За идеалните мъже и неидеалното общество

Автор: Люси Елеазар

Всички хора сме различни, всички жени сме различни и търсим различни качества у един мъж. Това е безспорно. Ентъртейнмънт индустрията обаче отдавна е открила, че има определени мъжки образи, които се харесват на всички жени и то не само в Америка, а и по целия свят. Свикнали сме да ги гледаме в холивудските филми, в американските романи, в рекламите... добре познати са ни дори и от турските сериали.

Сега обаче няма да говоря нито за Ален Делон, нито за Джейсън Момоа, нито дори за Къванч. А ще говоря за Игнат.

Игнат се казва главният герой от новия ми роман, „Предсказанието“. Игнат е столичен архитект, приближаващ четиридесетте. Неженен, но с красива приятелка. Има собствено проектантско бюро и е доволен от живота, който води. Не е чудно, че когато случайно се озова при една врачка, той приема скептично думите й, че е избран да бъде мъжът за „нейното момиче“. Всичко обаче се променя, когато по пътя на връщане джипът му връхлита върху малка кола. В сблъсъка няма ранени, но последиците му ще се окажат много по-сериозни, отколкото някой е предполагал...

Но всъщност, не за историята му искам да говоря сега – който иска, ще се запознае с нея в книгата - а по-скоро за предизвикателствата да изградиш положителния герой в едно общество с променящи се ценности. Докато развивах образа му, на няколко пъти изпадах в противоречия. Как би следвало да реагира един положителен и все пак, реалистичен герой в ежедневните житейски ситуации, в които попада?

Идеалните мъже реагират идеално в американската действителност на холивудските филми. Нашият свят обаче някак се различава от него. Тук идеализмът води към нереалистичност. „Идеалният“ мъж ще се откаже ли да участва в нечиста схема, ако неговото участие в нея все пак е законно? „Идеалният“ мъж ще скъса ли веднага с приятелката си, ако усети внезапно влечение към друга жена? „Идеалният“ мъж ще налети ли на бой на друг мъж, ако другият е наранил жена пред очите му?

Всъщност, като че ли жените си падаме по „лошите момчета“. Спомням си един разговор с редактора на английската версия на предишния ми роман, „За една нощ“. „Не е честно,“ каза ми той. „Аз съм толкова мил и внимателен с жените, а те не ми обръщат никакво внимание. Андрей на моменти се държи ужасно с Ева, а тя се влюбва в него. А жените, които четат книгата, се влюбват в Андрей.“ Посмяхме се. „За една нощ“ се задържа в Топ 10 на най-продаваните книги на „БГ книга“ вече шест месеца от издаването си до сега. Може и да има нещо вярно...

Дали моите герои са идеални или реални, ще кажете вие. И дали ви харесва моя подход към търсенето на красивото в нашата реалност. Нашата не-идеална реалност.

"Предсказанието", откъс: 

"Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.

– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?

Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.

След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:

– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.

– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.

– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.

– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!

Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. 

Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.

– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.

Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:

– Къде е той? Защо се крие?

– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...

– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!

Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?

– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.

– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!

– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?

– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.

Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:

– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...

– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. 

Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. 

– Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.

– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!

Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.

– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!

Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.

– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...

– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.

– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.

– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му."

Прочетете още:

Какво ще четем през лятото

Последно променена в Понеделник, 15 Юли 2019 08:17
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Бели малини

Бели малини

10 Авг, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам