Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Вчера мъжът ми се обади развеселен:

- Знаеш ли, Мерче, че ме помислиха днес за Робърт де Ниро?

- А стига бе! - казвам. - Как така?

- Ами ей така. Паркирам - казва - колата да си купя цигари. Плащам и се обръщам, и една жена ме спира.

- Ще ме закарате ли до Студентска поликлиника?

Огледах я, не изглежда като да ражда, нито болна, нито ранена. Ама пък жена е, може да има нужда от помощ. Какво да правя?

- Ако е спешно, ще ви закарам, но и аз бързам за работа, да ви кажа.

- Сигурно е много близо. - казва жената, и ме гледа изпитателно.

- Да, близо е, не съм съвсем сигурен къде точно, но знам, че е в района. - отговарям и продължавам да се чудя сега на тая жена лошо ли ѝ е, че иска да я закарам, щото не изглежда като да е толкова зле, пък на мен ми е неудобно да я попитам.

- Ще ви дам 5 лв - изведнъж заяви тя и съвсем ме обърка. И в тоя миг видях, че зад моята кола има такси паркирало, празно, и се светнах, че жената ме е взела за шофьора на таксито.

И затова, Меро, заключих, че приличам на Робърт Де Ниро от филма. И то на млади години.

Посмях се на историята му, пък го попитах:

- Е, закара ли я?

- Не - казва - нали и таксито трябва да изкара някой лев днеска.

Та да знаете, че моят мъж чужди жени не вози. Освен ако раждат. Но покрай случката на мъжа ми си спомних една стара моя история, която не съм ви разказвала.

Тръгнах един ден да си търся черно поло в мола, но то може ли една жена да тръгне за поло и да не премери поне няколко блузки и рокли покрай него. Огледах магазина от край до край, заредих една съблекалня с дрехи за пробване, почнах да меря, ама нещо не ми допадна как ми седи полото, аз обичам хубаво да го изпъна и отвсякъде да го напълня, не да ми шупти. И тъй като наоколо нямаше консултантка, излязох да взема един номер по-малък. Рових, рових, не намерих по-малко, но се хванах да сгъна дрешките, щото вътрешното ми чувство за ред не позволява да оставя купчинката разхвърляна. И не щеш ли, в този момент ме доближи едно симпатично младо момиче със закачалка в ръка и ме попита:

- Прощавайте, дали имате от тези рокли в по-тъмен цвят?

Веднага ми стана ясно, че ме взе за продавачка и точно се канех да ѝ отговоря, че не съм, когато момичето добави някак неуверено:

- Или всъщност, оставете, то и без това сигурно няма да ми седи добре. След раждането все не успявам да вляза във форма.

Това ли трябваше да ми каже? Огледах я внимателно - заобленка, наистина. Косата, хваната с ластик, дънки и широка блуза отгоре. Тази книга всички сме я чели - родиш дете, качиш някой килограм и самочувствието отива по дяволите. А ако питате мен, няма по-добро лекарство за ниското самочувствие, от една красива нова рокля. Една красива нова рокля веднага ти сваля поне два килограма от теглото. А като се харесаш, почваш и повече да излизаш, и повече да се движиш, и повече да си обръщаш внимание. И двата килограма надолу току-виж станали десет.

- Защо мислите, че няма да ви стои добре?

- Ами… Толкова съм напълняла, че каквото и да облека, приличам на слон.

О, момиче, не знаеш на кого си попаднала, си казах наум. Мерката няма да остави сестра по съдба в нужда и страдание.

- Сега ще видим тази работа. - усмихнах ѝ се окуражително и запретнах ръкави.

След пет минути девойката беше в пробната до моята, заредена догоре с рокли, панталони и блузки. Казвам ви, докарах я като кукла. Тичах из магазина, сменях номера, сменях модели, оглеждах критично, давах съвети и предложения, докато девойката не се хареса. И пътем метнах още една-две рокли в моята пробна. Да си консултант, оказа се, е много скъпа професия.

Накрая от пробната излезе едно щастливо момиче, което се понесе към касата с червена рокля, чифт тесни дънки и два красиви, ярки пуловера. Ухилено до уши и доволно от живота.

Аз, също толкова ухилена и доволна, влязох в моята си пробна и продължих да меря. Какво си купих вече не помня, но черно поло нямаше със сигурност.

Спомних си я вчера тази история и казах на мъжа ми:

- Мило, поне знаем, че ако работата нещо се закучи, двамата с теб гладни няма да останем. Ти ще караш такси, аз ще стана продавачка.

А ако това момиче случайно прочете и се разпознае, да ми пише непременно. Намаленията почват и другата седмица пак ще ходя до мола.

Вижте още: 

Друго си е да си туриш капелата

Кожена рокля

Ангелче ли? Жив дявол

Националният конкурс за авторска рисунка – „ХАРИ ПОТЪР – 20 години МАГИЯ“ – е първата инициатива, с която официално стартират празненствата по случай българския юбилей на поредицата. Точно на 13 ноември 2000 г. издателство „Егмонт“ представя на читателите у нас историята на младия магьосник с първия роман на Дж. K. Роулинг „Хари Потър и Философският камък“, който се превръща в любима книга за няколко поколения. С инициативи за насърчаване на четенето сред подрастващите и за творческата им изява издателството ще празнува юбилея в продължение на цяла година. 

Конкурсът за рисунка стартира на 27 септември 2019 г. и ще продължи до 4 ноември 2019 г. Поканени са за участие всички деца от 1-ви до 7-ми клас от страната, както и българските ученици в чужбина. На 13 ноември победителите ще бъдат наградени по време на празнична програма в столицата и първи ще получат юбилейните български издания от поредицата. Всички детски рисунки ще се разглеждат и оценяват от жури, в чийто състав са Любен Зидаров, художник и илюстратор, Михаил Костов, журналист и основател на българската фен общност „Дейли Потър“, и Станислав Койчев – Стан, популярен влогър и запален почитател на книгите за Хари Потър. Рисунките ще бъдат групирани в три възрастови категории: от 1-ви и 2-ри клас; от 3-ти и 4-ти клас; от 5-и, 6-и и 7-и клас. Ще се приемат рисунки, изпратени само по пощата, на адреса на издателството: „Егмонт България“ ЕАД, гр. София 1142, ул. „Фритьоф Нансен“ № 9, с пощенско клеймо не по-късно от 4 ноември 2019 г. 

Историята на „,момчето, което оживя“ е разказана в поредица от 7 книги, преведени на 78 езика, продадени в над 450 милиона екземпляра по целия свят и пресъздадени в 8 хитови филма. В България книгите за Хари Потър се радват на не по-малка популярност – общият им тираж през годините надхвърля рекордните 610 хиляди екземпляра. За тази изключителна културна тенденция британският министър-председател Гордън Браун, дългогодишен почитател на романите, казва: „Аз мисля, че Дж. К. Роулинг направи повече за грамотността по света, отколкото което и да е друго човешко същество.“

Националният конкурс за авторска рисунка – „ХАРИ ПОТЪР – 20 години МАГИЯ“ има за цел да съдейства за развитието на художествената активност и интереса на децата към книгите, както и да им предостави възможност да демонстрират своите знания и творчески умения. На интернет страницата на издателството: egmontbulgaria.com/konkurs са качени всички необходими за участие документи и регламент на конкурса. АКЦИО!

 

Искате да имате добри и умни деца? Четете им на глас

Автор: Богомил Димитров

Някъде около пубертета ме загложди един проблем. Съучениците ми започваха да растат, а аз бях в застой. Имаше и по-ниски от мен, но вече се брояха на пръсти. Душицата ми се свиваше от болка. Една вечер мама седна до мен и въпреки че уж бях забил поглед в учебника по литература, каза:

- Нещо ти тежи - кажи какво ти е?

Усетих, че е склонна да ме изслуша и решихда изплюя камъчето:

- Мъчно ми е, че съм по-нисък! Като ни строят по физическо, съм все по в края на редичката. На някои момчета са наболи мустаци, други имат косми по краката и под мишниците, даже и на други места! А аз съм като някое пиле-голишарче. Страх ме е да отида на училище след априлската ваканция. Може вече да съм последен в редичката. 

Мама се засмя – беше в добро настроение и попита:

- Само това ли?

- А малко ли е?

Тя започна някаква лекция на тема съзряване и пубертет. При някои идвал по-рано, при други - по-късно, но пък те живеели по-дълго. Напускали сме детството си и колкото по-късно ни се случело това, толкова по-добре било.

Какво му е по-доброто, питах се и какво, ако ще живея по-дълго? Искаше ми се 

вместо да говори, да отиде някъде за малко и да се върне с шишенце с някакви  тайнствени витамини или хапчета, с помощта на които скоро да порасна. Надявах се на това, а не на поучения. Ако от поучения се порастваше, досега да бях поне 1,80. Но тя наблягаше на литературната част и надеждите ми взеха да се изпаряват.

Мама бе властна жена и не търпеше възражения, така че само слушах разсеяно. Започна да изтъква надълго и нашироко силните ми страни - отличен ученик съм, с батко имаме собствена стая, скоро ще прокараме вода в кухнята, а не да ходим до чешмата на двора, имам грижовни родители, какво има да му мисля? В подкрепа на което допълни:

- Ето сега, за Първи май на мен ми подариха часовник от службата. Татко ти също често е първенец в съревнованието. Имаме телевизор и готварска печка. Вие с брат ти сте облечени и нахранени добре. От вас се очаква само и единствено да носите отлични бележки. Нито мислите за хляб, сирене, облекло, обувки, мебели, нито – как „да свържете двата края“. Ние с баща ви се трепем за вас, а ти, вместо да си щастлив, се тормозиш за глупости!

Започвах да съжалявам, че съм ѝ споделил проблема си. Докато тя продължаваше да говори, някои от съучениците ми сигурно бяха пораснали с два-три милиметра. Кимах на равни интервали. Дойде и татко. Каза накратко почти същото. И в неговите мъдрости не съзрях практическа полза. След малко попита мама какво има за вечеря. Преди да излязат, тя обобщи:

- Като пораснеш, ще разбереш колко сме били прави с баща ти!

Отидоха в кухнята. Моят проблем се увеличи и с това, че бяха подценили мъката ми. Сълзи изскочиха от очите ми. Изводът ми бе гневен:

Напразно губене на време е да говориш с родителите си. Каквото и да ти кажат, или вече си го чувал, или нямаш полза. Обикновено се отклоняват от проблема ти и натъртват, че според тях си щастлив, но не го знаеш още. Обзе ме справедливо възмущение.

Аз ги питам как да порасна, а те ми отговарят, че като порасна, ще разбера колко са били прави!

Идеше ми и аз да ги подхвана:

- На вас ви е все едно колко сте високи, дали и къде имате косми! От вас се искат просто мебели, сирене, хляб, облекло. А аз се трепя да ви нося шестици, а за благодарност – нито витамини, нито един полезен съвет! Нека вас момичетата ви видят в края на редичката! А вие си се съревновайте, лесно ви е – нали не ви строяват!

Яд ме хвана и на тази по физическо - защо изобщо ни строяваше като „аптекарски шишета“, след като и тя бе ниска?

На вечерята въпросът не се повдигна.

- Виж татко ти как яде – като змей! – каза ми мама, вторачена в мен.

Това го бях пробвал–ям, не ям, все си бях 1,40 м. Но кимнах, за да има мир. Мислех си що за чешит бе батко ми. И той като мен бе някъде в края, но не му пукаше. Снасяше си шестиците като щастлива кокошка. А аз трябваше да се боря и от негово име. Яд ме беше и защо изобщо трябваше да има този идиотски пубертет. Доскоро си бях живял прекрасно, а сега - това живот ли е? Някакси не бе честно едни момчета да се издългучват и окосмяват, а други да се тормозят. А момичетата да хихикат отстрани.

Родителите ни пуснаха телевизора в хола. Ние с батко се прибрахме в стаята си. Той си учеше, аз имитирах същото.

След час мама дойде и ми каза с вид на осенен от идея човек:

- Добре, ще ти дам един пример! Да не мислиш, че на майката на Стоян, твоят най-висок съученик, ѝ е лесно?

- Не знам за нея, но той е първи в редичката!

- Ето - онзи ден се срещнахме с нея в магазина. Горката ми се оплака, че не можела да намери никъде неговия номер гуменки – носел 44 номер, представяш ли си? А от твоя номер 35 има, колкото искаш!

Последва дълга пауза, в която тя чакаше да кимна. Накрая продължи:

- Ами когато му купува плат за панталон? Тя взима по 1,80 метра и пак не му стигат. А аз на тебе, като ти взема 1,20 м., ти остава плат и за маншети. Е – права ли съм? Права съм!

Според нея, бе доказала несъстоятелността на притесненията ми.

Ревнах веднага щом тя излезе. Това, че бях спестил на семейството ми 60 см плат, никак не ме кефеше. Нито че носех номер гуменки, които ги има под път и над път. А и дето бях отличник - какво от това?

В яда си отпрах маншетите от панталоните си.

Прав ли съм? Прав съм!

Още от Богомил:

Женската интуиция

Бърборкото

Автор: Елена Конова

Омъжена бях за един мъж, много ревнив. Добър човек беше инак, ама ме ревнуваше и от хората, и от себе си, и от сянката си даже.
Аз много не се впечатлявах, гледах дори да съм му полезна да развива хобито си и тъй си живеехме в любов и диви страсти.

Един ден звъни скъпа на сърцето ми дружка и казва:

- Моля, моля, моля те, Ели, ела да ме заместваш, заминаваме с шефа в командировка, ела, ти баща, ти майка, да вдигаш телефона в офиса дорде ни няма.

Речено-сторено, размечтах се аз, казвам му на моя:

- Виж какво, може до ден-днешен и един час да не съм работила, ма вече не, свърши се тая, почва се от днес моята кариера!

Наместих дупе и цици в ластична рокля с деколте, обух едни токчета и пред изумения му поглед се запътих към бизнес средите и успеха към върха.

Офисът, готин, тузарски, аз сама там, направих си кафенце, палнах си цигарка, седнах пред голямото секретарско бюро, вдигнах крачета връз него...

И тогава го видях.

Мъжът ми бе! Беше се качил, честен кръст, беше се качил на едно дърво, скрит в короната и листата и проточва врат да види и кокори очи да засече изневяра!

Леле, артистът в мен експлодира! Скочих аз и се втурнах в кабинета на шефа, разроших косата, одърпах дрехите, пак изскочих в приемната пред сами опулен му на прозореца поглед. Грабнах две чаши, пак се вмъкнах в кабинета.

И тогаз оня ми ти мъж мой, заблъска по вратата.

- Отвори - вика - невярна жено!

Отворих аз, рошава, че и разпъхтяна.

- Ау коте... - викам - ти ли си..

Бутна ме и се засили в стаята на човека с крясък:

- Къде си, мишко, излез да се биеш като мъж!

А аз на вратата пищя:

- Котееее, недей, ще стане някоя беля!

Претараши му целия кабинет и под бюрото лази, и в гардероби и баня влиза.

Накрая дойде до мен и вика:

- Къде е?!??

А аз го погледнах ледено и казах:

- Сама съм в тоз пуст и мрачен офис, глупако!

Гледа ме той в очите, а ушите му пукат от бяс.

- ТИ СИ ЛУДА! - изкрещя накрая.

Дорде викна и кресна "Кой луд ве, тиквеник, алооу!" и той блъсна вратата и изчезна.

Загледах го през прозореца как влизаше в колата си. В косата му имаше листа и съчки. Мило ми стана, затананиках си и лекичко си затанцувах.

Още от хубавата Елена:

На жените над 60 им казват "дами"

"Стара чанта" ли казахте?

Автор: Мария Пеева

Случвало ли ви се е понякога да се почувствате ужасни майки? Искам да ви се оплача от себе си.

За новата учебна година се подготвих както подобава. Накупих всичко, ама всичко. Тетрадки, подвързии, сборници и книги, моливи, химикали, флумастери и острилки, линии и транспортири. Напазарувахме и дрехите, и обувките. И здравните карти не забравих за разлика от предишни години, а на всичкото отгоре навреме отидохме при доктора да ги попълни. Изрядна работа, казвам ви. За капак на всичко дори и органайзер получи Коко, да не си забравя домашните.

Обаче в едно отношение се изложих - забравих да купя личната ученическа карта. При нас вече няма бележници и някак покрай бележника изпуснах и този съществен документ.

А моето мило и добро момченце Коко, разбира се, държи да притежава истинска ученическа карта като всеки ученик. От училището му също държат на това. Както Коко ми каза дълбокомислено:

"Мамо, това е единственият документ, който удостоверява самоличността ми. Не ме превръщай в нарушител на закона."

Какво мога да отговоря на това?

Проблемът е, че след като забравих картата при голямото ученическо пазаруване (вече няма да го наричам шопинг, а инвестиция в българската икономика, така звучи много по-благородно), когато детето ми напомни за нея, се оказа, че вече никъде няма карти. Обикалях книжарниците отново и отново и навсякъде получавах укоризнен поглед (мамче, чак сега ли се сети) и поклащане на глава. “Оооо, картите отдавна свършиха.”

Накрая вече се канех да търся по интернет, когато се сетих за една малка книжарничка, където намерих две останали бройки.

Ура! Купих и двете.

Ако някой ме пита защо са ми две, ще си призная, макар че това съвсем ще ви убеди във факта, че съм ужасна майка. Миналата година имахме ученическа карта навреме, но в лудницата обърках датата на раждане на Коко и написах годината на Алекс. После се наложи да задраскваме и поправяме и детето цяла година беше със задраскана лична карта. Затова тази година се презастраховах.
Вечерта му връчих доволно личните карти. Оказа се, обаче, че нямаме снимка. Миналогодишните бяха безследно изчезнали. Нищо чудно и кучетата да са ги изяли, те обичат да експериментират с храната.

Но този проблем имаше лесно решение, поне на пръв поглед.
Снимах Коко на стената. Вярно, че приличаше малко на затворник, но както беше казал един ливански мислител - “Всички ние сме затворници, само че някои килии имат прозорци”. Намерих прозорче и в моята килия - свалих програма, която прави паспортни снимки. Казах си, ще принтна снимките у дома и готово.

Ала защо трябва нещата да се случват лесно, когато могат да се случват интересно?

Оказа се, че бебе Борис е убил принтера. Нахранил го е щедро и обилно с моливи и лего. Почистих принтера и го включих, а той замига укоризнено като коледна лампичка, закрещя за помощ, и категорично отказа да отпечата снимките. Коко ме погледна разочаровано, поклати глава и си легна тъжен.

А ние с баща му се спогледахме, осени ни блестяща идея и се втурнахме към мазето. Оттам извадихме около сто кутии със стари снимки и…

72447401 10218245514463027 7997518581652783104 n 72351051 10218245523743259 51793835256184832 n

 

Воала! Измислихме го. На картата си за шести клас Коко е със снимка на шестгодишен. Пак има някаква далечна връзка.

Което не ме прави по-малко ужасна майка, но със сигурност ме прави майка, която не се предава лесно.

А Коко все пак ще има карта. :)

Още две любими истории с Коко: 

Лайфхакер

Утрешен

Автор: Надя Брайт

Скъпи съжители на гр. София. Някои сте съграждани, други... не сте. Включвам се със закъснение в предизборната надрепавара за кмет на София, но както е силен моят слоган: “Гласувайте за Надя - поне не е селянка”, така е силна и волята ми за победа. Победата на тези избори ще посветя на две цели - да дам на София облика на европейска столица, който тя заслужава, и да се опитам да присвоя по някакъв начин един апартамент до Народния театър “Иван Вазов” (няма да посочвам кой е апартаментът, за да ви изненадам след изборите).
Нека се фокусираме върху първата ми цел. За да я постигна, имам нужда от вас - моите поддръжници, съмишленици и (само предполагам) сеирджии.
Слагам тук няколко опорни точки, на които би могла да се построи моята платформа. Гласувайте с коментар под поста.
От вашите гласове зависи какви ще бъдат моите приоритети.
Моля, гласувайте по съвест, с разум и сърце за следните опции:
Да го направим за София!

1. Задължително къпане (със сапун!) два пъти седмично;

2. Колите произведени преди 2000 година, да се върнат за скрап;

3. Превозните средства на Общински градски транспорт, които изглеждат като извадени от автоморга - да се паркират пред балкона на г-жа Фандъкова;

4. Хората, които пътуват гратис в градския транспорт, да бъдат намятани като пране по жиците на тролеите и трамваите;

5. Продавачки, които не се усмихват и не поздравяват клиентите, да бъдат ондулирани и да гледат предаването “Семейни войни” 23 часа без сън;

6. Хора, които не почистват след кучетата си, да научат наизуст всички промоции на Лидл и Кауфланд и да стоят пред магазините и да ги рецитират;

7. Хора, които не се съобразяват със съседите си, да получават безплатен имот в северозападно запустяло село и еднопосочен билет за дилижанса до там;

8. Хора, които не спазват указателни знаци, от какъвто и да е характер, и нарушават правилата за движение или обществен ред, да бъдат набучвани на знаците;

 9. Хора, които изхвърлят боклука си през терасата... Е, ако се хвърлят с него, не е толкова просташко;

10. Средствата постъпили от Синя и Зелена зона, са си супер така - нямам забележки, не искам да се сбогувам с капачките на коленете си.

Моля, добавяйте важни за вас точки - сега ни е паднало!

Разбира се, Надя се шегува, както обикновено, но посланието на тези редове, надявам се, е ясно за всички. Софиянци, откъдето и да сте дошли, бъдете граждани, за да ни е хубав градът. Един кмет град не прави.

За автора:

nadya brait
Надя се занимава с психология, пилатес и е стендъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори. Ако искате да ви разсмее и на живо, елате на шоуто ѝ на 24 октомври в клуб Терминал 1.

Още от Надя:

Животът на 30+годишната жена

Типовете мъже според Надя

Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

Телефонът ми звънна една сутрин и любезен женски глас ме пита дали искам да участвам в дискусия на списание "EVA", чиято тема е "Родители и деца-кой кого възпитава". Първо си помислих, че явно е изтекъл газ в редакцията на списанието и очевидно неадекватната ми събеседничка е объркала телефона. Какво бих могъл да правя аз на подобно събитие? Момичето ме увери, че е трезва (не й повярвах!) и повод за поканата е книгата, макар че след излизането й очаквах хората да ме гонят с търнокопи по улицата и да крещят, че съм убиец на българската литература, а не да ме канят по дискусии и интервюта.

Съгласих се и когато денят настъпи, се озовах в залата, където се срещнах за втори път с екипа на "EVA" и останалите участнички. Не се подценявам с фалшива скромност, но първата участничка управлява фондация в помощ на семействата, другата е психоложка с дълга и успешна практика, а третата е основала Първа детска академия за добри обноски. В тази компания се чувствах като на конкурс за цигулари във Виенската филхармония, на който съм се явил с банджо и по бял лекьосан потник.

Помня, че ако искаш да прикриеш мозъчните си недъзи, е най-добре да мълчиш и затова започнах да се усмихвам загадъчно и да кимам сериозно с надеждата водещата никога да не ме попита нещо. Ако това се случи, смятах да погледам многозначително тавана и да отговоря, че съм напълно съгласен с мнението на трите ми "колежки", дори и да бяха обсъждали собствената ми кастрация.

Всяка от другите участнички се беше подготвила със слайдове и гладка презентация, което, предполагам, правят нормалните и организирани хора. Затова не бива да ви учудва, че аз бях скалъпил кратка бележка на таблета, с която накратко да се представя и да хвърля цялата вина за всичко лошо, което ме е сполетяло в живота, върху майка ми. Всички разбраха, че съм жертва на отсъстващия педагогически усет у родителите ми и този техен недостатък ми е попречил днес да бъда световно признат литературен гений. Очевидно беше, че не са успяли да съсипят всичко, но исках всички в залата да разберат защо в повечето време, когато ми дават думата, звуча неадекватно!

Трябва да знаете, че не може да ви поканят на подобно събитие, да ви дадат микрофон, да ви изтъпанят пред публика и на въпроса "Какво мислите за насилието над деца?" да избухнете в ридания и сред водопад от сополи, да отговорите - "Малко им е на лайненцата! Вече нямам приятели, здрави вещи, спокоен сън и нервите ми са като на сапьор с Паркинсон!" Вместо това направете възмутена физиономия и поклатете снизходително глава, но аз направих грешка да се сетя как преди два дена Микаела събори целия пълен с чинии и чаши сушилник на земята и всъщност се озъбих и заканително взех да си клатя кратуната, което остави впечатление у гостите, че аз подкрепям насилието, разфасоването и изяждането на деца до 10 годишна възраст.

Темите и въпросите на публиката бяха разнообразни, а аз с нетърпение очаквах някой да попита "А какво мислите за лекуването на махмурлука с твърд алкохол и наистина ли бирата е храната на бъдещето?!", където можех да блесна с обосновано мнение, подплатено от огромно количество (измерено в литри) опит! Въпреки, че не стигнахме до този толкова важен въпрос, останалите бяха доста провокативни.

Например "Трябва ли да бъда приятел с детето си?". Аз разказах единствения случай, в който баща ми реши да се сприятелява с мен и той беше след като ме хвана с приятелите ми да му пием ракията, когато бях на 15. Накара ме да нарежа мезе, да седна да пия с него и да му споделя най-съкровените си тайни! Ей така, щот сме аверчета! И пред майка ми!

Първият въпрос беше дали съм девствен, но от устата на баща ми, който се слави с дълга миньорска кариера и характер на ръчна граната, звучеше маааааалко по-различно. Първо се закашля, изхрачи се през терасата, ритна една заблудена табуретка в коридора и, сядайки, ме попита приятелски:

- Ти еВал ли си ве?
Майка ми стоеше на дивана срещу мен и така напрегна слуховите си окончания, че взе да прихваща шпионски радиосигнали и да управлява сателити с ушите си. Аз гаврътнах 50 грама ракия на екс (майка ми тихо изскимтя) и реших да бъде смел:
- Да, ъъъъъъ такова де! Един, два пъти…
Майка ми започна да вие и телевизията в окръга спря:
- Оууууууууууууу, Калоянеееееееее, майкоооооооо! Как можа, беееееее?!

Не знам какъв е сексуалният живот на родителите ми, но от тази реакция реших, че е болезнен и зловещ. Тая жена реагира все едно съм правил тройка с умрял лешояд и зъбните протези на баба ми.

Невероятно, но баща ми реагира най-адекватно и каза точно това от което имах нужда:
- Хубу! - и след като не му хрумнаха други приятелски теми(не че изобщо потърси), които да обсъждаме, пусна някакъв мач.
За съжаление другият ми родител беше успял набързо да си подготви кратка, но обстойна викторина и аз бях подложен на разпит:
- Кога бе, майко? - попита ме толкова жално, все едно съм пипнал Ебола.
- Ми помните ли като ходихте за три дена на Отманли?
- Ама то беше преди един месец! - възкликна ужасена. Тонът й настойчиво ми подсказваше, че би ме оправдала за масово убийство, но не и за правенето на секс.
- Еми, на тогава!
- И къде? - тук взех да забелязвам известно окопитване, което предизвика у мен желание да се пошегувам с нея. Майка ми има висок морал, който винаги върви неотлъчно в комплект с липсата на чувство за хумор. Ако й бях отговорил, че съм изживял първите си сексуални трепети в кухнята,тя щеше моментално да размрази хладилника, да продаде фурната и да изхвърли кутията за хляб. Вместо това, реших да съм честен, макар че това я шокира още повече:
- Ами ей там на дивана!
Майка ми се изправи бавно, очите й бяха придобили свръхестествен цолаж и попита с обречен тон:
- Кой диван, бе? - с такъв глас осъдените на смърт биха попитали палача минутка преди екзекуцията си " Ама тая гилотина не е истинска и всичко е на майтап, нали?".
Никога не сме били заможни и винаги сме имали само един диван, но тези мисли очевидно не можеха да си пробият път в заетата с възмущение и ужас глава на майка ми. Аз глътнах още 50 грама ракия и невъзмутимо посочих:
- Ми тоя диван.
Комодски варан с проказа би получил по-благосклонен поглед от погледа, с който бе удостоен дивана. След една седмица имахме нова холна гарнитура, катинар на шкафа за ракията и никакво желание да се сприятеляваме.
Не знам какво разбраха хората в залата от тази история, но се почувствах длъжен да я споделя с тях. Друг попита дали е правилно да се чете личната кореспонденция на децата. Аз разказах как прочетох веднъж дневника на сестра ми, която е 7 години по-малка от мен и никой не остана доволен от това, а и белегът, който й остана, винаги ни го напомня.

С напредването на вечерта споделих и други мисли за родителстването. Обясних, че за мен това е война и сме ние срещу тях, споменах също така, че дисциплината и наличието на правила дава сигурност на всички у дома и най-вече обявих на всеослушание, че аз ще се опитам да възпитам децата си много по-добре от родителите ми (това прозвуча малко двусмислено).

Събитието приключи без никой да хвърли нещо по мен, което приех като личен триумф и бе време да се прибера у дома. Шофирайки по празната магистрала си мислех, че всеки може да каже нещо за отношенията между родители и деца, тъй като е бил поне едно от двете. Някои се раждат в щастливи и хармонични семейства, но се провалят в опита си да създадат такива. Други преживяват тежко детство и въпреки това, а може би и точно заради това, създават здрави и щастливи фамилии. Няма универсални формули за човешките отношения, но едно е сигурно: колелото се върти и докато вдигате обвинително пръст към собствените си родители, зад гърба ви вече се промъква сянката на вашето дете, което ви обвинява в същите престъпления. Имайки деца, вие придобивате божествен статут и в началото буквално държите съдбата им в ръцете си. От вас зависи това ревящо и акащо парче месо да оцелее и то се вкопчва във вас с огромна сила, която е подхранвана от желанието му за живот. Впоследствие осъзнавате, че ролите се разменят и вкопченият сте вече вие, а малкият антихрист ви е разбожествил и това ви наранява ужасно.

Дайте им свободата от малки да взимат решения и да носят отговорност за тях! Ще падат, ще губят и ще страдат, но винаги бъдете готови да ги вдъхновявате за нови опити и може би най-голямата отплата, която ще получите ще бъде денят, в който те вече няма да имат нужда от вашата подкрепа, а самите те ще са се превърнали в нечия опора!

П.П: Майко, онова петно на дивана наистина не беше от майонеза!

Още от Калоян: 

Практически наръчник за боравене с бременни жени

Понякога се случва да попадна на обява, в която се подарява куче, защото скоро в семейството ще се появи бебе. Споделям с вас няколко истински истории, разказани в майчинската ми група. Изводите оставям на вас.

Елена Конова:

Винаги сме имали кучета. Деца и кучета, кучета и деца.
По едно време имахме пуделът Нино и ерделтериерката Сара, която дойде при нас изневиделица, нежелана от семейство с 3 деца. Тя милата, беше красива и изискана, умна и породиста и по паспорт се казваше Брит фон Йорген Сара Волфганг, а паспортът, й паспортът й... не сте виждали такова нещо, 20 години назад баби херцогини, дядовци графове фон дьо и мон дьо, забравяш, че е куче и ставаш прав с изпънати шпицели.
Нино.... Какво да кажа за него, със сигурност приличаше на куче, сякаш беше куче да, обаче можеше и да лети, можеше да става невидим, да се телепортира, левитира и модифицира в прилеп, плюшена играчка и жив дявол. (3кг и половина).

72486221 10214499720516881 1775303501778255872 o

Усмихнатият Амиго на Тоня Петрова

Когато го извеждах навън, толкова силно искаше да е свободен, че вървеше само на задните си крака и пищеше в изнемога. Минем ли покрай малко сладко момиченце, не знам как и защо разбираше, но падаше възнак и се правеше на умрял, а те се втурваха да го галят и съживяват. Веднъж една малка красавица вървеше пред нас с татко си, а Нино, болен за внимание се разскимтя, взе да си влачи краката и дори успя да си заметне едното ухо, та тя с жален глас възкликна: Тате, тате виж, отрязали са му ушенцето!! (аз представете си, аз!)
Един ден, слънчев и приятен, стоях с Нино пред блока, а навън хора, деца, слънчева навалица . И да, артистът в него заговори, целият свят е сцена и всички кучета са артисти. Примъкна се тихо в един храст, поседя си малко там мирно и кротко и като залюля този храст ви казвам!! Хем куче се не види, хем храст от нищото се люлей, хора се спират, гледат ужасени и очакват Мойсей и Огъня Божествен и храста да проговорят с гръмовен глас.
Сега имаме Оскар. Сара и Нино отдавна са кучешки ангели.
Оскар и той дойде при нас от друго семейство, в което са живели 5 жени и всичките вегетарианки. Оскар е умен, мил, говори няколко езика, никога не лае и обожава моркови и спаначено смути.
Да живеят кучетата, не е живот без тях.

71496915 10219035675376486 9203103192831754240 n

Линда и Лейди на Радмила Александрова, които освен тези два великана имат и папагал.

 

Лора Райчева 

Когато бях малка, живеехме в къща. В един двор три къщи - нашата, на баба и дядо и на леля ми. Леля имаше куче. Порода Лхаса апсо. Да, знам, че не сте го чували тези кучета. Тибетските монаси са ги отглеждали преди повече от 2000 в земите до река Цанг По, старо име Брахма путра (ако не ме лъже паметта, че не съм разказвала от 15 години за тази порода) като пазачи на манастирите. Дребни са, с права, светла козина до земята.

Баба ме гледаше, не ходех на градина аз. Вилнеех из двора и прекарвах часове върху една лоза, удобно порастнала под формата на шезлонг. Кацвах отгоре и гледах тържествено и комфортно света (по-точно малка софийска уличка) от около метър и половина височина. Но понякога ми доскучаваше и молех баба да пусне кучето. И тя се съгласяваше. Той се казваше Фори. Беше кръстен на групата Форинър и двамата бяхме страшен екип. Гушкахме се, гонехме се, а когато се сдобих с брат, той умираше да му извжда нааканите гащи (нямаше памперси тогава и мама ги оставяше настрани, докато оправи брат ми, а Фори се стрелне от някъде и заблажи с тях).

72220178 3606470429370424 5570051375745728512 n

Лори и Фори

Мина време, порастнах, тръгнах на училище и се преместихме с нашите. Но ходех много често при баба и пак си играех с Фори.

Една година по-късно, ни отчуждиха къщите и всички се разпръснаха. Леля отиде да живее далеч от нас и с Фори се радвахме на любовта си едва няколко пъти годишно. Но леля виждаше колко го обичам и ми предложи да ми подари кученце. Бебе на Фори. Ох, как подскачах от щастие. Ах, колко го исках. Заклех се на нашите, че няма никога да искам нищо от тях, ще се грижа съвсем сама за него и те се съгласиха. (Удържах на обещанието си, впрочем, макар да бях на 11 години, когато поех този ангажимент).

Е, нямаше женска Лхаса апсо. Имаше по онова време още един мъжки в София и с това се изчерпваше породата, тъй че Фори се сгоди с една булонка. Малко след това, леля ми донесе едно малко, бяло кученце. Една шепичка живот. Миришещо на мляко малко същество. Моето куче! Бях горда, бях отговорна, бях грижовна. Кръстих го Фози, на мечока от Мъпет шоу (онзи с големите уши, който свиреше на пиано). Тристепенно меню му готвех, каишка от чиста кожа му купих, най-красивите панички му подредих, а всеки заминаващ за чужбина биваше помолван да донесе гумена играчка за принца.

Фози растеше и ставаше все по-грозен. Оформи се чудна обратна захапка. После като му паднаха млечните зъби, порастнаха нови във всички посоки, но ни един в правилната. Никакво фон дьо, никакво мон дьо. Никакво фондю, дори. Пълна грозотия и липса на финес. Наред с това започна да се оформя и ужасният му характер.

71690415 3606465479370919 6541618998675505152 n

Насилникът Фози

Отначало го решех всеки ден, беше пухкав и чист. Постепенно започна да не ми дава и, ако ме види с гребена ме хапеше. Спрях да го реша и минахме на вариант подстригване. Първият път издържа. Вторият искаше да хапе, но с намордник, фризьорката го подстрига. Третият... никакъв шанс да му се сложи намордник... До края на живота му го подстригвах с пълна упойка, използвайки, щом го приспят, да му изстискат жлезата, да му почистят зъбите и да го прегледат. Мразеше ме и ме хапеше по три дни, след упойка. “Привиждат му се крокодили, не му се сърди, но внимавай” каза доктора. Не му се сърдех. Обичах го. Много го обичах. А той хапеше ли хапеше.

71860224 10217960327753509 1143078032269901824 o

Две от кучетата на Светлана Павлова - Тита гледа бебе Гергана - брой на породите неизвестен

Веднъж ми беше много сърдит. Пътувах до САЩ и го оставих при нашите (вече не живех при тях тогава), но той не разбра, че пътувам, защото не ми видя куфарите и реши, че го изоставям. Като се върнах и си го взех ме гледаше лошо и не ме доближаваше. Кръвно обиден. И след два дни, както си седя и си гледам тв, той дойде и ме захапа. Перофира ме така между два пръста, че си виждах ръката в цялата и вътрешност, кръв течеше като от заклана кокошка и ми прилоша. Гаджето ми го изрита (защото дърпайки го с ръце, пръскайки го с вода и не помня още как, не успя да го махне от ръката ми, която той дъвчеше в умопомрачение) и ме грабна, да ме води към спешното. Месеци наред нямах чувствителност на три от пръстите си...

Живя почти 17 години. Умря от старост. Може би защото попадна на мен... Всички, абсолютно всички около мен са ми казвали, че не биха го търпяли да ги хапе. Ама аз го обичах. Той беше насилникът в моя живот. Един шамар не съм изяла в живота си от родители, гаджета или по погрешка, дори. Но Фози ме правеше на решето 16 години. Литри кръв загубих заради него.

Но, в живота ми има баланс. Следващото ми куче беше най-доброто на света. Никога в целият си кокерски живот не се озъби дори. На никой. Той обичаше целият свят. И всички обожаваха него.

71274859 10157441461803898 2266860064969064448 n

А това е Мъфин на Виляна Колчева - какъв поглед, боже мой...

Даниела Христова 

Нашият кучешки ангел се наименуваше ( по паспорт ) Зигфрид фон Рабенщайн Ди Ундалия, последния да затвори вратата. Испански благородник с потекло, родословие до 9-то коляно и маниери на селянин от Андалусийските села .
Та английският кокер шпаньол беше благородник, ама само по папорт, пазителят на къщата не пускаше никой да излиза от нея без да е наръфал поне 10 чифта чехли, пантофи, обувки и прочее. Имах фобия като тръгна да излизам дали няма и мен да сръфа.
“Пазителят на Златното руно” не даваше и никой да се приближи на повече от 2 метра от спящ човек! Като виден представител на испанската корида се хвърляше с неистово ръмжене върху спящия в опит да опази “спокойният“ му сън! Фобия имах и от това да ставам нощем до тоалетна, не можех да се върна в леглото при мъжа си без всички в блока да не разберат, че съм станала, включително и съпругът.
“Пазителят” беше и страшен чревоугодник - станеше ли дума за ядене, Зичо беше първи, от прахосмукачка нямах нужда, всичко що става за яде се омиташе моментално и не даваше земята да докосне - обелки от картофи, моркови, краставици. Не обичаше само маслини и грозде, всичко останало натъпкваше в 9-те си стомаха! А неговата си паница я пазеше с цената на живота - не смеехме да минем покрай мястото на чревоугодничеството му, докато принцът яде - ръмжене и лаеене в посока всеки дръзнал да погледне и съответно по “благороднически “ после се оригваше и пърдеше. И биричка обичаше, от време на време се черпеше. Как да не го обича човек?

71491955 10218980072426283 5956362041680723968 o

 

Норта на Валя Ташева - тя съжителства с котарак на име Луцифер

Ралица Йорданова 

Нищо доберманско няма в този келеш! Ще ни изнесат с къщата хич няма да усети (добре че имаме едно дребно, то лае и за двамата). Иска само месо, налага се да му стържа зеленчуци в храната. Спи разчекнат на 16 страни, пръв приятел е на малката (тя му отваря хладилника) и следва шоу. Със самочувствие до небето, а обноските му са нулеви. Водата за него е най-голямото унижение, а ако го изкъпем,после го видим на психолог, че сам не може да се справи с травмата. Редовно ми краде възглавницата и бяга с нея в градината. Винаги съм модерно обута -всички обувки са нагризани. 

72047529 2720982247988668 3642097035391270912 n

Анелия Василева

И аз мога да разкажа за кучетата артисти. С брат ми бяхме тийнейджъри. Първото ни куче - старонемската овчарка Нора. 60-килограмова дългокосместа мечка. Куче-мечта. По стечение на обстоятелствата първите няколко години не искахме да я окучваме по различни причини. Нора стана на 4-5 години и решаваме да я заведем на мъж. Харесахме една мъжка овчарка в квартала - прекрасен почти колкото Нора. Срещнахме ги, запознаха се, обаче любовната игра въобще не се хареса на нашата хубостница. Първия ден - греда. Хапаници, бой. Не ще и не ще. Втория ден решаваме да опитаме с намордник /хвана ни страх да не повредим нещо чуждото куче/. Пак греда. Нора счупи 2 намордника. Козината й беше чисто мокра от целувки и мъжки ласки. На третия ден, Нора като се усети къде я водим и почна да накуцва с едната лапа. Ама куца все едно някой я премазал. Почнаха се едни масажи, разтриване на лапата. Не минава и не минава. Хайде на ветеринар, рентген - нищичко. И дотук бяхме с опитите за малки кученца. И до края на дните си само да решим да минем оттам, Нора започваше да куца. И като отминем - рязко оздравяваше.

71276840 10217371208604731 3154317002584096768 o

Нора мъжемразката :)

Дани Георгиева

Моето любимо същество обожава да се гушка, да целува. Като малък беше лудо животно, до 3-годишен ни се водеше, ни се караше, все дърпаше нанякъде, заради него започнах да тренирам, за да съм достатъчно силна да го удържам. Сега вече е на 5 г. и е спокоен, горд и уравновесен, чак се оплаквах на мъжа ми, че много скучен е станал дивака ни.

Най-сладък беше като много мъничък, взехме го на 40 дена, разболя се и дълго го лекувахме. Миличкото ми късаше сърцето с един абокат на лапичката и тъжен поглед и все си го гушках, постоянно, дори докато готвех или правех нещо, той ми висеше до крака и скимтеше да го взема. На терасата го бях научила да го вземам на ръце и да гледа навън, а като стана на 4-5 месеца милият не се събираше в скута ми, но сигурно около месец продължаваше да се опитва.

71889850 2379292345655664 4151187587819634688 o

Това са само няколко от десетките истории за кучета и семейства в групата ни. За котките, костенурките, зайчетата, рибките трябват отделни теми. Ще се радвам да споделите и вашите кучешки истории.

На основната снимка виждате най-големия ми син с техните две кучета и бебе Борис. У нас има още две кучета и котарак, и още три деца. Всички сме живи и здрави. Смея да добавя - и щастливи, поне през по-голяма част от времето.

Още по темата:

Доброто куче Чара 

Коридорът на любовта

Едно от най-добрите решения, които някога съм вземала

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Женската интуиция

Женската интуиция

25 Сеп, 2019 Забавно

Първият принцип на кавалерството

Първият принцип на кавалерството

24 Сеп, 2019 Татко Калоян

Измама за милиони?

Измама за милиони?

25 Сеп, 2019 Истории

Калояне, как можа, бе?

Калояне, как можа, бе?

07 Окт, 2019 Татко Калоян

Аз и Мара

Аз и Мара

22 Сеп, 2019 Забавно

За кожата на една готвачка

За кожата на една готвачка

03 Окт, 2019 Забавно

Най-прекрасният град

Най-прекрасният град

21 Сеп, 2019 Развлечения

Кучешки истории

Кучешки истории

05 Окт, 2019 Любимци

Прав ли съм? Прав съм!

Прав ли съм? Прав съм!

14 Окт, 2019 Истории

Отвори, неверна жено!

Отвори, неверна жено!

13 Окт, 2019 Забавно

Ужасна майка

Ужасна майка

12 Окт, 2019 Блог

Гласувайте за Надя

Гласувайте за Надя

07 Окт, 2019 Забавно

Калояне, как можа, бе?

Калояне, как можа, бе?

07 Окт, 2019 Татко Калоян

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам