Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Лени ни разказва за ученическите си години. Прочетете, за да знаете защо не беше добра идея да живееш с вдигната глава и да показваш много знания във соц. времената. Повечето от нас се приспособяваха към системата или се научаваха да бъдат себе си извън нея и някак се разминаваха без това да остави трайна следа в живота им. Но Лени все още носи раната си.

Благодаря й, че го сподели с нас. И дано наистина го прочетат не само родителите, но и много учители. Те са хората, от които до голяма степен зависи бъдещето на децата ни.

Провокирана от новото предизвикателство на Мама Нинджа реших да ви споделя един стар епизод от бурната ми младост, който за жалост си остава все така болезнен за мен поне.

Бях прилежна и много старателна ученичка … това до 5-6 клас пък особено.

Вървеше ми всичко и понякога малко не ми стигаше да съм напълно перфектна, но пък и никога не са ме натискали затова.

Имах и детство изпълнено с много игри, с много спорт и с много приятели, затова не съм страдала, че не съм пълна отличничка.

В 7 клас с изненада разбрах, че за да попаднеш в „елитна“ езикова гимназия обаче, не е достатъчна училищната перфектност и малко не ми стигна … стотни да бъдем по-точни, отделно едно време освен стотните решаващо значение имаха и връзките и партийното членство на родителите, пък аз нямах от никое.

Преживях го макар и не особено безболезнено.

Попаднах в един от най-добрите за времето си техникуми в столицата и то в 4-годишния му курс, подготвящ проектанти.

В интерес на истината някои неща ми харесаха, отделно получих определено екзотичната за една дама квалификация по стругарство, заваряване – не се смейте, даже и разряд имам … леярство, ковачество и тн.

Но, да учиш в подобно мъжко учебно заведение едно време си беше предизвикателство и освен безспорната полза да имаш 30 съученика /момчета и повечето от тях супер пичове/ си имаше и минуси, кои забавни кои не, за които искам да ви разкажа сега.

 

Момичетата от випуска, особено някои, дразнеха много част от другарките – тогава така се зовяха преподавателките.

Защо?! Идея си нямам, но да не ви държа в напрежение и да споделя част от случките, които за днешните младежи могат да се окажат забавни, но навремето си бяха инфарктни :

 

Случка първа или защо не е добре да знаеш повече руски от другарката по руски. Първата ни класна преподаваше по руски език и това поне за мен беше особено обнадеждаващо, защото идвах от начално руско училище и езика ми се беше „лепнал“ направо. Обичах този предмет, обичах да чета на руски, обичах руски филми, имах си другарчета, с които си пишехме и така нататък – всичките нормални соц. Забавления. На няколко пъти изпреварвах другарката с реплики и от време на време спорех с нея по повод падежи и окончания, като за неин ужас изнамирах пропуски и безмилостно отварях там учебника, за да се аргументирам…

При поредният ни такъв спор другарката не издържа на напрежението и запрати по мен една показалка, но все пак на тази възраст бях все още първо доста пъргава и второ съвсем дребна мишена, та не можа да ме улучи. Но за сметка на това аз успях J с кутията за моливи – дървена, скъп подарък от тати J

След случката баща ми беше привикан, за да му бъде обяснено, че ще съм с намалено поведение до края на годината и при повторно провинение ще бъда изключена.

Не бях го виждала толкова смълчан дотогава и дори се чудех дали няма да изкопча най-накрая първия пердах в живота си, но ми се размина след като обясних цялата случка.

 

Случка втора – кучета и котки може, а прасета – не … За мнозина от читателите, родени след 75 година на миналия век, сигурно ще бъде забавно, но за по-зрелите като мен си е потрисащ спомен – освен, че бяха забранени каквито и да е бижута на момичетата /след тези години никога не съм носила огромни обици на клипс, защото изобщо не ми допадаха, но не можех да понеса някой да ми казва какво да нося и какво не/, та не бяха разрешени също никакви гримове /което не пречеше да си носим червила и гримове и да се плескаме във всяко междучасие или поне някои от нас, тук признавам рядко участвах и то по-скоро от инат или за идеята, а не защото се харесвах така/ и най-вече униформата беше вездесъща – само престилки за момичетата, в много краен случай с клин или панталон отдолу зимата и само сини ученически палта, които бяха образователният еквивалент на войнишките въшкарници. Момичешките палта бяха едни безформени, ужасяващо гнусно сини дебели шинели, които целяха да прикрият и да заличат и най-малкия елемент на женска красота. Не че на този етап изобщо ми пукаше за въпросната красота, но пак сърце юнашко не траеше да ме наврат в такъв чувал.

Отидох и си купих с парите за палтото, което ми дадоха нашите, страхотно късичко червено палтенце от Колоните на „Валентината“ 

За да ме допуснат в училище, се събличах отвън пред вратата и обръщах палтото  наобратно, да се вижда само хастара. Е, един ден все пак ме хванаха и отново привикаха баща ми да му трият сол на главата и до ден днешен помня, как той за мое учудване излъга, за да ме покрие и обясни, че други палта с моя номер е нямало в нито един магазин и просто не е имал избор….

И до ден днешен си спомням гордо, как светех като крушка в трамвая на път за училище J

Случка трета – жена конструктор не става, жена инженер не става, жена шофьор не става …. И тн и тн. Сигурна съм, че мнозина сте го чували – една от случките, които нямаха хепи енд за мен и моите съученички беше именно под този надслов. Имахме си една уникална другарка по „метални елементи и конструкции“ със звучното име Пенка Кирилова, която естествено всички наричахме „Кака Пена“. Та кака Пена беше атрактивна, смятаща се за уникална хубавица, стара мома, която мразеше до смърт всичко, що не е с панталони…

И така на края на 3 курс всички момичета се оказаха с двойки и тройки по предмета й. Нищо че правехме проектите и на някои от момчетата и учехме като луди, не можахме да я убедим, че не е единствената жена, която разбира от този твърде интересен учебен предмет.

Дипломата ми за средно образование беше 5.88 благодарение на нея и на героинята от следващият ми разказ.

Случка последна и за жалост сложила наистина отпечатък върху живота ми такъв, какъвто беше в мечтите ми…

Имах уникална, ама наистина уникална учителка по биология в началното училище, ходех на кръжоци, поглъщах всичко по темата, майка ми работеше в БАН в института по Молекулярна биология.

Малко е да се каже, че биологията беше любимият ми предмет. Тя беше цел номер едно за мен, защото бях решила че професията, на която искам да се посветя е лекарската. Но докато тогавашната ми учителка по химия в техникума беше щастлива за моя бъдещ избор и непрекъснато ми даваше допълнителни материали на добра воля, то другарката по биология ми заяви още в началото на десети клас, че само си въобразявам, че знам материала, но няма да получа 6-ца.

Естествено, че не се впечатлих, естествено, че не се уплаших, защото наистина насън да ме бутне човек, знаех всичко от учебния материал и доста извън него от учебниците на майка ми. Твърдо бях решила, че това ще е моят път и нямаше сила, която да ме отклони от него – освен злобата, която на този етап от живота си понятно не познавах така добре.

В края на първия срок получих двойка за опит за подсказване и оценката ми за срока при три оценки на изпитване шест – изведнъж се оказа петица. Това само ме амбицира, но втория срок отново се намери някакъв повод, вече не помня точно какъв, и отново получих 5 за срока, което естествено доведе и 5 за годината и 5.50 в дипломата.

Наивно подадох молба да се явя на повишителен изпит след 10 клас, за комисия беше назначена същата преподавателка, която се дразнеше цяла година от това, че „много знам“ и класната – да, именно онази същата с моливите J

Е, днес това може би не би могло да попречи на някой устремил се към една така хуманна професия, но в годините на моята бурна младост и пълни шестици в дипломата и две шестици пак не гарантираха приема в заветния ВУЗ.

Така, не станах лекар… нещо, за което и до ден-днешен съжалявам, но и никога не наведох глава в този живот, не се унижавах и не се молех никому, просто защото знам, че е безсмислено!

Завърших не едно, ами две висши образования, това сигурно също си е вид избиване на комплекси. Бих казала, че животът беше щедър към мен по много начини, но… Винаги ще ми е мъчно за това, че нямах шанс за тази своя мечта…

Малко тъжно се получи, но пък от друга страна животът не винаги е цветя и рози, важното е борбата да не спира, а при мен наистина не спира и това ме кара да се чувствам жива!

Тази година синът ми завърши с успех над 5,90 математическата гимназия, една от двете различните от шест оценки в дипломата му беше… Биологията. Защото учителката му не успяла да го намери да го изпита. Тъжно… жалко… Явно все още живеем в отминалите времена и мачкаме младите, защото можем и докато можем.

Е, слава богу синът ми е избрал за себе си друго поприще и освен горчивия спомен няма да му останат нереализирани мечти, но се надявам сред читателите тук да има и учители и те да се замислят поне веднъж, решавайки чуждите съдби!

 

Лени, може да не си станала лекар, но имаш чудесна професия, страхотно голямо семейство, а освен това твориш най-прекрасните копринени шалове на света. Вярвам, че много читатели вече те познават и заради активната ти обществена позиция. Ако искате да прочетете повече за Лени, може да видите блога й. Снимката е от личния архив на Лени.

Нашите деца никога няма да разберат какво е „ученическа бригада“. Как ли биха си я представили малките им мозъчета, което живеят във виртуалната реалност? Орди изнурени деца, станали да берат тютюн в ранни зори, нацвъкани по безкрайните полета като малки черни роби?

Или някакъв социалистически концлагер, в който дрипави невръстни затворници тъжно висят по решетките и плачат за мама и тате у дома? Но бригадите не бяха нищо подобно. Не знам кой комунистически гений ги е измислил и каква е била първоначалната идея. Може би да учи младите комсомолци на труд и обществена отговорност. Но истината за бригадите е, че те бяха един безкраен купон, при който тълпи момичета и момчета в разцвета на пубертета, пращящи от крепко здраве, енергия и хормони, изведнъж биваха отвеждани далеч от дома и строгия родителски надзор и разхвърляни по общежития и квартири под оскъдно учителско наблюдение. Дните преминаваха в отбиване на измислени норми, а вечерите… О, вечерите! То не бяха дискотеки, нощни събирания по стаите, песни, свалки, алкохол и цигари. Дрога още нямаше по онова време, може би най-алтернативните са докопвали малко трева от време на време, обаче ние в математическата гимназия винаги сме били малко по-задръстени и наблягахме най-вече на бирата. Но честно казано и без забранени субстанции, настроението по бригадите винаги беше страхотно, постоянно се случваха куп забавни истории и ако някой клетник не успееше да дойде, после винаги съжаляваше, че е пропуснал големия купон.

Тук е мястото да поясня, че по онова време не бях благопристойна, приятно заоблена матрона с четири деца и строг морал, а вироглава и малко високомерна десетокласничка, от онзи тип, който сега наричат популярни момичета. Момчетата ме харесваха, но мъничко се плашеха от мен, най-вече от цапнатата ми уста, от време на време свъртах по някой смелчак за гадже, но нещо все не ми угаждаха достатъчно, а може и да не съм била готова за нещо по-сериозно. Имаше в нашия клас един Иван, който може да се каже, че беше неформалният лидер на момчетата. Адски ме дразнеше това момче, защото не ми вървеше по гайдата, макар че видимо ме харесваше и все в мен му бяха очите. Момичетата ги усещат тези погледи и с гърба си, колкото и да се правят, че не ги забелязват. Но при все че беше хубаво момче, не можеше да задържи вниманието ми повече от десет минути и то предимно да го нахокам, защото всяко момиче ще ви обясни, че в десети клас ние се заглеждахме в дванадесетокласници и наборите ни изобщо не съществуваха за нас. Така беше в онези времена, сега не знам как е, надали е много различно.

Та въпросният Иван, умен, с един такъв проницателен поглед, имаше проклето чувство за хумор и даже веднъж ме беше разревал, защото ме обвини, че облизвам филиите с лютеница на закуска в столовата, а това Ева го правеше. Друг път хвърли чанта по една моя приятелка, с което адски ме вбеси и после аз му хвърлих раницата от третия етаж на двора. Изобщо между нас хвърчаха доста искри, ама не от тези любовните, а по-скоро бойни. Държеше се ужасно надуто, винаги с една хитра усмивка на ъгълчето на устата, винаги готов да ме „затапи“, на всичкото отгоре постоянно влачеше момчетата да играят футбол през междучасията вместо да ни оказват внимание, на нас девойчетата, които се кикотехме на пейките по училищния двор. Голям проклетник, казвам ви, не можех да го дишам. При него всичко беше под контрол, винаги знаеше какво прави, какво говори, никога не го бях виждала да прояви слабост, да се изложи по какъвто и да е начин или да се остави на някого да го мачка. Независимо дали спорът беше с учител, със съученик или с моята важна особа, Иван винаги вземаше връх. Страшно неприятен тип, казвам ви.

Но на една от гореспоменатите бригади, точно преди началото на учебната година, в една прекрасна вечер с три приятелки се носехме към селската дискотека в мрака, дълго след като учителката ни беше пратила по стаите. И кого да видим насреща – пет момчета от нашия клас мъкнат Иван, безобразно пиян към стаята му. Всички се хилеха като идиоти, а неговата физиономия беше разкривена и отпусната, ризата му раздърпана, панталонът – изцапан, а те буквално го влачеха по улицата, толкова яко се беше насвяткал. Никога не го бях виждала в такава форма, тотално извън контрол и не на себе си, мръсен, нещастен и объркан. Притеснихме се с момичетата и тръгнахме с тях да видим какво става, а те го захвърлиха в стаята му и продължиха купона в съседната. Момичетата отидоха при тях, и аз се канех да се присъединя, когато забелязах, че Иван не е заспал, както си мислехме, а му е лошо и повръща. Сигурно сте виждали мъртво пиян човек, на мен ми беше за първи път, признавам си и картинката ме ужаси. Тогава не ми хрумна, че има реална опасност за него, но като го знаех какъв е чистник и фукльо, само като си представих как на другия ден се събужда целия оповръщан и как всички му се подиграват, сви ми се сърцето за него. Може да е гадняр, но е гадняр с достойнство, а аз съм последният човек, който би позволил с лека ръка да се мачка нечие достойнство. И така, цяла нощ Мими, хубавицата от В клас, която обръщаше погледите на половината училище, прекара в бърсане на лиги и повърня от най-проклетия си съученик, докато в съседната стая всички останали се забавляваха. Някъде след малките часове положението се успокои, Иван най-после заспа дълбоко, изхвърлих и последния леген с мръсотии, обърсах му грижливо устата, тениската вече му я бях сменила (да, и това се сетих), загасих лампата и тихичко се прибрах да поспя малко, че на другия ден бригадата продължава и ни чакаха нови купища щайги с ябълки за белене. Бях сигурна, че Иван ще ми е адски благодарен и дори обмислях точно как да се държа, за да не вземе да си помисли, че случайно съм си паднала по него.

На другия ден Иван не помнеше нищо, ама съвсем нищичко. Спомените му се губеха някъде след четвъртата бира и изобщо не знаеше до какво падение е стигнал. Дори едно благодаря не чух. Естествено, аз супер възмутено му разказах цялата история и нищичко не премълчах, а той обяви, че си измислям и окото не му трепна.

Някъде по това време за свое огромно изумление осъзнах, че съм влюбена в него. Точно преди да започнем училище обаче се тръшнах от варицела и когато оздравях, бяха минали цели две седмици и интересите в училище се бяха преразпределили. Появих се и веднага забелязах, че Иван вместо да ме регистрира незабавно, виси пред кабинета по биология и си говори твърде задълбочено с дългокраката Петя, моя много добра приятелка. Без много да му мисля, отидох и застанах пред него, наклоних леко глава и му хвърлих един от онези коси погледи, дето подкосяват краката на момчетата.

 – Иване, само да ти кажа, че аз вече съм тук.

Иван може да е всякакъв, но от малко разбира. Повече не му трябваше. Захапа ме здраво и да ви кажа, оттогава не ме е пускал.

А какво исках да ви кажа всъщност… Мъжете толкова държат да вдъхват респект и възхищение. Все нещо да си мерят, все да са най-силни. Така и не разбират, че ние ги обичаме най-много заради малките мигове на уязвимост, когато осъзнаваме колко сме им нужни. Ама не им го казвайте. Ние си знаем и това е достатъчно.

И освен това тази история далеч не е възхвала на алкохолизма. Пеев повече не съм го виждала в онова състояние и слава богу! Слабост, слабост, ама всичко да е с мярка.

Мама нинджа не е от най-ревнивите жени, но не е и от тези, дето им е все едно къде вилнее мъжът им, щом и те са свободни да го правят. Да речем, поддържам някакво средно положение. Средно в смисъл – нямам нищо против Пеев да пътува по семинари и командировки с красиви колежки, но не пропускам да му пратя някое провокативно селфи за лека нощ. Ей така, да си знае, че мисля за него. Веднъж не знам какво се обърках и вместо да му пратя снимката по вайбър, я пратих на мейла. Ванката звъни след две минути с леко смутен тон и ми казва:

– Мерче, ако ще пращаш още снимки, не на служебния мейл, моля, че го чете половината фирма.

От следващата история обаче си проличава, че дълбоко в подсъзнанието ми се таи една бясно ревнива жена, която очевидно не е имала все още терен да се прояви, но при необходимост ще изскочи със зъби и нокти да си брани територията и водачът на глутницата. Ето за какво иде реч.

По едно време момчетата се бяха запалили по волейбол, сякаш футболът не ми стига) и всяка седмица се ходеше на мачове по няколко пъти. Честно казано, нямам нищо против да ме оставят на мира от време на време вечер, да си чета и разпускам, без наоколо да ври и кипи тестостерон. Алекс обикновено е спокоен, когато батковците не са наоколо да им се доказва, и кротичко си реди конструктор, рисува, занимаваме се с някакви тихи игри и изобщо у дома цари мир. Веднъж обаче се случи така, че точно когато трябваше да ходят на волейбол, аз взех, че се тръшнах с кошмарна настинка, от тези, при които носът ти тече като водопад, главата ти се пръска по шевовете и кашляш като магаре. Единственото ти желание е да легнеш и да заспиш с надеждата, че ако не умреш насън, удавен в собствените си сополи, като се събудиш, всичко ще е отминало. Изобщо не ти е до деца, домакинстване и грижи за когото и да било, освен за личното ти тъжно и омерзено подобие на човешко същество. Но въпреки очевидно тежкото ми, макар и не чак животозастрашаващо състояние, Пеев грабна момчетата, излъга Алекс, че отива за бонбони и тримата изоставиха болната майка да се грижи за здравото и енергично дете. Справих се някак с Алекс, нахраних го, прочетох някаква приказка между кихавиците и кашлянето, сложих го да спи и самата аз откъртих дълбоко. Но изглежда доста съм му набрала на Ванката, че ме изостави така, защото ми се яви следният кошмар. Седнали сме ние двамката в едно кафе, тип френско бистро, и аз му обяснявам хладнокръвно, жестоко и безсърдечно, че ми е до гуша дошло от него и мисля да се разделяме. Пеев ме гледа тъжно и точно се готви да се извини и да помоли за прошка дълбоко наранената ми душа, когато изневиделица се появява някакво девойче, с един такъв бронзов, та чак златист тен, опънало до пръсване ярко жълт бански в две части, оскъдно прикриващ щедрите й форми, и се надупва да си бърбори с хората на съседната маса. (Защо с бански се беше барнала кифлата му с кифла нямам обяснение, все пак не беше плажно кафене). А дупето й едно такова стегнато, досущ във формата на сърце, ама обърнато наопаки, банският едва го прикрива. Такова дупе направо да ти проговори, чак на мен ми приседна буца на гърлото от съвършенство. Както и да е, поглеждам аз Пеев в очакване да ми поиска прошка и да ме умолява да преосмисля решението си. А той вместо да обмисля как да ме разубеди да не го изоставям, се вторачил в красноречивото дупе с жълтия бански и ми отговори, без дори да ме погледне: „Ами, добре, щом искаш.“ Ей, казвам ви, събудих се обляна в пот и толкова потресена, все едно съм сънувала, че умирам в ръцете на Испанската инквизиция. От шок и ужас чак настинката ми се уплаши и свали знамената. (Може и упсаринът да е помогнал, но това е друга тема).

И така, тоя сън незабавно реших да го забравя, обаче той продължи да ме гложди и на следващия ден се пресрамих да го разкажа на Пеев. Разказах го цветно и подробно, с детайлно описание на банския, дупето и изтерзаната ми душа. Изслуша ме той и се подсмихна, обаче нищо не каза да ме успокои. А мен сънят продължи да ме измъчва. На по-следващия ден се опитах да измисля коя от нашите познати има стегнато бронзово дупе, което би изглеждало така великолепно в жълт бански. Не ми излиза от главата коя може да е тази коварна мъжетрошачка и сърцеразбивачка. А вечерта пием с Пеев чай и пушим на верандата, бърборим си за това-онова и аз уж така, между другото, подхвърлям:
– Ванка, сещаш ли се за онази хубавката брокерка, която ни води на оглед миналата седмица? Мислиш ли, че тя би изглеждала като тази девойка от съня ми, ако си облече жълт бански?
Поглежда ме Иван косо и отговаря:
– Меро, цял ден мисля и аз за твоя сън и виж какво измислих. Ако трябва и насън да ти доказвам, че имам очи само за една жена, голям зор ще видя. Затова вземи да си купиш един жълт бански и да приключваме с въпроса. А другия път, като я сънуваш тази девойка, предай й да си вре дупето в лицето ми, след като ми роди четирима сина. Иначе не важи.

Бих й казала, ама оттогава се засрами момичето и не ми се е мяркала, ни насън, ни наяве.

И накрая с прискърбие ще уточня, че на снимката не е моето дупе. Нямам представа чие е, защото я изрових някъде в интернет. Впрочем, някой има ли идея откъде да си взема жълт бански, в който и моето би изглеждало така?

Значи, с всяка следваща бременност регистрирам уникален напредък в развитието на бебешките джаджи и иновации. Залъгалките стават все по-физиологични, шишетата – от все по-екологична и безвредна пластмаса, памперсите все по-попивни, приспивни и антибактериални, бебефоните все по-технологични, многоканални и хипербезопасни.

Само не мога да разбера защо бебетата не стават по-лесни за гледане, но това е друга тема.

 

Както и да е, като върл последовател и ценител на бебешките нововъведения, за последния младеж реших да купя кофа за къпане на бебета, с търговско название за по-лесно намиране – „ергономичен бебешки аксесоар за баня, заместващ стандартната ваничка“. Стори ми се много лесно и удобно, особено при пътувания. А и не заема половината баня, лесно се излива и пълни, не се плъзга по плочките на банята, може да се използва удобно във всякакво помещение. Изгледах един куп клипчета в ютуб на тема как се къпе бебе в кофа, (без да се удави), докато накрая реших, че съм овладяла този майсторлък и поръчах кофата.

 

Още щом я видя, Пеев старши, като един виден консерватор, оказа решителен отпор. Въпреки подробните ми обяснения колко е безопасно и удобно, той заяви, че няма да се включи в подобно изтезание на бебето, което много му напомняло метода за мъчения с хавлиена кърпа и вода, прилаган от американците в онези прословути незаконни лагери за терористи. Но е трудно да излезеш на глава с майка-радикалистка, така че най-интелигентно го пратих по дяволите, взех си гукащото бебе под мишница и следвайки точно инструкциите от клипчето, го мушнах в пълната до указаната дълбочина красива резедава кофа. Алекс не оказа съпротива, изглеждаше леко ошашавен в първия момент, но нямаше рев и скърцане със зъби. (На онзи етап все още нямаше зъби все пак). Интересното при този вид къпане е, че с едната ръка държиш бебето за вратлето над водата като малко котенце, а с другата внимателно го обливаш. Пеев през цялото време подскачаше около мен в шок и ужас и ме разсейваше с излишни възклицания от сорта: „Убихме детето!“, „Виж му краченцата! Ще му се изкривят, после ще кажеш: Много съжалявам, аз не знаех.“ „Извади го оттам, ще удавиш детето.“. Но аз храбро, спокойно и невъзмутимо си продължих процедурата. По едно време дори си направих труда да му обясня, че в цяла Европа така къпят бебетата, а той безочливо ми се озъби:

„Ние нека да сме прости и да си го къпем на широко във ваничката.“

Дори тази наглост не ме спря.

 

След като извадих невинният младенец от кофата съвсем жив, розов, чистичък и с неизкривени крака, го приспах и слязох да вечерям. Посрещнаха ме ледени погледи от цялото мъжко войнство, което таткото вече беше убедил, че се опитвам да уморя нещастното им братче. Вечерята премина в мъртва тишина, от време на време пронизвана от умолителните въздишки и жални погледи на момчетата и хапливите коментари на Иван: „Никога не съм си представял, че ще стигна дотам да си къпя детето в кофа. „, „Ами, да го бяхме изкъпали направо в бидето“. „Даже не в бидето, а в тоалетната.“

 

Аз си мълчах красноречиво, нали съм си дебела глава. Само по едно време ги изгледах свъсено и им дадох да разберат, че са на косъм да сгазят лука.

 

Като си лягахме обаче, чух как Пеев прошепна на дълбоко заспалия Алекс:

– Алексче, татко ще те спаси.

 

И какво мислите? На другата сутрин кофата я няма. Обаче Пеев не посмял да я изхвърли (дори моето търпение и всеопрощаваща любов има някакви граници) и само я скрил в килера с надеждата, че ще я забравя и ще продължа да го къпя в морално остарялата наследствена бебешка ваничка. Хаха, не позна! Изрових я под купа кашони с вехтории и пак си я пренесох в банята. Пеев се отказа от спора, но не пропускаше да изсумти неодобрително, всеки път когато изкарам кофата за къпане.

 

През лятото отидохме на море и естествено, кофата дойде с нас. Заема тройно по-малко място в колата, в крайна сметка. На връщане обаче проклетията на Пеев взе връх и той съвсем умишлено я забрави в хотела. Най-нагло заяви, че сигурно я е сбъркал с кофата за боклук и затова не я взел.

 

Но пак не стана на неговата. Обадих се в хотела и помолих да проверят. Малко ме вбесиха, когато ми отговориха, че много се учудили защо сме си носили втора кофа за боклук!!! Но бързо се коригираха и предложиха да ми я пратят с куриер.

 

И кофата пак се върна у дома.  Къпах Алекс в нея цели шест месеца, а после я подарих в един форум. Сега нечий друг татко фучи и смърди.

 

Но, ние, мамите сме иноваторки, нали?

 

 

Снимката е от магазин за бебешки аксесоари. Колкото и да търсих подходяща снимка, намерих само една, в която Алекс се къпе в бидето. Може би все пак наистина съм му нанесла непоправими травми с тази кофа.

Автор: Мария Пеева

Нашият татко дава на тийнейджъра съвет за подходяща възраст да си хванеш гадже:

- Не ти трябва да бързаш. Хванеш ли си някоя девойка, дотам с приятелите, футбола и личния живот.

При което се усеща, че го гледам лошо (все пак ние сме заедно от 16-годишни) и допълва:

- Освен ако не е като майка ти.

Е, размина му се.

Замислям се коя всъщност е подходящата възраст да си хванеш гадже.

И как се случват днес нещата? По мое време, преди двайсетина и повече години, беше много лесно. Женската работа беше да чакаме. Обуваш тесните дънки с високата талия и широкия колан, нахлузваш островърхите обувки-лодки, слагаш яркорозовото червило и миеш косата с бира, за да щръкне като на Сиси Кеч. После само чакаш някое момче да дойде при теб и да те пита:

- ИСКАШ ЛИ ДА ХОДИШ С МЕН?

Къде да ходиш, не е съвсем ясно. Може до края на улицата, може до края на света, каквото сабя покаже. Тогава беше достатъчно момичето да изглежда добре и да умее да чака, докато избраникът я забележи.

Много ми е интересно какво си казват днес младежите. Синовете ми твърдо отказват да ме просветлят в тази област, затова ми остава само да гадая. Дали се питат като нас едно време отдалече:

– Ти харесваш ли някого?

–  Ами, да.

–  А от нашия клас ли е?

–  Първо ти ми кажи.

Дали все още е прието момичетата да бягат, а момчетата да ги гонят? Дали се целуват на първата среща и дали изобщо има първа среща или почват направо с целувките. Вече съм наясно, че не си разменят бележки в час, а си пишат есемеси и не се закачат на пейките в училищния двор, а по фейсбук. Но тръпката, пеперудите в стомаха, свиването под лъжичката, чувствата… Чувствата надали са толкова по-различни.

И като стана дума за чувства, едно време баща ми бил толкова влюбен в майка ми, че на първата среща не можел да свали поглед от нея. Нищо чудно, мама била много кокетна госпожица. Две години я заграждал, докато се съгласи да излезе с него, а той такъв хубавец беше, чак й се чудя какво е придиряла. Но в крайна сметка приела, срещнали се на Бунарджика, до Търговската гимназия и тръгнали да се поразходят преди сладкарницата, той срамежлив, не смее да й предложи да го хване под ръка. А тя вирнала нос, потраква с токчета, развява жълтата пола-балон на черни точки, бърбори нещо, той крачи до нея и я зяпа, изгубил ума и дума. И в един момент тя се усеща, че върви сама. Горкичкият ми татко, съвсем отнесен от любов, паднал в една шахта. Слава богу, не се потрошил целия, само скъсал неделния официален панталон, ушит по поръчка. Няколко месеца по-късно се оженили.

На всяко момиче пожелавам да бъде обичано така, до захлас. И на всяко момче пожелавам да си намери момиче, което заслужава такава любов. Дали сте на 15 години или на 50, не е толкова съществено. Стига да ви се иска да ходите заедно до края на света.

Пък каквото сабя покаже. 

*************

Прочетохте ли Шантав Свети Валентин?

И аз го карах този пуст пубертет. За малко да не го изкарам. Чудих се дали да разкажа тази случка, която на всичкото отгоре не е най-голямата глупост, които съм правила. Хубавото на гадните истории е, че човек си прави някакви изводи от тях. Ако оцелее, разбира се.

 И така, моя милост в шести клас, на крехките 12-13 години. (На снимката съм на 16, вече девойче. На 13 си бях съвсем дете). По онова време социалната мрежа представляваше трицифрен телефон, май беше 145 в Пловдив или нещо от сорта, вече не помня. Звъниш на него, звучи някаква музика и разни хора си казват собствения телефон (домашен), а ти ако решиш, им се обаждаш. Ние, момичетата, постоянно звъняхме, записвахме си телефони на момчета и после ги набирахме и се кикотехме. Не си казвахме нашите номера, защото ни беше страх, че ще се обади някое момче и ще вдигне майка или татко.

Та ей от такъв телефон си записвам някакъв номер, набирам го, отсреща вдига момче и си говорим. Дълго и забавно. Оказва се, че и той чете книги, които аз харесвам. Слуша същата музика. Много добричък, не говори глупости и мръсотии като повечето момчета. Давам му моя номер, той също ми звъни. Общуваме си така мнооооого дълго време, цяла седмица или две. Оказва се, че живее съвсем наблизо, на две преки от нас. Обажда ми се една сутрин, аз съм си вкъщи, училището е втора смяна. „Какво правя? Играя си с котето.“ Имах тогава една чудесно шарено коте, от улицата си го бях прибрала. А той: „Защо не го доведеш у нас, да го видя?“ И аз веднага се навих: „Ми, добре!“. Не че майка ми и баща ми не са ме предупреждавали. Не че две години преди това някакъв педофил не изплаши момиченце по-малко от мен в съседния вход, после дори милиция идва да говори с нас, хлапетата. Но децата са си деца. Вярват, че щом са си говорили с някого две седмици по телефона, вече са приятели. Щом си е казал името, вече не е непознат, нали?

 

Нахлузвам аз любимите къси панталонки и тениската от Кореком, окачам си ключа на връзка на вратлето, пръскам се обилно с дезодоранта на мама, грабвам котето под мишница и потеглям. Мама и татко са на работа, никой не ме пита къде отивам. Намирам блока, качвам се на първия етаж, звъня на вратата и… Отваря ми мъж! Чичко поне на 30 години! А аз си представям момче най-много две години по-голямо от мен! Може би дори деветокласник! Не и брадясал мъжага, на всичкото отгоре по пижама!

Веднагически си глътнах езика! Всичките предупреждения на майка ми и баща ми, на милиционерите, всички страшни истории, които бях чувала, изскочиха в главата ми. Седя на вратата, той се хили насреща, също с изненадан вид, и заявява:

– Ама ти си дребна.

Аз се опервам насреща му:

– Дребна, ама вредна. (Така говорехме тогава.)

И тъй като ми дойде малко кураж, изтърсвам първото, което ми хрумна:

– Сега обаче се сещам, че оставих котлона включен. (Мама винаги казваше така, когато някоя съседка я задържи на сладки приказки.)

Чичкото се засмива още по-широко:

– Ти май се уплаши! Не съм толкова страшен, хайде, влизай.

 

И аз влязох.

(Знаете ли, че повечето серийни убийци разчитат на това, че на жертвата й е неудобно да се държи неучтиво с непознати? Оцелели разказват, че са усетили нещо подозрително, но им е било неловко да обидят човека със съмненията си.)

 

Слава богу, човекът се оказа нормален. Сигурно си е представял, че съм голямо момиче. Или пък е решил да ме пощади по някаква причина. Не знам и никога няма да разбера. Както и да е, почерпи ме с лимонада, измъкна котето под дивана, където то се свря, още когато влязохме (котките имат по-добри инстинкти за оцеляване от децата) и ме изпрати по живо, по здраво. Повече не се обади. Нито пък аз на него.

Мисля, че изкарах голям късмет. Нещо от сорта на шестица от тотото.

 

Не знам как може да съм била толкова глупава. Децата са изключително доверчиви същества. Можем да ги предупреждаваме колкото си искаме и пак не е сигурно, че ще ни послушат.

Не знам и дали изобщо може да се даде съвет на един родител как да спаси детето си от подобна ситуация. Признавам, че аз нямах никаква комуникация с майка ми и не споделях с нея, защото тя никога нищо не ми позволяваше и никъде не ме пускаше. Но мисля, че повечето деца в тази възраст почват да крият от родителите си всевъзможни глупости, за които се опасяват, че ще им се „скарат“. Вероятно трябва да спрем да се „караме“, за да ни казват винаги истината. Но пък от друга страна, дори да имах най-чудесни отношения с майка ми и тя да ме пускаше навсякъде, най-вероятно пак нямаше да й кажа, че отивам да покажа котето си на някакво момче, с което съм се запознала по телефона.

 

 

Разкажете на децата си тази история. Поне е с щастлив край.

Искам да ви разкажа тази история, защото в България се шири клишето за самотната майка. И за горките дечица, отраснали без бащинска фигура в живота си, комплексирани, потиснати и объркани.

Представям ви Таня. Приятелки сме от ученички. Винаги е била свястно, красиво, умно, амбициозно момиче.

Така й се стекоха обстоятелствата, че се омъжи много млада, но бракът не продължи дълго, а таткото на момиченцето й се дистанцира напълно от живота им. Но фокусът на тази история не е да го съдя, той е направил своя избор. Не е първият мъж, който не може да приеме факта, че дори да не е съпруг, той винаги ще бъде баща. По-важното е как Таня отгледа сама Тина, която в моите спомени винаги ще си остане най-сладкото, усмихнато до ушите, къдрокосо, будно момиченце с огромни кафяви очи и щръкнали ушенца като на сърне.

 

Тина и моят Теди са с една година разлика. Когато бяха малки, често ги събирахме да си играят заедно. В онзи най-ранен период на детството им Таня винаги е била по-строгата от нас двете. Теди общо-взето си беше глезено дете. Първи син и първо внуче на баба и дядо, с постоянно ангажирани родители, работещи студенти. Без да искаме, влязохме в тази прословута матрица на родителите, които компенсират липсата на внимание с угаждане на прищевки. Таня също работеше и учеше, нищо чудно да е била по-заета и от нас. Но Тина не получаваше винаги куклата, която си поиска. Тина трябваше от съвсем малка да хвърля кофата и да ходи до магазина за хляб. Никога не бих си позволила да го коментирам, но понякога си мислех, че Таничка е твърде взискателна. Сега си давам сметка, че не й е било лесно да се справя сама, с работа, учене и домакинство. Явно не съм била единствената обезпокоена „доброжелателка“, защото тя веднъж ми разказа през сълзи как друга приятелка й направила забележка, че е много лоша майка, защото не позволила на детето да яде сладолед преди обяд или подобна дреболия. Дадох си сметка колко съм била несправедлива и предубедена и си обещах никога, никога повече да не я съдя, дори в мислите си. Представете си само колко е нечестно! Самотните майки не само поемат всички грижи за детето си – финансови, битови, емоционални. Но и постоянно са обект на поучения от страна на приятели, роднини и дори случайни познати. Сякаш обществото веднага окачествява една жена като неспособна да бъде майка, щом е неспособна да живее с бащата на детето си. В кой век живеем, боже мой?

 

През годините бях свидетел на израстването на Тина. И Таня израстваше с нея. В детството й беше строга, а в пубертета й стана приятелка. Споделяше с дъщеря си всичките си истории – отминали и настоящи, всички грешки, които е правила, всички съмнения, които са я измъчвали. Никога не съм имала с майка си връзка, каквато имаха те двете. Даваше й пълна свобода и може би затова детето никога не злоупотребяваше с нея. Разговаряха за любовта, секса, връзките и разделите. Тина стана прекрасно момиче, ни най-малко не преувеличавам. Не познавам по-разумна млада жена от нея. Нито по-амбициозна, упорита и трудолюбива. Не съм чула никога Таня да се оплаква от финансови затруднения, макар че надали й е било леко. Парите може да не стигаха за друго, но за уроци и учебници винаги успяваше да осигури. Тина й каза веднъж: „Ти винаги намираш начин, мамо.“

 

Тина завърши с отличие математическа гимназия. Замина с пълна стипендия за един от най-престижните университети в САЩ. Намери си работа веднага, за да не потъва майка й в заеми. Скоро ще завърши и университета. Сигурна съм, че това дете ще стигне далече в живота. То го заслужава.

 

Таничка, моля те да ми простиш. На всички ни да простиш, които се съмнявахме, че ще се справиш. Дано намериш мъж, достоен за теб. Но и да не го намериш, изобщо няма да те мисля. Дори да си самотна майка, ти никога няма да си сама. Имаш си любяща сестра, чудесни родители и цял куп приятели, които те обичат. Имаш си и Тина. Как може една майка да е самотна, когато е отгледала такава дъщеря?

 

Нямам какво повече да кажа, освен да цитирам Таня:

 

Най-голямата ми награда е да чуя: „Мамо, липсваш ми, ти си ми най-добрата приятелка. С теб мога да споделя всичко, без да ме анализираш и поучаваш.“ Чувствам се напълно реализирана и удовлетворена в основната, според мен, роля на една жена – да бъде майка.

Мама Нинджа имаше днес изключителен ден. На Софийския фестивал на науката посетих страхотна презентация на тема кибер сигурност за деца, а лекторът беше не друг, а моят син Теди, което не мога да ви опиша колко ми напълни сърцето. 

Но да оставим емоциите настрана, научих някои много полезни неща, които задължително всеки родител трябва да знае. Моля ви да прочетете публикацията и най-вече да я споделите с децата си, особено ако вече вилнеят из мрежата.

Съвременният човек прекарва средно по 8 часа на ден в интернет. Ако приемем, че 8 часа спи, значи половината от живота му е виртуална. А голяма част от този виртуален живот е общуване в социални мрежи. Съотношението на виртуална и реална комуникация на тийнейджърите в наше време е 2 към 1, в полза на виртуалната комуникация!!! В същото време децата рядко имат познания как да защитават своята кибер сигурност и се превръщат в най-уязвимите обекти на хакери и кибер хулигани. Ясно е, че ако тотално им забраним достъпа до интернет, ще ги превърнем в аутсайдери сред връстниците им, което е ужасна идея. Но има и друг вариант – да направим няколко неща, за да сведем до минимум рисковете от използването на интернет.

 

Ето какво трябва да знаят задължително родителите и децата:

 

  1. Дигитална самоличност – това е нашата самоличност, когато се регистрираме във всякакви сайтове – от банкови, до игри и социални мрежи. Добре е дигиталната ви самоличност да се различава от реалната. Тоест, ако вие се казвате Калоян Пеев, нека профилът ви в МАЙНКРАФТ например, или в LEAGUE OF LEGENDS да бъде нещо съвсем различно, например DUDE99.
  2. Личните данни, като цяло име, ЕГН, адрес, телефон, мейл се дават само и единствено по необходимост на оторизирани сайтове. Ако получите мейл с искане да предоставите личните си данни на банката си, PAYPAL или ФЕЙСБУК, не се връзвайте.
  3. Кибер репутация – какво мислят другите в социалните мрежи за вас. Добре е да не поствате неща, които биха ви накарали да изглеждате зле в очите на другите – компрометиращи снимки, вулгарни постове и тн. Малцина си дават сметка, че когато кандидатстват в колеж или за работа, профилите им в социалните мрежи се разглеждат.
  4. Погрижете се за сигурността на устройството си – компютър, телефон, таблет, електронен четец
  • Поддръжка – редовно ъпдейтвайте операционните системи и антивирусните програми.
  • Внимавайте какво сваляте, особено нелегален софтуер. Ако примерно получите съобщение, че сте стохилядният посетител на сайт и печелите Iphone, не се връзвайте и не продължавайте напред. В най-безобидния случай някой просто иска да генерира трафик, а в най-лошия, ще ви пусне вирус.

 

 

Как можете да опазите дигиталната си самоличност?

  • Измисляйте си дълги и сложни пароли, които съдържат малки и главни букви, цифри и символи.
  • Сменяйте ги често.
  • Внимавайте къде ги въвеждате. Винаги проверявайте дали сайтът, в който въвеждате паролата е истинският или само прилича на него.

Например този сайт отдолу прилича на фейсбук, но не е.

Защо хакерите искат да разкрият дигиталната ни самоличност и да достигнат до личните ни данни?

 

За да ни ограбят, изнудват, да се представят за нас или просто да ни се подиграят.

 

Пример – някой открадва профила ви във фейсбук, докато сте на лагер или примерно сте студент в чужбина. Пише съобщение на майка ви, че спешно ви трябват пари, защото нещо се е случило и парите трябва да бъдат преведени на учителката ви на еди коя си банкова сметка или през пейпал. В 9 от 10 случая майка ви ще ви се обади по телефона. В десетия няма да ви открие веднага и притеснена ще прати парите. Такива измами се случват постоянно.

 

Как да се борим с кибер хулиганите?

  • Първо и най-важно – ние самите не бива да унижаваме никого във виртуалното пространство със снимки и статуси. То може да не е реалният живот, но чувствата, които изпитва обиденият човек са съвсем реални.
  • Застъпвайте се за жертвата.
  • Ако самите вие сте жертва, споделете с възрастен.
  • Много внимавайте с кого чатите. Ако е непознат, не може да сте сигурен дали е този, за когото се представя. Най-добре изобщо не влизайте в чатове с непознати.
  • Внимавайте какво изпращате дори на приятели. Особено снимки, които ви компрометират. Може някой да хакне приятелката ви и да открадне снимката ви с новия ви сутиен, след което да я пусне в интернет, за да ви унижи.
  • Използвайте криптирани чатове. В гугъл можете да проверите кои чатове са криптирани. Криптиран чат например е Whatsapp.

 

Най-честите онлайн измами са:

  • Фишинг – пращат ви по имейла съобщение уж от пейпал, че нещо не е наред и трябва да се логнете, но линкът води към сайт фантом, който ви открадва паролата.
  • Спам съобщения – те понякога съдържат дребни вируси, които се загнездват в компютъра ви. Най-малкото се разпространяват до всичките ви контакти. Директно ги изхвърляйте, без да ги отваряте.
  • Шпиониращи програми – работят на бекграунда и дори няма да ги усетите. Те запазват данни за всичко, което правите на компютъра си и дори могат да снимат с камерата ви.
  • Червей – той може да изтрие базите ви данни, да забави връзката ви с интернет и да зарази други устройства.
  • Ботнет – пак работи на бекграунда, загнездва се в много компютри и използва общите им ресурси, за масирана хакерска атака. Например изведнъж може ДАНС да ви цъфне на вратата и да ви обвини, че сте нападнали сайта на президентството, без да имате идея какво се случва.

 

Как да се предпазим?

  • Пазете дигиталната си самоличност.
  • Внимавайте колко издават за вас публикациите ви. Няма нужда целият свят да знае, че точно в момента сте в Париж. Споделете го, след като се върнете.
  • Не публикувайте снимки, които издават твърде много за вас – примерно не се снимайте пред училището си, пред дома си, на който се вижда адреса, пред колата на баща си, на която се вижда номера.
  • Не използвайте истинското си име където не е нужно – например в онлайн игри.
  • Задължително ъпдейтвайте редовно устройствата си и ползвайте антивирусна програма. Има много безплатни такива, има и платени.
  • Сканирайте компютрите си често.
  • Внимавайте с WI-FI мрежи без парола.
  • Ако нещо ви звучи твърде хубаво, за да е истина, най-вероятно не е. (примерът със стохилядният посетител, който печели iphone)
  • Уверете се, че уебсайтовете, които посещавате са сигурни. Криптираните сайтове се изписват ето така https.

 

Много повече информация ще намерите на този сайт. Има съвети и препоръки за деца, тийнейджъри, родители и възрастни.

 

Можете да задавате въпроси и да пратите покани за презентация на имейл адреса им Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Теди ще ви отговори непременно.

 

И накрая един съвет от мен до всички други мами нинджи. Колкото и да уважаваме личното пространство на детето си, добре е да знаем паролите му за социалните мрежи и периодично да хвърляме по едно око :).

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам