Любов Даскалова и седми “а”

Автор: Любов Даскалова

През целия ми дългогодишен учителски стаж никога не съм попадала на идеален клас с ученици. Все ще има по няколко зрънца ориз, дето ще газират обстановката до степен на нетърпимост тип „затворнически бунт“, а мен, когато не успеят да ме разпознаят в ролята на Майка Тереза, ме виждат като Хълк. И двете ги мога прекрасно, обръщам палачинката светкавично в името на повсеместно укротяване. Този талант така и не го развих на млади години, когато един ВИТИЗ ми беше в кърпа вързан, ама аз се запънах, щото си рекох, че пак по подиум ще ходя, пак всички мен ще гледат, ама поне пиесите ще са по-къси, а сценичните костюми ще са си личен избор.

Влизам да замествам в седми „а“ онзи ден. Не знам вашите седми „а“ в какво психическо и емоционално състояние са, но при нашия положението е драматично. И съвсем естествено, когато дойде време някой да влиза в часове на седмокласници, сам си знае, че през годината доста често ще редува болнични и санаториуми, за да си избута някак норматива. Аз рядко замествам в прогимназия, но след всеки час ми иде да скъсам етичния кодекс на училището, а в раздел санкции на ПДУ-то да добавя и престой в затвор. А една колежка веднъж си мечтаеше на глас дори да викне баретите, щото и директорът не могъл да ги укроти. Вика: „Целият клас е пълен с комедианти с главни роли, за които училище е само един манеж, а класната стая – асамблея на цирковото изкуство!“.

Звънецът бие, обаче сърцето ми се блъска в ребрата отвътре със сто и пет удара в минута и е готово да се отделя в някаква необичайна самостоятелност, щото и то не иска да влиза при седми „а“.

Аз съм си плюла в пазвата незабележимо, дори изсипах половин пакетче захар уж случайно на пода, вместо в кафето, щото си знам, че така се прави да е на кадем. Отварям вратата, влизам с ляв крак, плюя в пазва пак и изричам на две на три една „Отче наш… “, целувам кръстче и намирам сили да извикам: „Здравейте, ученици!“. Осем си играят с телефоните, две карета са с карти, другите са се групирали по тройки и по двойки, говорят си сладко и нищо не се случва. То добре, че не се бият, де! Заставам на катедрата, забивам с около 12 конски сили ляво токче на подиума, съчетавам това с плясване на дневник върху катедрата и с повечко децибели повтарям: „ЗДРАВЕЙТЕ, УЧЕНИЦИ!“. Пет оставят телефоните, едното каре прибира картите, две седенки се разтурят. Останалите само разбират, че е влязъл още някой в класната стая и продължават, каквото са си правили.

Любов Даскалова е квестор

25c1574e8e6a7de12f717ac56a926ad5 XL

Часът е за съставно сказуемо, пиша на дъската темата, датата, „работа в клас“, не че има нещо смислено в това да си в класната стая и да го изписваш за всеки случай и на дъската. Не, не казвам, че е шизофренно, дори за такива тежки класове, изпълнени с невъзпитани и арогантни пубери, е добре постоянно да сверяваш обективното си състояние, местоположение и точно колко още секунди остават до края на този епизод по оцеляване.

Половината клас си говорят сякаш са в междучасие, седем са извадили тетрадки само да аранжират по различен начин чина, двама са ги разгърнали и пишат. Задавам въпроса какво знаят за сказуемото, една ученичка ме пита колко ми е часът. Две се закачат с момчетата на предния чин, един ученик влиза в класната стая с парче пица в ръка и директно се отправя към свободно място.

„Клас стани! Клас мирно!“, изкрещявам с пълния капацитет на гласните струни по начин, по който може да надвикам сирените на първи октомври, виещи в два съседни квартала. Изправила съм се до катедрата и ми иде да облека костюм на мечка стръвница. Четири минути текат различни процеси, завършващи с мудно изправяне и погледи към мен, вдъхващи ми усещането, че аз съм пастир. С три децибела по-ниско им заявявам, че имат час по български език, аз замествам, ще учим за съставно сказуемо и да започват да пишат моментално. Половината клас разкодира правилно моето послание, другата половина реагира с волна програма. Аз повече дисциплина и да искам, не мога да вкарам, за това се впускам в монолог по учебния материал. Четирима пишат в тетрадките, седем снимат с телефони написаното на дъската, останалите използват класната стая за временен престой с разнообразни занимания и разговори. Тук-таме някой се разсмива звучно, а след него неколцина повтарят хилежа по нов, оригинален начин. Две ученички, чиито устни танцуват под такта на дъвченето на дъвки, ме гледат съсредоточено-заплашително. По погледите им познавам, че ще изстрелят нещо заядливо и започвам да се настройвам за отбрана.

Новото школо

c8acd7ea9b8dd89aa305f168b456d7cd XL

Едната ме пита от коя година ми е този костюм, защото ме помнела на първия ѝ учебен ден как съм го носела и тогава. Гръмват пет смяха в стаята, едната маса с картите спира за момент раздаването, шест телефона се насочват към мен. Аз запазвам самообладание и я питам да каже за сказуемото в нейното изречение. Ситуацията е патова, тя не знае отговора, а аз се питам как ми стават дрехи от преди седем години, като точно толкова килограми имам в повече от тогава. В стаята е тишина, каквато рядко се случва, в този момент гръмва балончето от дъвка на другарчето, което има ефект на гръмнала пушка при начало на въстание. Четирима ме питат какво е сказуемо, две девойки говорят на ухо на момчетата отпред, картите се раздават отново, телефоните снимат мен, вместо дъската, а кипрата мома, която не разбра защо съм със същия костюм продължава: „Аре, бе, госпожооо, какво ви става?! Защо не ми отговорите за този умопомрачителен костюм? Да не ви е скъп спомен от абитуриентската?“. Каня я да излезе на дъската и да напише думата „абитуриентска“ и ако вярно я е написала, ще ѝ дам отговор. Момичето оглежда класа на 360 градуса, за да събере лайкове от погледите на съучениците, осем телефона са насочени към нея, приятелката ѝ я гледа със страх, какъвто може да предизвика само изява на Дама Пика или Слендерман. Този път поемам атаката първо аз. Предупреждавам младата дама, че ще бъде изгонена скоропостижно от часа и ще ѝ напиша двойка за показаните знания.

Тя се разсмива истерично и ми обяснява, че няма как едновременно да получи оценка и да излезе от стаята, защото трябвало да си избера едно от двете. Аз избирам да я изгоня, а тя ми заявява, че няма да излезе навън сама, докато не дойде заместник-директорката, за да я „поеме“. Нямала съм право да я оставя самичка навън, защото можело да ѝ се случи нещо лошо. Майка ѝ обяснила какви са ѝ правата и че „никой не може да я бутне“.

Както е казал народът: „Малки деца – малки ядове, големи деца – големи ядове.“, а нищо не е добавил за ядовете със заместник-директорката, да не говорим пък за директора… Ай, моля ви се, само те са ми изтрябвали в седми „а“!

Трима ученици ми разясняват, че половината клас е на обща подкрепа, гоненето не помага, а трябвало допълнително да се работи с тях. Две майки, адвокатки, обяснили веднъж на класната им, че ѝ забраняват да пише забележки и да наказва децата им, с което и да е от наказанията в училище, защото си имало наредба за приобщаващо образование и тези многострадални дечица имали нужда от внимание, подкрепа и уважение, не от санкции.

В този момент гръмва второ балонче от дъвка и всички млъкват. Двете красавици ме гледат победоносно, устните им танцуват под такта на дъвкателните движения на зъбите. Може би предъвкват и някое съставно сказуемо, знам ли?

Аз в крайна сметка замествам в този час и психически се настройвам, че краят е наблизо, а навън животът е прекрасен, птички пеят (а не се хилят истерично), дървета цъфтят (а не гръмват като балон от дъвка) и цялата романтика на разпукващата се природа чука по прозорците на класната стая, ама никой не ѝ отваря.

Остават дванадесет минути до края на часа. Давам за домашно първите три упражнения в урока, а за часа да се препишат определенията от учебника.

И чистосърдечно се питам в коя по ред редакция Наредбата за приобщаващото образование ще добие вид, близък до реалността? До третата, актуална към момента, все още сме в утопичния спектър, разделен от реалността с разстояние, достигащо края на Вселената. Алоу, Томас Мор ли е отсреща?

Звънецът бие, от всички затичали се към вратата първа аз успявам да натисна дръжката и да излетя така, както го правят спринтьорите на финал на олимпийски игри.


Препоръчваме ви още:

Записки по българското образование

Денят на един учител някъде в България

Искам си камерите!

 

Последно променена в Петък, 24 Май 2019 13:45
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Женската интуиция

Женската интуиция

25 Сеп, 2019 Забавно

Първият принцип на кавалерството

Първият принцип на кавалерството

24 Сеп, 2019 Татко Калоян

Измама за милиони?

Измама за милиони?

25 Сеп, 2019 Истории

Калояне, как можа, бе?

Калояне, как можа, бе?

07 Окт, 2019 Татко Калоян

За кожата на една готвачка

За кожата на една готвачка

03 Окт, 2019 Забавно

Аз и Мара

Аз и Мара

22 Сеп, 2019 Забавно

Най-прекрасният град

Най-прекрасният град

21 Сеп, 2019 Развлечения

Кучешки истории

Кучешки истории

05 Окт, 2019 Любимци

В предишния живот съм бил генерал

В предишния живот съм бил генерал

21 Окт, 2019 Татко Калоян

Жена и багаж

Жена и багаж

19 Окт, 2019 Забавно

Прав ли съм? Прав съм!

Прав ли съм? Прав съм!

14 Окт, 2019 Истории

Отвори, неверна жено!

Отвори, неверна жено!

13 Окт, 2019 Забавно

Ужасна майка

Ужасна майка

12 Окт, 2019 Блог

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам