Благородният лъжец

Автор: Богомил Димитров

Случвало ли ви се е да излъжете някого, за да не го разтревожите или обидите? Възприето е това да се нарича „Благородна лъжа“. Правех го и аз, при това доста честичко. Не знам за другите, но си имах и свой мотив – да не развалям мнението на околните за мен. Някои може би ме мислеха за по-умен, по-добър или по-готин, отколкото бях. Защо да им преча?

След като те заловят  в лъжа, може и да те нарекат Лъжец. А как пък поне един от залавялите ме досега не ме бе нарекъл Благородник!

По-долу описвам някои случаи от живота ми, когато съм лъгал благородно.

Моля, отнесете се сериозно към тезата, която ще се опитам да докажа в този (нещо като) мой научен труд. Крайната ми цел е хората, та дори и аз, да разберат, че след всяка, дори и най-благородната лъжа, има последствия.

Случка 1:

В една дъждовна вечер се прибирах с колата от работа. Дъждът бе силен, а чистачките –стари. На един завой надолу, след който следваше включване в път с предимство, аз, както и другите, „пълзях“ и гледах повече наляво - към главния път и бутнах онзи пред мен. Чу се лош звук. Шофьорът отпред слезе от колата си, готов да ме набие. Веднага му се извиних. Огледахме. Поради наклона, моят фар се бе ударил в един от задните му тампони и се бе счупил. На колата му й нямаше нищо.

На следващия ден трябваше да закарам жена си до работата й. Още вечерта мислех как тя да не разбере, че съм виновен за счупения фар. Ще е очевидно, че до фара ми няма стъкла по асфалта. Жена ми винаги твърдеше, че карам бързо и невнимателно. Този път изобщо не бе така. Ако й разкажех случая както си бе, нямаше да ми повярва и щеше да ми каже нещо от сорта:

- Ами естествено – при твоя начин на шофиране, чудя се как досега още не си изпотрошил съвсем колата, а и себе си! Колко пъти съм ти казвала, че ще си патиш! Нека това да ти е за урок!

Как аз, питам ви, да си призная?

На сутринта, приближавайки с нея към колата, започнах да ритам някакви въображаеми стъкла по асфалта и да цъкам ядосано. Повтарях: „Идиот! Идиот!“. Късно осъзнах, че тя е можело и да не забележи счупения фар. Вътре в колата виждаше всичко, но отвън – едва ли. Но тогава, като гузен, преиграх.

- Какво правиш?

- Някой ми е счупил фара през нощта! Паркирал е сигурно назад! Иди и го търси сега! 

Тя забеляза, че колата ни прилича на циклоп. Поогледа я и отсече:

- Според мен, някой кретен го е направил нарочно. Може би-с камък или с чук. Ти обикновено не паркираш тук. Много мразя този мъжки маниер - да накажеш някого, че е на „твоето“ място. Тук за никое място не се плаща! Но онзи го  смята за лично свое! 

След кратка пауза, тя добави гневно:

- На онзи идиот да му изсъхне ръката!

Случка 2:

Един ден бях решил да си работя в къщи по служебен проблем, който изискваше максималната ми концентрация. Както винаги, тръгвайки за работа, вече на вратата, жена ми се сети за нещо:

- Вземи днес да оправиш най-после това тоалетно казанче! Понякога пуска вода, но в повечето случаи - не! Изсипвам в него кофа като в селски клозет! Освен това и да напазаруваш!

- Според мен казанчето е непоправимо. Добре, ще се прибера по-рано от работа, ще напазарувам и ще извикам водопроводчик, дано го оправи.

Не исках жена ми да изпитва неприятното чувство, че тя  отива да работи, а аз ще си седя вкъщи. Дълго е за обяснение, че понякога вкъщи работиш по-пълноценно - аз съм програмист. Плановете ми се объркваха. С кое да започна? Имах и още един проблем - скоро й бях взел назаем 100 лева. Ако повиках водопроводчик, нямаше да имам пари за пазар. Решението бе просто:

Отивам  и напазарувам. Връщам се и оправям сам казанчето. Сядам и си гледам работата. Когато жена ми се върне, ще й обявя, че водопроводчикът е взел 60 лева. Всичко ще е точно и за двама ни.

След пазара се заех с казанчето. Поплавъкът, който трябваше свободно да се вдига и спуска по една рейка, бе заял горе. Зарадвах се - ето я причината! Вдигнах го и го спуснах няколко пъти. Пробвах много пъти - ОК! Затворих капака и се захванах с работата си. Въпреки това на всеки половин час пусках пробно казането. То просто пееше.

Стана време жена ми да се прибере. Достатъчно гузен, притоплих манджата, проветрих, измих чиниите. Поразтребих, създадох уют, направих и салатка. Добре че не извиках водопроводчик! Аз да не съм кьопав?

Жена ми се прибра и ме похвали за уюта. Попита в свой стил:

- Не си оправил казанчето, нали?

Разказах й Одисеята на водопроводчика, който все пак се бил  справил. Мислел да претупа работата, ама не съм му бил позволил. Не съм му дал парите, които е искал, а само 60 лв. Наум си изръкоплясках. За финал й споделих:

- Днес ми бе натоварен ден – работа, пазар, казанче. 

Поразсъждавах гласно как в някои дни на човек просто всичко му върви.

След малко тя каза някакси замечтано:

- Ако всеки ден си такъв! 

Съгласете се, че благородната ми лъжа бе в интерес на любовта ни. 

Тя отиде до тоалетната. Както винаги, не затвори вратите след себе си.

Не чух шум от казанче. Но от изливане на кофа в тоалетната - много ясно. Когато се върна, я попитах насмешливо:

- Ама ти по инерция не пусна казанчето, а си наля кофата, а? 

Това бе последната ми надежда – че е разсеяна. Изгледа ме начумерено и каза:

- Иди и го пусни ти! 

Отидох да проверя - беше права. Ритнах гневно казанчето и то отново запя.

Не съм такъв човек – да я извикам да види това. Не посмях да й кажа,  че просто трябва да го ритне в точно определена негова долна зона. Тя ми рече ядосана:

- Онзи те е прецакал! Взел ти е 60 лева.Сигурно ти е демонстрирал един-два пъти и ти си се подвел. Но така бизнес не се прави! И отсъди:

- Нека на онзи мърльо да му се скапе бизнеса!

Случка 3:

Карах жена ми за работа. По принцип много се дразни от излишни клаксони, аз-също. Неведнаж ми бе споделила, че ако от нея зависело, щяла да ги забрани. Тя имаше много остро чувство за справедливост. Ако някога стана премиер, непременно ще й открия ново „Министерство на нередностите“. Не бих желал да съм нередност по време на нейното министерстване.

Една кола пред мен се затутка. Светофарът скоро щеше да се смени. Знаех това, всеки ден бях по този маршрут. Зад мен един наближи и също нервничеше. Възползвах се от присъствието му и надух клаксона си неистово. Жена ми веднага реагира:

- Какво е сега това истерично пибипкане?

- Ами онзи отзад е много нервен! Тя се обърна и му показа среден пръст.

Шофьорът изскочи. Успях да хвана светофара. Благодаря ти, боже, че той не успя. Ако бе по-дребен, щях да сляза и да му дам да се разбере! Все още стоеше извън колата и размахваше ръце, целите в средни пръсти. Жена ми отсече:

- Дано онзи с клаксона да оглушее!

Случка 4:

Една неделна сутрин жена ми реши да си боядиса косата. За всяка жена това е вълнуващо събитие. Винаги го бе правела сама, но този път се бе нещо схванала и поиска да я намажа. Бе приготвила кашичка, която да нанеса равномерно по косата й.  Главно в корените. Изрази съмнение дали ще се справя. Обидих се. Започнах мазането. Където и да поставех гребена, бе недоволна: „Не тук!“ Както и да нанасях с четката: „Не така, а така!“. Повтори, че особено важно е боята да не бъде напластена някъде повече, а някъде – хич. Според мен по-важно бе да няма места с „хич“-напластявания. Правех го с резерв. Изискваше да нанасям с четката  в корените! След това да прехвърлям косата с гребена. Не така, а така! Хайде сега погледни и намажи! Но само ако има нужда! И тънко, ама много тънко! И прехвърляй, бе! Не насам, а насам! Само в корените, но чак след прехвърлянето, стана ли ти ясно?

Бях потен  и се стараех. Искаше ми се ефектът от боята да е видим и тя накрая да се хареса. Мажех повече, за да се презастраховам. Кашичката в купичката бе извън полезрението й. Когато й съобщих, че се свършва, тя възропта. За къса коса като нейната би трябвало да остане. Предложих й да забърка още малко, но тя отказа. Поразсъждава на глас, че това било нова боя, която досега не е ползвала. Направила е разтвора точно според инструкциите. В това й вярвах безпрекословно. За нея една инструкция е нещо като природен закон. Ако кажат 20 мг., тя не можеше да сложи като мен – на око. Задължи ме да огледам внимателно косата й отвсякъде и да разресвам. Трябвало да се изчакат до 5 минути. Да следя зорко за момента, когато цветът стане равномерен. Решех и се вторачвах. Искаше ми се да съм абсолютно сигурен, че работата се е опекла и повтарях, че цветът все още не е съвсем равномерен. След седем минути, в които едва я удържах, тя хукна към банята.

Седнах и зачаках. Тя влезе, смръщи се и се зае да се изсуши със сешоара. Погледът й ставаше все по-неравномерен. Запали лампата, след това я за-гаси. Отиде в коридора, където имаше друго огледало. Огледа се още десетина пъти и накрая попита:

- Как ме намираш?

Обиколих я отвсякъде, без да бързам. Може би тя щеше ми подскаже нещо. Не само не го направи, но скоро констатира:

- Виждал ли си врана или гарга? Е, сега това съм аз. Черна, та черна! А в листовката пишеше, че цветът бил естествено кестеняв! Знаех си, че бои, които не съм лично изпробвала, не трябва да купувам! Преди давах 4 лева за боя, а за тази – цели 8 лева! Или боята, или листовката, или всички в тази фирма са мошеници! Дано да оплешивеят онези гадове!

Минаха доста години. В един момент реших, че e най-добре да изляза за известно време в отпуск. Бяха ми се натрупали проблеми:

Лявата ми ръка се бе извадила и в „Пирогов“ ми я наместиха трудно. Все още ме болеше и плашеше. Бях я превързал и ходех като ранен солдатин.

Бизнесът ми пропадаше. Бях оставил другите, които гласно или не ме упрекваха, че не управлявам добре фирмата, да се оправят сами.

Недочувах. Ако някой ми говореше с гръб към мен, казвах нещо обтекаемо. Ако бе с лице, гадаех по устните му и понякога познавах.

Бях оплешивял. Някои се харесват такива, но не и аз. Според тях, имали сме повече тестостерон, а според мен просто сме си плешиви.

Мислейки по тези мои кахъри, стигнах до общия им знаменател. Проста дедукция между случки и последствия. Според изказаната присъда след всеки от горните случаи от жена ми, трябваше:

На счупилия фара ми – да му изсъхне ръката.

На водопроводчика – да му се скапе бизнеса.

Бибипкащият – да оглушее.

Онези от фирмата за боя за коса – да оплешивеят. 

Изводът сам дойде: 

Докато съм с тази жена, повече няма да лъжа!

И най-благородните лъжи си имат последствия!

Още от Богомил: 

Имиджът ми сред жените

Прав ли съм? Прав съм!    

Последно променена в Понеделник, 09 Март 2020 08:52
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам