Жорката

Автор: Зоя Бубичова

Жорката беше най-малкият ми ученик от първи клас, не само на ръст, но и на години. Сложих го да седи на първия чин до прозореца вляво, за да е по-близо до мен, а и майка му така пожела. С майката на Жорката, другарката Георгиева, се познавахме от доста години, още преди да се сдобие с рожба, бяхме колежки от училище, аз дружинен ръководител, тя заместник-директор. Не се харесвахме и чувствата ни бяха взаимни. На нея ѝ харесваше да следи колегите и да прави доноси в Партийния кабинет и там да ни викат за справки. След време аз се преместих в друго училище и контактите ни приключиха. От колеги обаче разбрах, че Георгиева е станала майка на четиригодишно момченце, осиновила го с връзки. Дала му ново име Георги, на баща си го кръстила.

В един прекрасен ден срещам др. Георгиева, хванала за ръка сина си, смугло малко момченце с черна косичка и очи, досущ нея... майка и син. Спира се пред мен и ме заговаря, казва, искам той да учи при теб, в твоя клас. Аз не мога да повярвам, мисля си, правилно ли чух, тя, която ме донасяше и клеветеше, искаше аз да уча сина ѝ. Да, повтори тя, той е палавичък и искам ти да го учиш.. Съгласих се. Записахме детето в моя клас и започнахме да се учим на четмо и писмо. Малкият ми ученик бързо се научи, беше схватливо дете. Беше обичливо дете и бързо се сприятели със съучениците си, заедно тичаха и играеха навън. Ето, че дойде време да пишем писмо на дядо Мраз и всяко дете да си каже желанието. Жорката много беше слушал и си поръча пушка... На другия ден, обаче, майка му смени поръчката, каза, че искал пенал... Аз пак го попитах какво точно иска, а детето през сълзи отговори... пенал (кутия за моливи). И така посрещнахме дядо Мраз, после баба Марта и дойде време да преминем във втори клас. Жорката беше отличник и оправда очакванията на майка си. 

Мина лятната ваканция и на 15-и септември детският глъч пак огласи училищния двор! Цветя, балони и усмихнати лица! Колко бяха пораснали моите деца само за едно лято! Само малкият Жорка не беше дошъл... Чинът до прозореца вляво остана празен и на следващия ден. Какво ли се е случило? Качих се да кажа на директорката, че Жорката не идва на училище и тя с неудобство ми каза, че детето е преместено в другото училище. За нас, учителите от малкия град, такова местене беше израз за недоволство... нещо не е наред .. уж с другарката Георгиева заровихме томахавката в името на детето. Директорката нищо повече не каза. Аз продължавах да се измъчвам от затъмнението, в което се озовах. Един ден срещам майката на Жорката, опита се да ме заобиколи, но аз я спрях. Питам, защо премести детето? Без притеснение ми каза, беше много привързан към теб, само за тебе говореше, затова!!! Останах без ума и дума, не успях да реагирам. На Жорката дори това му беше отнето, да обича първата си учителка. 

След време колежката по физическо възпитание ми каза, знаеш ли, каза, че твоят Жорка всеки ден идва до нашето училище, качва се на оградата и гледа децата! Пак ми прилоша, милото дете идва да види другарчетата си, идва да търси контакт с нас. Нищо не можех да направя, Тя беше майката. Минаха няколко години и колеги ми разказаха как моят Жорко отишъл в едно малко заведение, близо до моя дом, скрил се и понеже е дребен, успял да се скрие добре и не го забелязали. Прибрал парите малкият и като се опитал да излезе навън, алармата се включила и полицаите дошли да го приберат. Месеци по-късно майка му го върна в дома, отказа се от него... не искала да отглежда крадец вкъщи. 

Може би са били минали два випуска оттогава и един ден си спомням как моята директорка влиза в учителската стая, идва до мен и ми подава вестник, обикновен жълта преса и ми показва снимка на първа страница. Снимка на млада жена и момче, с еднакви топли очи и еднакви усмивки. Вгледах се за момент и в момчето познах Жорката. Не чаках покана, прочетох статията на един дъх. Четях, четях и не можех да спра сълзите си, от радост, от мъка, ураган от емоции. Преживявах две съдби. 

Биологичната майка на моя Жорко го родила много млада, разболяла се и я настанили в психиатрия за лечение, а детето в дом. Казва, че никога не се е отказвала от него. След лечението тръгнала да го търси, но резултат никакъв. През това време срещнала човек, омъжила се и родила дъщеричка, но сърцето и продължавало да страда по първата ѝ рожба. Добри хора и помогнали да намери сина си. Дълго пазех вестника, после се загуби, но никога няма да загубя спомена за едно малко дете с пълни с обич очи от първия чин, вляво до прозореца в класната стая...

Прочетете още:

Райчо, който не стана мой

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност

Вижте и как се помага на жените да не се разделят с децата си дори когато им е трудно: Надежда за Надежда

Последно променена в Сряда, 07 Август 2019 09:01
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Бели малини

Бели малини

10 Авг, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам