Трийсе

Автор: Богомил Димитров

Чаках за ехографско изследване в Гастроентерологията. Имах записан час от преди два дни за някой си д-р Хоровиц. Представях си го: висок, кокалест мъж с изпити скули, прошарена коса и рогови очила. Надявах се да е съвършен диагностик. На листчето, което ми бяха дали от рецепцията, пишеше:

„Кабинет 3, ет.2, д-р Хоровиц, 09.10.2018, 8,30 ч.“

Към 7,30 вече седях пред кабинета. Към 8 без 4 се дотътри един дядка, който държеше подобно листче. След това и една жена - в  8,12. Не съм от пасивните и полюбопитствах какво пише на техните листчета, най-вече като час. Съмненията ми се потвърдиха: И там - 8,30! Ти да видиш! Към 8,27 две жени отключиха кабинета и влязоха - може би сестрите на д-р Хоровиц. Имам предвид медицинските му сестри. Още по-добре, че са две! Към 9 без 21 в кабинета влезе без да почука, мъж, когото първоначално счетох за д-р Хоровиц. Отвътре започнаха да се дочуват разговори, съвсем неделови, а хахо-хихи.

Когато си пред лекарски кабинет, мислиш не толкова за прегледа, колкото някой да не се шмугне преди теб. Към 9 без 10 интуицията ми подсказваше, че влезлият бе май пациент-връзкар. А и при този кикот отвътре, бе по-добре да не е докторът. След 9 вече бях убеден, че е пациент. От кабинета чат-пат излизаше някоя от сестрите, в престилка. Гледаше напред, сякаш подобно на кучетата, бе лишена от периферно зрение и не забелязваше какво брожение предизвикваше на пейката. Походката на сестрите бе доста различна. Чернокосата ходеше много бързо. Влизаше в някои кабинети и се връщаше почти веднага. Русата крачеше ситно с обувчици най-много номер 33. През 9 минути посещаваше тоалетната. Според мен мястото ѝ бе в урологията. Тук отварям една скоба, че на вратата на тоалетната пишеше „персонал“ и се заключваше. Тези похождения на Русата подбуждаха и нашите нужди. Но всеки се стискаше - да не е луд да пропусне реда си заради някакво си пикане. Явно знаейки това, в лечебните заведения не предвиждат друга тоалетна освен „персонал“. В 9,11, на нас, множащите се пациенти, адреналинът ни бе на макс - кой би влязъл, кога и ако е друг - откъде-накъде. Аз на равни интервали поглеждах часовника си и изпусках въздишка в смисъл: „Господи, ако до 5 минути не вляза, може да се случи непоправимото!“ Други залагаха на измъчен външен вид и едва сподавена болка. Заприлича ми на приемен изпит в НАТФИЗ. Като пърформанс всички бяхме на високо ниво и се раздавахме на 100%.

Точно тогава „пациентът“ излезе. Видът му не бе като на болен.

Ако при такъв външен вид прегледът отнемаше 32 минути, щях да вляза може би надвечер. И това ако е работеща здравна система!–цъках си наум. Чакащите се размърдахме и станахме. Опитвахме се да заемем удобни позиции пред вратата. Ситуацията наподобяваше предстоящо изпълнение на корнер във футбола. Разликата бе само, че центрирането щеше да дойде от самата врата. Един остана на пейката. Заподозряхме го, че и той е връзкар. Така и се оказа - след  малко извикаха именно него. Чернокосата сестра ни нареди строго да си  изчакаме търпеливо реда. Понечих да вметна, че всички ние съвсем търпеливо си бяхме изчакали часовете за 8,30, ха-ха, но се въздържах. Когато тя се прибра, болката се оттече веднага от лицата ни. Реагирах пръв и седнах на най-близкото до вратата място. Надявах се реферът на невидимия мач да не ми свири „засада“. Другите почти се сборичкаха кой да седне до мен. Върнахме се към досегашните си занимания – оглед на коридора, ослушване и артистични миниатюрки. Сестрите направиха по още няколко курса. Ние скачахме прави, готови и да им отдадем чест по военному. Физиономиите ни бяха някаква смесица от болка, раболепие и надежда.

Преброих плочките по пода и по  стените, пейките, кабинетите, пациентите и лампите. Заех се да прогнозирам колко време и крачки ще са необходими на Русата сестра да отиде до и да се върне от тоалетната. Не бе сложна задача - крачка под 30 см, разстояние около 22 метра. Първият път прогнозата ми бе с грешка под 7%, но на втория бях точен.

Връзкарят излезе след само 22 минути. Изправих се пред вратата и свих показалеца си във формата на чук-чук, но не се решавах. Душевната ми борба доведе до още няколко свивания и отпускания на пръста ми, в който бяха фокусирани погледите на всички. Точно така прави снайперистът, малко преди да натисне спусъка. След 153 безкрайно дълги секунди, Чернокосата сестра  отвори. Главата ми вече бе цъфнала като буца сирене пред нея и тя леко се стресна. Бях я поставил в „цуг-цванг“ и ми каза някакси примирено:

- Ами влезте Вие!

Топла вълна ме обля. Ама и ние, българите, сме едни! Какво толкова сме недоволни от здравната ни система? Влязох в кабинета и затворих хубаво вратата. Плебеите останаха отвън да си се тровкат. Вляво имаше ехограф с екран. До него – легло. Русата сестра стоеше зад бюро и пишеше. Вдясно имаше параван. Дали пък зад него не се спотайваше д-р Хоровиц? Наруших тишината:

- Добър ден! Аз съм за преглед при доктор Хоровиц.

Натъртих на името.

- Да, да - каза тя, без да вдигне поглед. Ей сега!

Черничката сестра я попита, гледайки я в очите:

- Д-р Хоровиц, да повикам ли стажанта?

- Да, извикай го! И му кажи да не се мотае! А Вие легнете и свалете блузата си!

Тук оркестърът трябваше да засвири „Туш“. И таз хубава, оказваше се, че именно Русата бе д-р Хоровиц! Цели два дни напразно си бях представял доктора като висок, кокалест мъж, с очила с рогови рамки.

Screen Shot 2019 11 05 at 20.10.52

- Да си събуя ли обувките? - бавех топката, смилайки новата ситуация.

- Не! Лягайте по гръб!

Ето този израз никак не го обичах. Когато ти кажат това на плаж, май искат да си попечеш гърба. Лежа по гръб или на гръб? Според мен да лежиш по гърба си е неясно. Такова изказване винаги ми е лазело по нервите и никога - на тях. Съобразих, че ако гърбът ми е отдолу, ще мога да гледам нагоре, а не да съм забил нос в чаршафа и да гадая какво ли ми правят в момента.

Следващото ми двоумение бе свързано с една найлонова лента, широка около две педи, която бе поставена перпендикулярно на леглото. Явно бе предпазна, но кое предпазваше - главата на пациента - за да не се изцапа от чаршафа или чаршафа, за да не бъде нацапан от обувките? В другия дълъг край на леглото имаше широка салфетка, също с неясна функция.

Чернокосата сякаш усети колебанието ми и каза учтиво:

- Легнете с главата на север!

Бих се ориентирал лесно накъде е север, ако някъде по леглото имаше мъхове и лишеи, бил съм скаут. Или ако си носех компас. Легнах по мой вкус. Гърбът ми бе върху кревата, главата ми бе върху лентата и можех да виждам екрана на ехографа някъде зад салфетката, ако си раздалечех обувките.

В този момент влезе стажантът и ми нареди да легна наопаки.

Това също ми бе неясен израз – да сменя местата на корема и гърба си или на краката и главата? Забавих се малко, за да взема решение.

- Наопаки, бе, дядо! Аа, изцапал си с обувките салфетката! -Сестра, смени салфетката на дядото!

Каза го, сякаш да ми смени памперса! Преди малко не трябваше да се събувам, което бях предложил все пак. Ама кой командваше тук, аджеба? А и на този мухльо не му бях дядо!

Лежах вече на гърба си, но не виждах екрана. Нищо, казах си. И без това си бях забравил очилата. Както и недочувам, ще им бъда идеалният пациент - нещо като учебно пособие. Оставям се в ръцете им! По-добре да се упражняват върху мен, отколкото върху млад човек! И дано след някой час да не извикат жена ми да ме разпознае! Прекръстих се.

Стажантът седна до мен и намаза доста немарливо коремната ми област с гел. Някои зони останаха съвсем сухи. Не му казах нищо, въпреки че хората на моята възраст обичат да правят забележки от рода на:

- Не така, бе, дядо - още малко тук! – Не-не-по-горе /долу/!–А така, дядовото!

Стажантът докладва, че е готов. Готов-трънки, тук-там нямах гел, а на места бе в излишък. Видях това и без очила.

По време на ехографското изследване докторката му посочваше къде да постави сондата върху мен. След това му обясняваше нещо, но твърде тихо, сочейки му екрана, който бе вдясно от главата ми. Отвреме-навреме май искаха да се обърна настрани. Чаках нещо по-ясно - наляво или надясно, на Изток или на Запад. Те се усетиха и взеха да ме въртят несръчно с ръце - като кебапче на скара. Тревожех се, че понякога пак ме връщаха на старото място. Явно нещо на  екрана ги караше да не вярват на очите си. Чат-пат ми казваха - вече силно - да не дишам. Излишно - бях така затаил дъх, че вече берях душа.

Първоначалното ми очакване бе “трък-трък” със сондата – след което докторката обявява тържествено, така че да чуе ясно дори и стажантът:

- Б.О.– Без Особености.

Но те продължаваха неравномерно вече над 3 минути. Понякога прекъсваха гладенето с „ютията“ /сондата/ по корема ми. Точно както правеха и внучетата ми с джойстика, когато играеха на „Плейстейшън“. Спираха да ръчкат, докато чакаха да „отидат на следващо ниво“. Поне си викаха: „Йес“! и „Гив ми файв!“ ! А лекарката и стажантът продължаваха да си шепнат, според мен все по-съзаклятнически. След малко и това престана. Пълна тишина. Още по-лошо.

Разтревожих се не на шега. Диагнозата /присъдата/ явно бе заплетена. Точно сега Хю Лори /от „Д-р Хаус“/ трябваше да докуцука отнякъде.    Успокоих се, когато предположих какво дай-боже бе сега в главите им:

„На пациента му няма нищо, но трябва да изровим подходящо скъпи пътеки за лечение според каноните на здравната каса“. Ама наистина имаше нещо много гнило в здравната ни система!

- Салфетки, трийсе – чух властния глас на докторката Хоровиц.

Това ме стресна. Погледът ѝ сочеше вляво от главата ми. Не бях сигурен дали съм чул правилно, а и дали се отнася за мен. Изчаках, нали съм дядо.

Тя повтори:

- Салфетки, трийсе.

Погледнах пак вляво от главата ми. Да, там-върху шкафчето, наистина имаше голяма купчина салфетки. Бяха поне 80. Да ѝ подам, но чак пък 30? А може би пък ставаше въпрос за „формат 30“? Ама салфетките бяха 20х20, дори 15х15. Къде бе логиката? Дойде ми спасителната мисъл да ѝ подам 3-4. На нея наистина ѝ бяха далече. Не посмях - бях сигурен, че ще ми се скара. Доскоро мечтаех да вляза в пустия му кабинет, а сега - да изляза.

Докторката, след още няколко наброски по бланката вдигна поглед, изгледа ме като артефакт и потрети:

- Салфетки, трийсе!

След което подшушна нещо на ухото на чернокосата сестра. Тя излезе видимо разтревожена. Стажантът пое също навън, вероятно да се помотае, мухльото му с мухльовците.

Зарових се отново в салфетките. Броях напрегнато. Тъкмо бях стигнал до двайсе, държах ги все още в лявата си ръка, когато докторката вдигна поглед към мен:

- Трийсе, де!

Изглежда с опитното си око бързо прецени, че салфетките са само двайсе и за всеки случай добавих върху корема си с треперещи ръце още 10-на, ей така на око. Тя продължи да си пише нещо в бланката-ребус.

Screen Shot 2019 11 05 at 20.11.34

Отстрани погледнато, може и да ми се подхилквате, но аз тогава разсъждавах тревожно:

Чернокосата сестра бе изпратена от докторката спешно нанякъде, може би за скалпел. Следващото изследване или операция евентуално изискваше докторката да отвори коремната ми кухина. Ще рукне кръв. Явно докторката бе много печена. Кой знае откога отваря коремни кухини и знае точния брой необходими салфетки за спиране на кръвотечението. Нямах право на грешка и се заех да преброя по-прецизно дали салфетките върху корема ми са точно трийсет, а не така - на око. Подредих ги върху себе си успоредно, след като върнах двете излишни на мястото им. Тя продължаваше да си пише. Вече върху лява и дясна бланка - според мен за интензивното /ако издържа интервенцията/ и за моргата. Казах си наум молитвата - цялата, точно три пъти. Подготвих се психически за упойка и евентуално-заупокойна, тунел със светлина и пр. 

Докторката най-сетне вдигна отново поглед към мен и срещна смирения ми овчи поглед. Стана, взе ядосано салфетките от корема ми, който в момента бе наистина коремна кухина и ги тури върху другите - на шкафчето, без да ги преброи. Оттам взе една и понечи да разтрие стомаха ми - доста гнусливо, но се отказа и я остави. Разстреля ме с поглед и заповяда с ненужно силен глас:

- Изтрий се, де! Какво чакаш - изтрий този гел!  И след това ставай, обличай се и си заминавай!

- Ама, докторе...

- Няма ти нищо!

Още от Богомил:

Женската интуиция

Жена в колата

Бърборкото                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                           

Последно променена в Вторник, 05 Ноември 2019 20:14
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

В предишния живот съм бил генерал

В предишния живот съм бил генерал

21 Окт, 2019 Татко Калоян

Жена и багаж

Жена и багаж

19 Окт, 2019 Забавно

Мамо, защо?

Мамо, защо?

23 Окт, 2019 Възпитание

Изборите вкратце

Изборите вкратце

29 Окт, 2019 Татко Калоян

Убиецът Хелоуин

Убиецът Хелоуин

31 Окт, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам