвсем ме обърка. И в тоя миг видях, че зад моята кола има такси паркирало, празно, и се светнах, че жената ме е взела за шофьора на таксито.

И затова, Меро, заключих, че приличам на Робърт Де Ниро от филма. И то на млади години.

Посмях се на историята му, пък го попитах:

- Е, закара ли я?

- Не - казва - нали и таксито трябва да изкара някой лев днеска.

Та да знаете, че моят мъж чужди жени не вози. Освен ако раждат. Но покрай случката на мъжа ми си спомних една стара моя история, която не съм ви разказвала.

Тръгнах един ден да си търся черно поло в мола, но то може ли една жена да тръгне за поло и да не премери поне няколко блузки и рокли покрай него. Огледах магазина от край до край, заредих една съблекалня с дрехи за пробване, почнах да меря, ама нещо не ми допадна как ми седи полото, аз обичам хубаво да го изпъна и отвсякъде да го напълня, не да ми шупти. И тъй като наоколо нямаше консултантка, излязох да взема един номер по-малък. Рових, рових, не намерих по-малко, но се хванах да сгъна дрешките, щото вътрешното ми чувство за ред не позволява да оставя купчинката разхвърляна. И не щеш ли, в този момент ме доближи едно симпатично младо момиче със закачалка в ръка и ме попита:

- Прощавайте, дали имате от тези рокли в по-тъмен цвят?

Веднага ми стана ясно, че ме взе за продавачка и точно се канех да ѝ отговоря, че не съм, когато момичето добави някак неуверено:

- Или всъщност, оставете, то и без това сигурно няма да ми седи добре. След раждането все не успявам да вляза във форма.

Това ли трябваше да ми каже? Огледах я внимателно - заобленка, наистина. Косата, хваната с ластик, дънки и широка блуза отгоре. Тази книга всички сме я чели - родиш дете, качиш някой килограм и самочувствието отива по дяволите. А ако питате мен, няма по-добро лекарство за ниското самочувствие, от една красива нова рокля. Една красива нова рокля веднага ти сваля поне два килограма от теглото. А като се харесаш, почваш и повече да излизаш, и повече да се движиш, и повече да си обръщаш внимание. И двата килограма надолу току-виж станали десет.

- Защо мислите, че няма да ви стои добре?

- Ами… Толкова съм напълняла, че каквото и да облека, приличам на слон.

О, момиче, не знаеш на кого си попаднала, си казах наум. Мерката няма да остави сестра по съдба в нужда и страдание.

- Сега ще видим тази работа. - усмихнах ѝ се окуражително и запретнах ръкави.

След пет минути девойката беше в пробната до моята, заредена догоре с рокли, панталони и блузки. Казвам ви, докарах я като кукла. Тичах из магазина, сменях номера, сменях модели, оглеждах критично, давах съвети и предложения, докато девойката не се хареса. И пътем метнах още една-две рокли в моята пробна. Да си консултант, оказа се, е много скъпа професия.

Накрая от пробната излезе едно щастливо момиче, което се понесе към касата с червена рокля, чифт тесни дънки и два красиви, ярки пуловера. Ухилено до уши и доволно от живота.

Аз, също толкова ухилена и доволна, влязох в моята си пробна и продължих да меря. Какво си купих вече не помня, но черно поло нямаше със сигурност.

Спомних си я вчера тази история и казах на мъжа ми:

- Мило, поне знаем, че ако работата нещо се закучи, двамата с теб гладни няма да останем. Ти ще караш такси, аз ще стана продавачка.

А ако това момиче случайно прочете и се разпознае, да ми пише непременно. Намаленията почват и другата седмица пак ще ходя до мола.

Вижте още: 

Друго си е да си туриш капелата

Кожена рокля

Ангелче ли? Жив дявол

Националният конкурс за авторска рисунка – „ХАРИ ПОТЪР – 20 години МАГИЯ“ – е първата инициатива, с която официално стартират празненствата по случай българския юбилей на поредицата. Точно на 13 ноември 2000 г. издателство „Егмонт“ представя на читателите у нас историята на младия магьосник с първия роман на Дж. K. Роулинг „Хари Потър и Философският камък“, който се превръща в любима книга за няколко поколения. С инициативи за насърчаване на четенето сред подрастващите и за творческата им изява издателството ще празнува юбилея в продължение на цяла година. 

Конкурсът за рисунка стартира на 27 септември 2019 г. и ще продължи до 4 ноември 2019 г. Поканени са за участие всички деца от 1-ви до 7-ми клас от страната, както и българските ученици в чужбина. На 13 ноември победителите ще бъдат наградени по време на празнична програма в столицата и първи ще получат юбилейните български издания от поредицата. Всички детски рисунки ще се разглеждат и оценяват от жури, в чийто състав са Любен Зидаров, художник и илюстратор, Михаил Костов, журналист и основател на българската фен общност „Дейли Потър“, и Станислав Койчев – Стан, популярен влогър и запален почитател на книгите за Хари Потър. Рисунките ще бъдат групирани в три възрастови категории: от 1-ви и 2-ри клас; от 3-ти и 4-ти клас; от 5-и, 6-и и 7-и клас. Ще се приемат рисунки, изпратени само по пощата, на адреса на издателството: „Егмонт България“ ЕАД, гр. София 1142, ул. „Фритьоф Нансен“ № 9, с пощенско клеймо не по-късно от 4 ноември 2019 г. 

Историята на „,момчето, което оживя“ е разказана в поредица от 7 книги, преведени на 78 езика, продадени в над 450 милиона екземпляра по целия свят и пресъздадени в 8 хитови филма. В България книгите за Хари Потър се радват на не по-малка популярност – общият им тираж през годините надхвърля рекордните 610 хиляди екземпляра. За тази изключителна културна тенденция британският министър-председател Гордън Браун, дългогодишен почитател на романите, казва: „Аз мисля, че Дж. К. Роулинг направи повече за грамотността по света, отколкото което и да е друго човешко същество.“

Националният конкурс за авторска рисунка – „ХАРИ ПОТЪР – 20 години МАГИЯ“ има за цел да съдейства за развитието на художествената активност и интереса на децата към книгите, както и да им предостави възможност да демонстрират своите знания и творчески умения. На интернет страницата на издателството: egmontbulgaria.com/konkurs са качени всички необходими за участие документи и регламент на конкурса. АКЦИО!

 

Искате да имате добри и умни деца? Четете им на глас

Автор: Богомил Димитров

Някъде около пубертета ме загложди един проблем. Съучениците ми започваха да растат, а аз бях в застой. Имаше и по-ниски от мен, но вече се брояха на пръсти. Душицата ми се свиваше от болка. Една вечер мама седна до мен и въпреки че уж бях забил поглед в учебника по литература, каза:

- Нещо ти тежи - кажи какво ти е?

Усетих, че е склонна да ме изслуша и решихда изплюя камъчето:

- Мъчно ми е, че съм по-нисък! Като ни строят по физическо, съм все по в края на редичката. На някои момчета са наболи мустаци, други имат косми по краката и под мишниците, даже и на други места! А аз съм като някое пиле-голишарче. Страх ме е да отида на училище след априлската ваканция. Може вече да съм последен в редичката. 

Мама се засмя – беше в добро настроение и попита:

- Само това ли?

- А малко ли е?

Тя започна някаква лекция на тема съзряване и пубертет. При някои идвал по-рано, при други - по-късно, но пък те живеели по-дълго. Напускали сме детството си и колкото по-късно ни се случело това, толкова по-добре било.

Какво му е по-доброто, питах се и какво, ако ще живея по-дълго? Искаше ми се 

вместо да говори, да отиде някъде за малко и да се върне с шишенце с някакви  тайнствени витамини или хапчета, с помощта на които скоро да порасна. Надявах се на това, а не на поучения. Ако от поучения се порастваше, досега да бях поне 1,80. Но тя наблягаше на литературната част и надеждите ми взеха да се изпаряват.

Мама бе властна жена и не търпеше възражения, така че само слушах разсеяно. Започна да изтъква надълго и нашироко силните ми страни - отличен ученик съм, с батко имаме собствена стая, скоро ще прокараме вода в кухнята, а не да ходим до чешмата на двора, имам грижовни родители, какво има да му мисля? В подкрепа на което допълни:

- Ето сега, за Първи май на мен ми подариха часовник от службата. Татко ти също често е първенец в съревнованието. Имаме телевизор и готварска печка. Вие с брат ти сте облечени и нахранени добре. От вас се очаква само и единствено да носите отлични бележки. Нито мислите за хляб, сирене, облекло, обувки, мебели, нито – как „да свържете двата края“. Ние с баща ви се трепем за вас, а ти, вместо да си щастлив, се тормозиш за глупости!

Започвах да съжалявам, че съм ѝ споделил проблема си. Докато тя продължаваше да говори, някои от съучениците ми сигурно бяха пораснали с два-три милиметра. Кимах на равни интервали. Дойде и татко. Каза накратко почти същото. И в неговите мъдрости не съзрях практическа полза. След малко попита мама какво има за вечеря. Преди да излязат, тя обобщи:

- Като пораснеш, ще разбереш колко сме били прави с баща ти!

Отидоха в кухнята. Моят проблем се увеличи и с това, че бяха подценили мъката ми. Сълзи изскочиха от очите ми. Изводът ми бе гневен:

Напразно губене на време е да говориш с родителите си. Каквото и да ти кажат, или вече си го чувал, или нямаш полза. Обикновено се отклоняват от проблема ти и натъртват, че според тях си щастлив, но не го знаеш още. Обзе ме справедливо възмущение.

Аз ги питам как да порасна, а те ми отговарят, че като порасна, ще разбера колко са били прави!

Идеше ми и аз да ги подхвана:

- На вас ви е все едно колко сте високи, дали и къде имате косми! От вас се искат просто мебели, сирене, хляб, облекло. А аз се трепя да ви нося шестици, а за благодарност – нито витамини, нито един полезен съвет! Нека вас момичетата ви видят в края на редичката! А вие си се съревновайте, лесно ви е – нали не ви строяват!

Яд ме хвана и на тази по физическо - защо изобщо ни строяваше като „аптекарски шишета“, след като и тя бе ниска?

На вечерята въпросът не се повдигна.

- Виж татко ти как яде – като змей! – каза ми мама, вторачена в мен.

Това го бях пробвал–ям, не ям, все си бях 1,40 м. Но кимнах, за да има мир. Мислех си що за чешит бе батко ми. И той като мен бе някъде в края, но не му пукаше. Снасяше си шестиците като щастлива кокошка. А аз трябваше да се боря и от негово име. Яд ме беше и защо изобщо трябваше да има този идиотски пубертет. Доскоро си бях живял прекрасно, а сега - това живот ли е? Някакси не бе честно едни момчета да се издългучват и окосмяват, а други да се тормозят. А момичетата да хихикат отстрани.

Родителите ни пуснаха телевизора в хола. Ние с батко се прибрахме в стаята си. Той си учеше, аз имитирах същото.

След час мама дойде и ми каза с вид на осенен от идея човек:

- Добре, ще ти дам един пример! Да не мислиш, че на майката на Стоян, твоят най-висок съученик, ѝ е лесно?

- Не знам за нея, но той е първи в редичката!

- Ето - онзи ден се срещнахме с нея в магазина. Горката ми се оплака, че не можела да намери никъде неговия номер гуменки – носел 44 номер, представяш ли си? А от твоя номер 35 има, колкото искаш!

Последва дълга пауза, в която тя чакаше да кимна. Накрая продължи:

- Ами когато му купува плат за панталон? Тя взима по 1,80 метра и пак не му стигат. А аз на тебе, като ти взема 1,20 м., ти остава плат и за маншети. Е – права ли съм? Права съм!

Според нея, бе доказала несъстоятелността на притесненията ми.

Ревнах веднага щом тя излезе. Това, че бях спестил на семейството ми 60 см плат, никак не ме кефеше. Нито че носех номер гуменки, които ги има под път и над път. А и дето бях отличник - какво от това?

В яда си отпрах маншетите от панталоните си.

Прав ли съм? Прав съм!

Още от Богомил:

Женската интуиция

Бърборкото

Автор: Елена Конова

Омъжена бях за един мъж, много ревнив. Добър човек беше инак, ама ме ревнуваше и от хората, и от себе си, и от сянката си даже.
Аз много не се впечатлявах, гледах дори да съм му полезна да развива хобито си и тъй си живеехме в любов и диви страсти.

Един ден звъни скъпа на сърцето ми дружка и казва:

- Моля, моля, моля те, Ели, ела да ме заместваш, заминаваме с шефа в командировка, ела, ти баща, ти майка, да вдигаш телефона в офиса дорде ни няма.

Речено-сторено, размечтах се аз, казвам му на моя:

- Виж какво, може до ден-днешен и един час да не съм работила, ма вече не, свърши се тая, почва се от днес моята кариера!

Наместих дупе и цици в ластична рокля с деколте, обух едни токчета и пред изумения му поглед се запътих към бизнес средите и успеха към върха.

Офисът, готин, тузарски, аз сама там, направих си кафенце, палнах си цигарка, седнах пред голямото секретарско бюро, вдигнах крачета връз него...

И тогава го видях.

Мъжът ми бе! Беше се качил, честен кръст, беше се качил на едно дърво, скрит в короната и листата и проточва врат да види и кокори очи да засече изневяра!

Леле, артистът в мен експлодира! Скочих аз и се втурнах в кабинета на шефа, разроших косата, одърпах дрехите, пак изскочих в приемната пред сами опулен му на прозореца поглед. Грабнах две чаши, пак се вмъкнах в кабинета.

И тогаз оня ми ти мъж мой, заблъска по вратата.

- Отвори - вика - невярна жено!

Отворих аз, рошава, че и разпъхтяна.

- Ау коте... - викам - ти ли си..

Бутна ме и се засили в стаята на човека с крясък:

- Къде си, мишко, излез да се биеш като мъж!

А аз на вратата пищя:

- Котееее, недей, ще стане някоя беля!

Претараши му целия кабинет и под бюрото лази, и в гардероби и баня влиза.

Накрая дойде до мен и вика:

- Къде е?!??

А аз го погледнах ледено и казах:

- Сама съм в тоз пуст и мрачен офис, глупако!

Гледа ме той в очите, а ушите му пукат от бяс.

- ТИ СИ ЛУДА! - изкрещя накрая.

Дорде викна и кресна "Кой луд ве, тиквеник, алооу!" и той блъсна вратата и изчезна.

Загледах го през прозореца как влизаше в колата си. В косата му имаше листа и съчки. Мило ми стана, затананиках си и лекичко си затанцувах.

Още от хубавата Елена:

На жените над 60 им казват "дами"

"Стара чанта" ли казахте?

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Женската интуиция

Женската интуиция

25 Сеп, 2019 Забавно

Първият принцип на кавалерството

Първият принцип на кавалерството

24 Сеп, 2019 Татко Калоян

Измама за милиони?

Измама за милиони?

25 Сеп, 2019 Истории

Калояне, как можа, бе?

Калояне, как можа, бе?

07 Окт, 2019 Татко Калоян

За кожата на една готвачка

За кожата на една готвачка

03 Окт, 2019 Забавно

Кучешки истории

Кучешки истории

05 Окт, 2019 Любимци

С тийнейджъри на заколение

С тийнейджъри на заколение

29 Сеп, 2019 Забавно

Банско през есента

Банско през есента

01 Окт, 2019 Развлечения

Мамо, защо?

Мамо, защо?

23 Окт, 2019 Възпитание

В предишния живот съм бил генерал

В предишния живот съм бил генерал

21 Окт, 2019 Татко Калоян

Жена и багаж

Жена и багаж

19 Окт, 2019 Забавно

Прав ли съм? Прав съм!

Прав ли съм? Прав съм!

14 Окт, 2019 Истории

Отвори, неверна жено!

Отвори, неверна жено!

13 Окт, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам