Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Иво Иванов

Братя българи,

Заклевам се най-тържествено в Паметника на Шипка, Мадарския конник и знамето на Райна Княгиня, НЯМА дума в нашия език, която в множествено число да завършва на "Й".
НЯМА ТАКАВА ДУМА!!!
Подчертавам го дебело, с главни букви, в светещо премигващо яркочервено!

АдмирациЙ, ПретенциЙ, ХавлиЙ са може би имена на римски пълководци или сенатори, но не са валидни думи за изразяване на множествено число в българския език.
Щом думата трябва да се напише в множествено число, веднага трябва да ви светне червената предупредителна лампичка - Не слагай „Й“! Ще се изложиш ужасно, Простаций!

b7d41aa04e4da12ee42f355b9c8e1b10 XL

Как се образува множествено число в българския език:
ед.ч. „една кутия“ - мн.ч. „две и повече кутии“ но в никакъв случай „кутиЙ“.
Две "И"-та спокойно могат да стоят едно до друго в края на думата и няма да се сбият, уверявам ви.
Думичките пред съществителното в множествено число приемат неговата форма - затова се пише „нечии мисли“ а не „нечиЙ мисли“. „НечиЙ простотиЙ“ пък го избягвайте на всяка цена!

Можете да се ядосате наум:
Какви са тезиЙ хавлиЙ на тезиЙ защитениЙ пясъчниЙ дюниЙ що за простотиЙ няма ли санкциЙ за тезиЙ наглециЙ!
но ако трябва да го изпишете коректно, ще изглежда така:
Какви са тези хавлии на тези защитени пясъчни дюни! Що за простотии! Няма ли санкции за тези наглеци!
И всякакви администрациИ не само няма да имат никакви претенциИ към правописа ви, а ще получите дори адмирациИ. 

"НЕграмотен" е една дума, за разлика от "НЕ знам"

61197885 354235155106585 6600664409469616128 n


Препоръчваме ви още:

Нашата учителка

Детето ми недоучено

За какво й е на госпожата книга?

 

Автор: Мая Цанева

Признавам си, присмивах им се. Присмивах се на онези глуповати, изглеждащи идеално майки от екрана, които с вид на професор обясняват сериозно и с чувство как прахът им пере петна от трева и мият чинии с истинска наслада. Признавам си, вече не им се смея. Пускам иронична усмивчица и се опитвам да запомня името на препарата за петна, кога започва промоцията за пижами, и о, ужас, защо поредните стикита атакуват!

Признах, че (почти) съм станала мама-рекламикус. Стана наскоро. Една вечер си гладих кротко куп пране пред телевизора и гледах филм за прайда в саваната. От толкова пране изгледах всичките си любими филми и минах на научно-популярни. Да, да, също като в онази реклама. Почти със същия жест си сипвам вода в ютията и вероятно също като жената от екрана си мисля колко им е лесно на лъвиците. Не гладят, не перат... Е, ловуват, но без кариера няма вечеря!

И докато гладя ли, гладя... (усещате ли колко обичам това) попивам ценна информация от рекламите. Нов препарат за петна? Кой е, какъв е... Моля, един и за мен. С този бъдещ катерач-футболист-но-не-шахматист засега битката за чисти дрехи е почти обречена, а аз съм тежко въоръжена с всички налични бабини хитринки и химически смески. Хайде, препитайте ме! Наскоро помолих съпруга ми да отидем до специален магазин, защото там продаваха определен прах за пране, който видях по телевизията. Той ме изгледа странно и ме попита: „Ако това е клопка да те закарам до мола за обувки, кажи ми. Няма проблем!“ Не, аз исках препарат за пране. Но да си имаме уважението - не живея на улица „Хармония“, вкъщи ходя със стари дънки, не събличам мъжа си заради едно петно (а за цялостно изживяване) и в куфара си от Милано нося парфюми и обувки!

Печка-мивка-пералня

4f7ef1c9de3583543c3077db338910bc XL

В същото време гледам почти като професор по време на важен експеримент, когато сортирам прането. Недовиждам затова и докарвам съвсем точно погледа на родителите от рекламите за пране, в чиито очи се чете въпросът: „А ти какво си? Желе от извънземно? Плазма? Червен сос? Дъвка?“. Не съм експерт по актьорско майсторство, нито режисьор, но подозирам, че екипът е помолил участниците в рекламата да си спомнят как се пише най-сложното химическо съединение, за да гледат толкова реалистично.

Аз обичам пералнята си. Не танцувам около нея като балетист, но без нея не мога!

Купихме нова преди около 6 месеца. Най ми харесва да я пусна, да седна пред нея и също като бебе да я гледам как се върти. Действа ми като мантра за медитация, което е достойно за изследване явление. Е, стискам и палци препаратите от телевизора да премахнат следите от щастливо детство.

Когато не гледам влюбено пералнята, чета... рекламни листовки. От известно време не ги подминавам, а ги изучавам почти научно. Познайте обикновено коя е втората тема, която подхващаме с майка ми, когато си говорим по телефона.

Първи опит? Как е Митко? Не, това е още в първото изречение. След него следва: „Еди-къде-си пускат чорапи и потници. Искаш ли да купя?“ Да, искам! Това, което не искам, са стикита. Синът ми обработва баба си мило и с постоянство, и тя му събира... стикита. Те са превзели шкафовете, дори леглото ми, въпреки моята силна съпротива. Долу стикитата!

Никога вече домакиня

890602090856167d6e437c240c8755b2 XL

Не мога да се примиря с рекламите по кулинарните канали. Програмата им е пълна с прекрасно аранжирани откъси на хора, които готвят с усмивка на уста, обясняват как всичко е лесно и бързо и изглеждат така, все едно отиват на класически концерт.

Ей, къде ти е петното от доматен сос? А остатъците от моркови на плота? Тенджерата не кипи ли?

Не, аз не се лъжа лесно! Знам, че всички се чудим кой чисти прозорците с бяла риза и с перли на шията, и защо тези жени изглеждат нереално щастливо по време на цикъл. Кой заблуждава мъжете, че едни бонбони или глътка кафе решават всички неприятности? Кой, кой? Оставам (почти) мама-рекламикус, защото все още имам очи да „чета“ ситния шрифт под рекламата и трениран слух за скоропоговорката в текста. И все пак мечтая един мъж да се качи на кон срещу всички стикита на света! Заради него и препарат за пране от Милано ще нося!


Прочетохте ли

Да вярваш на себе си, а не на рекламите

Автор: Любов Даскалова

Сещате ли се за онзи виц:

- Лелее, какво каре направихме снощи трима души!

- Е, кои бяхте тези трима души?

- Еми аз и брат ми.

- Ама ти нали нямаше брат!?

- Е така, де!

Ето така ги виждам аз нещата със Стратегията за детето, дето я няма вече, но пък нашенецът има желание карти да играе. Четох я тази стратегия като за изпит тези дни, докато текоха малките матури. Предприех тази важна стъпка, за да направя една своеобразна подготовка за големите матури и невеотата за седмокласниците. Учениците ще леят пот и мъдри мисли, ще пишат, разсъждават кой как може, за да стигнат един ден до някоя фейсбук група, където да пишат такива статуси, че да умирам по няколко пъти от срам. Из тези групи имам чувството, че някои са забравили да четат, камо ли да пишат и се чудя как точно попадат там. Щастлива съм, че няма мода, под профилната снимка да пише и името на учителя, учил ги на А-то и Б-то в тоя живот, защото ще намеря начин как да се кача и аз на сцената на Евровизия с Росито Кирилова и да изпея „От учениците любими, умирам аз от срам…“.

Онзи ден ми звъни майката на Асето и с треперещ глас ме пита дали наистина държавата ще прибира деца, щото нейната хубавица била точно по описание – русичка, височка и малко палавичка. Вцепених се. Представих си как от нашето министерство е пристигнала депеша за нощна смяна по училищата. Ние по различни проекти си работим събота и неделя, за целодневното си знаем, че е от изгрев до здрач, че и по-дълги дежурства сме давали, а и до районното сме стигали често, та да ме познават дежурните… Обаче! Плюя в пазва, дърпам ляво ухо, хвърлям захар през рамо и се прекръствам! Викам си набързо: „Край! Тези, дето не сме ги приобщили с обща и допълнителна подкрепа по петшестнайсет часа на ден, ще продължаваме да ги учим и нощем! Държавата ще отнеме тези дечица, за да ги даде в ръцете на любящите им учителки, за да се изучат веднъж завинаги“. Питам я за какво става дума, щото съм запазила една последна надеждица, че нещо и двете не сме разбрали. Вика – „Ами имало една стратегия, в която пишело, че децата ще си ги прибира държавата“.

Тука вече нови тръпки ме побиват… Викам си „Хайде, Любовче, тичай на компютъра да отваряш сайта на МОН, за да прегледаш коя е най-новата стратегия!“ Казвам на майката, че ме търсят на втора линия, затварям и с треперещи ръце отварям монбеге, където откривам цели осем стратегии за грамотността, за ИКТ, за намаляване на дела на преждевременно напуснали и какво ли още не! Осем и все стари! Плюя пак в пазва и се самоуспокоявам, че нищо не съм пропуснала, стратегии има на кило, но всички са вехти и създадени през ерата на Закона за народната просвета. Дори и от същинския пресцентър на МОН – Амалипе, нищо не са ни съобщили.

Обаждам се аз на майката на Асето и я успокоявам, че няма изгледи да им гледаме децата трета смяна, щото всичко си ни е само по две – първа и втора смяна, първи и втори срок. Викам ѝ: „Няма как да работим и нощна смяна, не че няма да вземем помагала и сборници, де, но тогава отпуските ще ни станат по 106 дни в годината, частните училища ще вдигнат още таксите и така ще трябва да вкараме по спешност всички пенсионери на България в университета, за да ги направим учители“. Тя обаче продължава, че не учители, а социалните щели да взимат деца. Ето тук вече ме напушва смях и добре, че от последното прекръстване преди малко съм седнала на табуретка. Кой ще взима деца, извинете? Социалните ли? А има ли такива? Питам я дали не ми e чела сюжетните линии, които пускам из интернет, защото в последната съм разказала как като истински бродяги с чистачката Веска сме мерили сокаците, за да търсим неидващи на училище ученици, които никой друг не търси. Вместо с Весето, аз бих тръгнала с един левент-социален, двадесет и шест годишен, с мускули и хавайска риза, впити дънки и лачен чепик, ама… няма го. И другите ги няма. Разказвам ѝ, че сме звънели от училище по всякакви причини да потърсим съдействие от тях и всеки път слушаме как или половината отдел им бил в болнични, или били на обучение, или имали много срещи, или имали много да пишат. На живо такива в училище още не са идвали, дори и една майка-социална работничка имахме, и тя не стъпи никога на родителска среща, не ѝ видяхме очите ни веднъж, не дойде дори да видим как изглежда социален работник. Ангажирани били, щото не знаят какво е да провеждаш консултация и в същото време да проверяваш контролно по математика и да говориш по телефона с притеснен родител за заслужена тройка от изходно ниво по БЕЛ, а с лявата ръка да попълваш доклада за предстоящия съвет след петнадесет минути. Това дори и болна го мога, когато пак съм на работа, щото болничните в учебно време са като снега през май – чували сме, че го е имало, ама на никой не му се вярва.

Всички страхове на света

6efe734d39dbb21d84573d497022c712 XL

Майката на Асето се поуспокоява малко, но продължава да споделя страховете как ДАЗД подслушвали децата чрез 116111 и социалните им направо идвали с тъмни микробуси и товарели деца от къщите… Ама какъв ДАЗД, бе госпожо?! Шест пъти съм им звъняла, за да им сигнализирам за деца, живеещи по контейнерите за смет или за просещи, а те всеки път ми обясняват, че съм сбъркала номера, защото ДАЗД с деца не работи и да звъня на друг номер. Е, викам им, каква агенция за закрила на детето сте, бе? Къде са ви социалните, дето и без друго никой не ги е виждал? Да не са в Червената книга на България? Шест пъти ми обясниха, че отделите за закрила на детето били в друга агенция – за социалното подпомагане. Аз да не съм се бъркала с името, щото при тях социални работници не работели, само държавни служители, които правят проверки и разработват политики. Викат ми – „Я сега кажете вие от кое училище се обаждате и ще видите как можем да дойдем и вас да проверим дали учениците ви са щастливи!“. Преметнах ги, че заминавам в чужбина другата седмица, щото остава да дойдат един ден при директора и да потърсят за проверка г-жа Даскалова. Хайде, моля ви се! Цял живот все ще се дебнем и ще се проверяваме ли? Ако ние, даскалите, така разсъждаваме и само проверки, контролни и тестове правим, кой ще дойде на училище, бе? Само разярени родители, които да палят свещи и да разлепят листове със странни послания от отвъдното, за които не преводач, а екзорсист трябва да търсим.

Телефонният разговор е вече към края си. На Асето майката е спокойна и щастлива, че пак ще ходят с дъщеря си на море в Китен и на шопинг в Дубай, а след това ще берат овошките с праскови край Петрич. И никой няма да й взема нито детето, нито кучето, нито апартамента. За колата вече не бяхме сигурни дали няма да изчезне в случай, че не й подновят застраховката. Социални работници и двете не бяхме виждали, но пък крадци – колкото искаш.

Развълнувах се от любопитство, какво пък толкова пише в тая стратегия за детето. Намерих я някъде из интернет, нищо че Бащицата Български ни обяснява от телевизора, че я няма вече. И открих, че нищо ново не пише. Пак в училище ще си правим същото, само че го искат подобрено.

Майната ѝ на стратегията

91a2cbd3734d991ccf6d588c0cf42602 XL

Прочетох и за страховете на майките и бащите, които се разказват из разни фейсбук групи. Толкова фантастични сюжети за филми на ужасите не бях чела. Някои от тях са си директно за Оскар и без да имат създаден филм по тях. Дори подозирам, че Стивън Кинг е разбрал за тези находки, но го е страх да ги прочете с гугъл преводача, че е на възраст вече. А тъжното е, че тези страхове нямат общо с реалността, защото в България социалните служби едва кретат, не смогват, претрупани от бумащина и, както викаше баба ми, „По цел ден и те млатат сламата“.

Други послания са откровено политически, защото идват избори, а е сложно и скъпо вече да се набират гласоподаватели с кебапчета. А и за ваучери по интернет за топла скара в деня на изборите още не съм чувала. Сигурна съм, че стратегията за детето е по-безобидна и от последния брой на партиен вестник, но „Стратегията за наплашването на хората с невероятни глупости 2019“ тече с пълна сила. И установявам как няколко хиляди човека не сме ги ограмотили, не сме ги научили да четат и да разбират прочетеното. Създаването на собствено мнение от нечие чуждо мнение, препредавано от ухо на ухо, от слушалка на слушалка, от zdr, kpr? на np, ti? , навремето беше игра на „Развален телефон“, а днес кара хората да се отлепят от земното притегляне и да се понасят в друго измерение, където няма нищо здраво – ни логика, ни анализ, ни синтезис, ни „Какво е искал да каже авторът?“. Но пък то и писането под формата на „статуси“ е на същото ниво, та да не се заяждам сега какво са правили колежките в часовете по БЕЛ, че е отишъл конят в пълноводната река. За часовете по логика и гражданско образование няма въобще дума да отварям и да питам как за една бройка разтревожени майки и бащи щяха да ходят на протест пред Норвежкото посолство, където единствено можеха да се почерпят със зелен хайвер и да хванат Михаля (защото такова посолство в България няма).

И понеже идва краят на учебната година, тази седмица ще слушаме „Кой ще ми пипа детето, бе?“, а от следващата, когато започне лятната ваканция, ще дойде на мода - „А сега кой ще ми гледа детето, бе?“.

И така до края на света…


Препоръчваме ви още:

Обществото ни наистина не е дорасло

Стратегия за защита на майката и бащата

Спасителят на клети майки

Автор: Мария Пеева

Тази история никога нямаше да бъде написана, ако преди 30 години в едно свежо априлско утро баща ми, този толкова мил и разсеян човек, не си беше забравил очилата.

Какво нещо е случайността, нали? И до каква огромна степен животът ни (а явно и смъртта) се определя от случайности и дреболии, които на пръв поглед са толкова незначителни.

Може би е добре да започна малко по-отдалеч.

В началото ще кажа, че не обвинявам родителите си за нищо. Те винаги са ме обичали, единствено дете съм, дълго чакано и много желано. Просто си бяха от стария тип родители - онези със строгите изисквания и прекалените очаквания - мисля, че цялото им поколение беше такова. А аз бях едно доста добро дете - отличничка и всичко останало.

Поне докато не влязох в пубертета, когато изведнъж открих, че имам своя воля и искам да правя разни неща, които те не одобряват. Но въпреки това аз толкова искам да ги направя, че съм готова да рискувам да ми се скарат. Ако ме хванат, разбира се. Тогава се научих да ги лъжа и да се крия. И толкова много ми харесваше да съм непослушна и те да не ме хващат, че дойде момент, когато правех много по-щури неща от връстниците си, на които всъщност им позволяваха доста повече. Разбирате ли парадокса? На мен уж ми беше позволено много по-малко, а аз правех много повече и по-опасни неща от приятелките си. У дома и в училище бях добро дете и отличничка, а на улицата, извън клас имах съвсем различно лице. И него си харесвах много повече. Мислех си, че това съм истинската аз. След много години осъзнах, че по-скоро съм била преувеличената си версия - малко по-дива, малко по-откачена, малко по-лоша, отколкото всъщност съм. И всичко това, само за да компенсирам онова твърде послушно момиче, което най-близките ми хора виждаха в мен.

И мама е правила глупости

5cf9cad94714c5577919c266171d935c XL

Това малко по-диво и лошо момиче един ден реши да си накъдри косата. Знаете ли какво е студено къдрене? Мисля, че вече никой не си причинява такива неща на косата, но едно време беше страшно модерно. И за да бъда готина и интересна, на 16 години, в девети клас, без ничие позволение, отидох на фризьор и се накъдрих. За сравнение това е все едно сега дъщеричката ви да отиде и да си боядиса косата със зелена боя, която не се измива. Шок и ужас, нали? А по онова време беше още по-зле. Помня как една учителка дори ме заплаши, че ще ми намалят поведението.

Изобщо не ми дремеше какво ще кажат учителите. Толкова много се харесвах.

Спомням си и какво ми каза един съученик, по когото май малко си падах. “Гледам някаква жестока мацка в автобуса за училище, а тя се обърна и ха! Това било нашата Мария”.

След няколко години се ожених за него, но това е друга история. Той впрочем все още ме харесва къдрава.

И така, моето красиво и щастливо накъдрено аз се прибра вкъщи и си върза косата с ластик с надеждата майка му и баща му да не забележат.

Имаше един Иван

edin ivan

Но този път ударих на камък - спипаха ме.

Майка ми крещя повече от обичайното и ме нарече с по-тежки думи от обичайното. Това можех да го понеса. Но когато ми каза да отида на следващия ден и да се подстрижа, ми дойде в повече и си поплаках. Не пред нея, разбира се. Не и пред приятелките - пред тях бях кораво хлапе.

На следващия ден не отидох на фризьор. Надявах се, че ще ѝ мине. Плюс това започна пролетната ваканция и бях сигурна, че докато се върна отново на училище, косата ми няма да е чак толкова ситно накъдрена и учителите няма да ми правят забележка. Подозирах, че някой от тях ѝ се е обадил да заплашва с намалено поведение.

На майка ми не ѝ мина обаче. Отново ми се накара, отново ме обижда и заплашва. Накрая каза, че ако на следващия ден не отида да се подстрижа, ще ми отреже косата сама.

Звучеше си като доста сериозна заплаха.

Но аз намерих решение.

Реших да се самоубия.

Съвсем истински го реших. За кратко си поиграх с мисълта само да се престоря, че се самоубивам. Но не ми се стори достатъчно наказание. А аз исках да я накажа, о, колко много исках. Татко не толкова, защото той не се намеси в този скандал. Но нея… направо я мразех с яростно тийнейджърско непримирение, отчаяно я ненавиждах и исках да страда. Да страда много.

Защото, виждате ли, винаги съм знаела, че аз съм смисълът на живота й. Тя просто нямаше никакви други интереси освен мен. Или поне така ми изглеждаше тогава.

На следващата сутрин станах, написах три сърцераздирателни писма - до татко, до най-добрата ми приятелка и до гаджето ми по онова време. До мама - не. Нека ѝ! Даже писмо няма да има.

Хубави писма бяха, мисля. Помня, че след като ги написах, ги прочетох и си поревах на тях. Ами да, за рев си е. И сега ми се реве. Бива ли за една коса дете на 16 години да сложи край на живота си? Абсолютна нелепост. А тогава ми се струваше най-логичното решение на проблема ми с мама.

Говорете с децата си... моля ви!

98fd104a10357987e6f8d1058a37d056 XL

След като написах писмата, ги прибрах в пликове, които грижливо надписах. После извадих от шкафа с лекарства всичката налична химия вкъщи, а тя беше доста. Майка ми взимаше лексотани, приспивателни и всякакви видове успокоителни. Не ще да съм била толкова лесно дете, може би. Или все пак е имала живот извън мен и проблеми извън мен… 

Към тях добавих аспирините на татко, аналгините и амидофените.

Стана солидна купчинка, която погълнах с един буркан от любимия ми домашен компот. После си легнах, като си представях погребението и как всички плачат горко за мен. Тази картина доста ми харесваше. Със сигурност повече от картината, в която отивам на училище без страхотните си къдрици. После не помня нищо.

Но явно в онзи ден Непознатият отгоре е решил, че ми е рано и все още не съм направила достатъчно щуротии на този свят.

Баща ми стигнал до работата си на другия край на Пловдив и установил, че си е забравил очилата. При което тръгнал обратно, защото без тях няма как да изпипа сложните машинни чертежи, които правеше. Като се прибрал, ме заварил заспала и тъй като вече беше ваканция, най-вероятно е щял да тръгне обратно към работа, но забелязал на масата купчинката шишенца и празни блистери. После видял и писмата.

Когато татко ми разказа всичко това, не плачеше. Сълзите са били преди това. За тях разбрах от една съседка, чак след като ме изписаха от болницата.

- Миме, какво стана с теб? Добре ли си? Видях една сутрин как баща ти те носеше на ръце към колата, а вечерта плакаха и двамата с майка ти. Целият блок ги чу. После казаха - апендицит.

Естествено, че ще кажат така. Беше си срамна работа това, да направиш опит за самоубийство, че и неуспешен отгоре.

Както и да е.

Два дни съм била в кома. Не помня промивките, лечението, нищо. Помня само, че като се свестих със системите, в стаята имаше някакъв професор с цяла група студенти, на които обясняваше:

- Момиче с опит за самоубийство, натровила се с медикаменти…

Психолози по онова време май нямаше. Но за сметка на това ме заведоха на отчет в детска педагогическа стая, където ме повикаха веднъж или два пъти. Бързо се отказаха от мен, щом разбраха, че не съм обект на насилие, нито някой ме е подтикнал по какъвто и да е начин. Жалко, защото ми беше толкова забавно. Винаги съм искала да стана следовател.

А може би все пак е имало психолози в онези години, защото мама и татко се промениха малко след тази история. Поне се опитаха, доколкото им е възможно.

Защо ви разказвам всичко това? Защото децата понякога правят невъобразими неща. Такива, които на един зрял човек биха се сторили абсолютна глупост. Но които понякога завършват фатално. Господ не може да е навсякъде, затова е създал нас, майките. А когато и ние не сме на линия, какво става?

Преди месец една приятелка учителка ми разказа за своя ученичка, 12-годишна, която направила опит за самоубийство. Защото изкарала двойка и я заплашили да ѝ вземат телефона.

Миналата седмица 16-годишно момиче в Индонезия се самоуби, след като публикува снимка в Инстаграм с анкета - да живея ли, или да умра. 69 процента от отговорите били да умре.

Дали ако последователите ѝ бяха отговорили по друг начин, това дете все пак щеше да отнеме живота си?

Социалните мрежи ли са виновни за смъртта му? Или родителите, които по някакъв начин са го предали? Които са пропуснали да приемат сериозно “детинските” му проблеми?

Не мога да отговоря на тези въпроси. Мога само да градя отношения на доверие и обич с моите деца. Моите прекрасни четирима сина, които нямаше да ги има на този свят, ако в онова априлско утро баща ми не си беше забравил очилата. Странно, сега мога да си представя свят, в който ме няма. Но не бих могла да си представя света без тях.

Не правете глупости, хлапета, колкото и да ви е криво, самотно и страшно понякога. Не само защото някой някъде ви обича. Най-вече защото тепърва в живота ви ще има хора, които вие ще обичате. Струва си да дадете още един шанс на този шибан живот - поне заради тях.


Прочетохте ли

Мамо, не прави така

 

Автор: Лени Рафаилова

Викам си вчера заранта да метна един парцал на къщата, щото то така по великденски се е намърляло, па и щото да не кажат тия вкъщи, че тунеядствам и лежа по цял ден! Пооправих аз, та и кафе пих едно от немай къде, докато работещите отпочиват в сън до обед. Стана мъжо, па вика да ходим на вилата да пием бира, а щом е за алкохол, напоследък много не придирям и директно се вкарах в маратонките и един ултра селско секси клин. Ама за бира на поляната съм си екстра. Речено-сторено. С по 2 бири на калпак, парче престаряла наденица, 2 домата от Уругвай и една твърде мека краставица, непригодна за забавление, и ей ни паркираме пред каменната ограда, дето още някак се държи, единствено по волята Божия.

Една малка икона е вградил баща ми в нея навремето... там между камъните се прокрадва лицето на Богородица. Значи, очите ми моментално си смениха цвета щом слязох от колата. Те мойте са такива… според настроението ми се менят. Най-добра съм тогава, когато ги изпълва зеленото, потъмнеят ли - не ме закачай! Стъпвам, ама много леко, щото тая крехка млада трева я чувам как диша. Блести ми в очите зелено и слънчево. Къщата още не е паднала, всичко си е на мястото, поостаряло с година време още, ама не губи очарование и на инат стои, стои и не пуква.

Защо искам да живея на село

f83dc70de823e825902c8876cc77aac4 XL

Аха да отворя бирата и със завиден ужас отбелязвам, че явно през тая зима нашата къщурка е станала щаб квартира на световната офанзива на другарките калинки. Във всеки ъгъл са се скупчили и тихо замислят атака. Накацали по пердета, пълзящи тихо по стъкла и стени, те изглеждат напълно подготвени за битка. Неподготвената съм аз, но ща - не ща влизам в битка.

Към дружеството на калинките, вероятно при сключено някакво долно подривно споразумение, в миг се присъединява тайната мрежа на паяците, която, както забелязвам, доста добра работа е свършила през зимните месеци. Обаче, понеже аз много недолюбвам сражения с такива групировки, някак трябва да се мотивирам по спешност. Имам един стар касетофон, а в него има даже и касетка… от ония с лентата, дето може да се пренавие на молив или на пръстче, стига пръстчето да е достатъчно фино. Аха, ето така! Затварям очи и се втурвам в боя. Този бой продължи горе-долу колкото и Стогодишната война. Жертвите бяха безчет. Но аз оцелях, някак. В света на калинките за мен никога няма да има място след извършеното престъпление. Опитвам се да не мисля за това, докато събирам трупове по пода на умрели от немощ мухи и мия прозорци със спрей, който мирише на люляк. Събирам инвентара и слизам на двора.

Нежелани нощни гости

d24de3c65f2bd933a043d402acb1c99e XL

Наденичката е нарязана, доматите също. Виждам, че краставицата го е затруднила мойто момче, няма опит той с меки краставици и белене, аз също. Бирата ни е налице и е студена точно колкото трябва. Тревата е първи номер и грее с новата си подстрижка. На външната врата стои и ме гледа един стар приятел с четири бели лапи. Изкарал е някак зимата. Ребрата му се броят и се страхува от мен, а преди играехме заедно. Загубил е вярата в човека и доброто. Спокойно, приятел, и аз съм така. Много исках да го видя и затова носехме и храна. Сигурно за цяла зима не е ял толкова тоя космат негодник, който ми вади душата само с един поглед.

Изпихме бирата, оставихме другата да ни чака, врътнахме ключа и обратно към София. А така не ми се тръгваше. Духнах свещите и се помирих с калинките. Кучето отиде да тича из махалата. Видях го, че е вдигнало високо опашка и тича, та ушите му се ветреят.

Това ми е Великден. Зелено за притъмнялата ми душа, въздух за сърцето ми, шарени калинки за нервите, студена бира и парче хляб с резенче наденица отгоре, един мъж, дето не може да бели с нож краставица, ама ме обича повече и от ракията си, децата, които винаги ме чакат и едно куче, победило смъртта, вирнало опашка и размахало уши. И всичко това е само едно. Само една мъничка Обич.


Прочетохте ли

Залез в Шипково

 

 

Автор: Йоана Боянова

Хората вярват в много неща. Вярват, защото имат нужда да вярват. Ето аз вярвам, че ако ям и никой не ме вижда, не се брои, че съм яла. Затова, когато ходя да купувам закуска, изяждам една още по пътя. Реално никой не ме е видял, значи не съм яла, мога и у дома пак да хапна. Но има някои поверия, бих ги нарекла „странни". Ще започна от това, че булчинската рокля не се пере. Като едни видни ловци на митове, опровергахме това твърдение. Прана-непрана, ако ти е писано, ще се разведеш. Ако не ви мързи, смело ги перете тия рокли, дами, няма връзка. Другото, което лично на мен ми беше казано, е, че когато жена не може дълго време да има дете, трябва да изяде плод от дърво, но преседял зимата на него. Сега, поправете ме ако греша, но си мисля, че със секс става, а не с ядене. И по-добре де, че що плодове съм яла, знам ли ги преседели ли са, кой кога ги е откъснал ?

Сега разбрах, че жената, докато е бременна, не трябва да се подстригва - ако е момче, да не му отреже достойнството. И тук митът беше опроверган. Няколко майки споделиха, че са се подстригвали и момчетата им си имат добри, даже много добри, атрибути. Обаче ваше право е да вярвате или не, защото на мама момчето нали знаете - всичко му е най, та може и мама да преувеличава. Аз не се подстригах, мислех си: „За едното подстригване - да ме псува снахата после. Я си ходи чорлава!“ Освен че жената, докато е бременна, придобива размер на малко слонче, също така ѝ се налага и да ходи неподстригана, небоядисана, добре че за космите по краката още нищо не бях срещнала, щях да съм точно като Крали Марко. Дебела, космата и внушителна.

Суеверията

f8ea1c7aff521bedaac5eab4cbe3ce1e XL

Установихме, че суеверията напредват и с технологиите. Бременна жена кабел не трябва да прескача. Сега си представете ситуацията: „Шефе, не мога да дойда на работа, мъжът ми не е изключил компютъра, не мога да стигна до контакта.“ – „Готово, днес не сте на работа!“

Не може да шиете, докато сте бременна, или поне не може, ако не сте захапали конец с размер минимум на корабно въже. Бе я си ходете скъсани, кой шие в 21 век!

Когато жената тръгне да ражда, вече има много поверия: всички врати да са отворени; косата да не е вързана; водата да е пусната да тече. Любимото ми е, че трябва да се пусне сапун в пазвата ѝ, за да мине бързо и гладко. Смело, дами, пробвайте, после да се похвалите! Реално нищо не губите, освен по-висока сметка за вода, проветрена къща и един сапун в пазвата. 

Неподстригана, платила висока сметка за вода, влизаш в проветрената къща с бебето и се почва - вечер дрехи не се простират; не се излиза, докато бебето не каже „мамо“; не може съседката до го види или ако го види, трябва да се завъртите 10 пъти; слагат се монети за здрави нерви под възглавницата и зъби пак там, за да има здрава коса детето. Без дрехи може да го извеждате, но без червен конец НЕ.

Отново за суеверията

382b8d3782570445d756f78552586f35 XL

Та родила сте, минали са заветните дни, може и да може да излизате, обаче идва поверието, че не трябва да казвате „здравей“, „добър ден“, въобще дебели сте вече без причина, но за сметка на това трябва и да сте нелюбезни.

Има едно поверие, което ми е фаворит - по време на бременност не се ядат чушки, защото на детето ще са му големи ушите. Забравете ги тия чушки със закон, бе! Ако искате дете, спрете поне година преди планираната бременност да ядете чушки, ей така, за всеки случай.

Има и страхотни поверия: в понеделник не се чисти, в сряда не се пере, в петък не се шие, в другите дни аз ви го забранявам. Казах.

Не се подстригва бебето до една годинка - спазих го. След първата годинка съседите разбраха, че е момче. Поне си отвързах на ластичета и шнолки. Не му казвайте на моя син като порасне, моля.

Вярвайте, мили хора, смело, защото няма нищо по-хубаво от това да вярваш.

Относно чушките, не е лошо да бъдат добавени в някоя брошура за бременност, ей така, за по-сигурно. Мотото „Бременна сте - спрете чушките!“, да бъде наравно с това за пушенето.


Препоръчваме ви още:

Майките също сънуват

6 фикс идеи

Моля те, маме...

 

Автор: Ина Зарева

Един от онези дни, в които въздухът се е сгъстил до изригване. Дишането е трудно, движенията са забавени, а мислите връхлитат като пустинни бури. Вървях трудно, в този летен пристъп на задух, за да взема някакъв документ, за който ме бяха изпратили. Исках единствено да се върна възможно най-бързо в прохладния офис и да потъна в необятния онлайн свят, който по това време откривах.

Интернетът все още не бълваше от дланите и домовете ни, а беше достъпен само в най-амбициозните фирми, чиито служителите внезапно започнаха да идват рано на работа и да остават до късно. Заради необятната информация, игрите и разбира се - първите форуми. Хората в тях първоначално пишеха плахо, но ден след ден, темите се рояха и животът онлайн се разрастваше. Разказваха се вицове, споделяха се истории, нищеха се политики, кръстосваха се различни мнения и позиции. Младото онлайн общество, като прохождащо дете, се вълнуваше от възможностите и свободата, които виждаше пред себе си. Разбира се, в пъстрия му свят бързо се появиха и първите хейтъри, които размиваха темите, вгорчаваха тона и замъгляваха екраните.

Един от тях се открояваше особено ярко в най-посещавания форум. Истинска еманация на мегаломанията, той обиждаше и плюеше по всичко и всеки, налагайки само своето мнение. Намираше пробойни и в най-добронамерените постове, успяваше да смрази и най-благородните инициативи. Славата на вездесъщ хулител му се услаждаше и той помпаше ли помпаше арогантността си.

Дори не си спомням откъде започна враждата ни, но нямаше случай, в който да публикувам нещо и той да не изсипе три клавиатури отрова отгоре му. Тогава, в това съвсем начално дигитално обитаване, ми беше изключително трудно да разделя реалното от виртуалното. Приемах неговите нападки така, сякаш ме е спрял на улицата и е започнал да ме ругае, само защото не харесва цвета на роклята ми. Чувствах се наистина зле, не успявах да го игнорирам, колкото и да опитвах, и изстрадвах всяко наше пререкание. Водих стотици словесни двубои с него в мислите си и се мъчех да си представя що за тип е това – надут и властен, нарцистичен и зъл.

Какво научих от фейсбук

b8be0c31d8c923440f8ffc4e5e818d73 XL

Дори и в онази градска мараня, докато вървях по малките улички с усмихнати тераси и присвити прозорци, събирах целия си словесен арсенал и планирах как да го изсипя върху потребителя Х.

Неусетно бях стигнала до офиса, от който трябваше да взема важния документ. Представях си голяма и лъскава сграда, а се бях озовала пред агонизираща къща, със сбръчкан двор и посивял покрив. Вратата се отвори и гледката ме стъписа. Старото и занемарено жилище бе превърнато в нещо като кабинет, но от едва процеждащата се светлина през мръсните пердета и наредените празни бутилки от алкохол по первазите, то приличаше по-скоро на бърлога на вехтошар.

Мъжът, който ме посрещна, напълно се вписваше в обстановката. Прораснала коса, дълга, разбъркана брада, развлечени дрехи, треперещи абстинентно ръце. Само гласът му контрастираше с всичко останало по него – беше деликатен и възпитан, дори уплашен, когато започна да изрежда причините, поради които е забавил изготвянето на документа. Припрян и плах, той дори не се сети да ми предложи да седна. Продължаваше да реди обърканите си и несвързани извинения, да пъха треперещите си ръце една в друга и накрая дори започна да се моли да не казвам на шефовете ми, че всъщност той все още изобщо не е готов. Но сега набързо ще го изготви и даже аз ще му диктувам какво точно искаме да напише. Само да си поемел дъх.

В така наречения офис можеше да се направи всичко друго, само не и да се диша. Цигареният дим и алкохолните изпарения бяха направили въздуха почти възможен за докосване. Исках да си тръгна възможно най-бързо от това подозрително място и този хленчещ човек, който най-накрая се сети да ми предложи стол, така че да виждам какво ще дописва в документа.

Екранът беше потъмнял като всичко из кабинета. Мъжът постави треперещата си ръка върху мишката и светлината от монитора се впи болезнено в очите ми. Когато заслепяването отмина, успях да различа отворената страница на браузъра. Това беше форумът, в който пишех, а върху горната, синя лента с големи букви се открояваше никнеймът, с който мъжът бе влязъл в него. Това беше той - потребителят Х - моят онлайн кошмар.

Бях толкова поразена от това гротескно разминаване на реален и виртуален образ, толкова вцепенена от цялата ситуация, толкова потресена от осъзнатото в този миг, че целият ми гняв се събра на топка, взриви вените ми, изпъвайки ги до пръсване, разтърси цялото ми тяло, парализира го, а накрая започна да се топи и смалява до... жалост.

Такава изпитвам и до днес към всяко демонстриране на сила, мощ и злост в онлайн света ни. Въпреки че оттогава шумът в мрежата става все по-силен, жуженето – все по-оглушително, а омразата – все по-свирепа.

Криворазбраната социална мрежа

f08d745f8cd842c9a7c1bfef2e271930 XL

Трудно е да се правиш, че не виждаш тези така съвършени хора, с техните перфектни животи и единствено правилни мнения, чиито пръсти бълват ругатни и заплахи. Трудно е да мълчиш, когато искаш да изкрещиш на всички тях да спрат поне за секунда. Една секунда, в която да чуят, че другият говори през сълзи. Че кърви на собственото си разпятие и се нуждае само от миг тишина. Трудно е да приближиш собствените си реален и виртуален образ и да сключиш примирие помежду им.

Но най-трудно е, когато най-силно искаш да воюваш срещу всички тези хора, да вдигнеш ръцете си от клавиатурата и да ги събереш в молитвата, от която едно дете има огромна нужда в този момент. Да накараш пръстите си, вместо злъч да изпишат „Помощ!“, а клавишите – да започнат надпреварата с времето.

И тогава, измежду непрекъснатия шум, влудяващото жужене, циничните крясъци и изнасилените думи, се случва нещо. То е тихо и едва доловимо, като първия пулс на плода в утробата. То е малко и туптящо, свито на кълбо в себе си и тръпнещо в очакване. То е истинско, а не виртуално.

То е чудото - спасило се е дете!

Зад същите тези екрани едни тихи и пъстри хора са родили доброто – разноцветно като тях, изтъкано от малките или големите им благотворителности и необятно като дъга. Дъга, която се ражда след истеричния смях на дъжда и досадното мърморене на капките, след крясъка на вятъра и темерутството на гръмотевиците, след клюкарстването на локвите и хленча на капчуците. Тогава, когато небето се умори и притихне, тя изгрява, протяга се свенливо върху му и започва да рои чудеса.

Дали треперещите пръсти на онзи тъжен мъж са се уморили да обиждат, дали е излязъл от мрачния си свят и е открил цветовете на живота – мога само да се надявам. Срещам хора като него всеки ден – хаотични и шумящи като внезапно плиснал дъжд. Но вече знам, че си струва да изтърпим целия този шум, да преглътнем думите и да помълчим.

В името на дъгата.


Препоръваме ви още:

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Да дариш живот

Правилата на интернет общуването

Автор: Иво Иванов 

С този текст искам да постигна две неща:

1. Да благодаря от сърце на госпожите от нашата детска градина за всичките грижи за нашите деца през изминалите четири години.

2. Да успокоя и да вдъхна кураж на всички родители, чиито деца ще тръгнат на градина през септември.

Аз не съм ходил на детска градина, но жена ми е ходила и не храни топли спомени от този мляко-с-ориз-ен период от живота си. Когато преди четири години прекрачихме за първи път прага на детската градина, сърцата ни бяха слезли в петите. Тук трябва да направя едно уточнение: става въпрос за съвсем редова детска градина в центъра на София.

Като родители се бяхме наслушали на какви ли не страховити истории за ужасни неща, случващи се в детските градини, за деца, които така и никога не се адаптирали и плачели всеки Божи ден. Ама всеки.

Ами ако и на нас ни се стовари това проклятие на главата? Бобо не е от най-социалните деца и знаехме, че няма да е лесно, но се надявахме поне да не е от тия, дето всеки ден се късат от рев. Ако може някак си наред с дните на тръшкане и рев, да има и спокойни дни.

Накратко, надявахме се на чудо.

Първия ден той беше повече любопитен, отколкото уплашен и отиде с желание. Втория ден обаче, ааах този паметен втори ден! Малкото човече се задавяше от плач и обляно в два реда сълзи и един ред сополи, се запъваше на вратата и протягаше безпомощно ръчички към майка си. Все едно го водехме не на място, където да прекара деня във весели игри с други деца, а в мрачна килия, където свирепи инквизитори ще го подложат на серия от рафинирани изтезания.

Учителките приеха тази сцена, достойна за гръцка трагедия, съвсем спокойно. За тях нямаше драма. „Не се притеснявайте, това е нормално в началото. Ще свикне. Дайте му време“.

Да бе, ще свикне! Те не го познават!

Сутрешното водене от вкъщи до градината беше като гладиаторски турнир в няколко кръга, след който се чувствахме омаломощени като Гандалф след битката със злия бял магьосник. А трябваше тепърва да ходим на работа... Жена ми не можеше да сдържи сълзите си, докато я карах до работата.

„Ще плачете – всички ще плачете“, се казваше в една шеговита листовка за родители, която ни връчи в началото директорката на детската градина. „От 15 септември до около 15 ноември всяка година сутрешното минаване покрай детска градина е като филм на ужасите – тежко визуално и слухово преживяване“.

Пророческа се оказа тая листовка и написаното в нея, да ви кажа. Всичко стана точно така, както беше описано там – оказа се, че детето е много по-адаптивно, отколкото си мислим, че яде много повече неща, отколкото си мислим, че има много повече приятели, отколкото си мислим, че харесва много повече момичета, отколкото изобщо можем да си помислим!

Чао, као, какиии!

b2ed404cd66d00ae6bf0e3c40c635b81 XL

Мина около месец и госпожата успокои жена ми, че наш Боян вече се познавал с децата и си играел с тях и че целият драматичен спектакъл, който разиграва сутрин на вратата, приключва 3 минути след като си тръгнем. Да бе, да - не на нас тия баламосвания! Ние да не ядем доматите с колците!

Госпожата обаче поканила жена ми да хвърли тайно едно око следващия път и - о, чудо - това била самата истина!

И така, лека-полека чудото, на което толкова се надявахме, се случи! При това много по-бързо, отколкото изобщо смеехме да се надяваме. Бобо тръгна с желание и удоволствие на градина и това продължава така до ден днешен. Слава тебе, Господи, във висините и на вас, скъпи госпожи от детската градина, на земята!

Предполагам и други родители ще се разпознаят малко или много в тази наша история от периода на „филмите на ужасите“. Оттогава изтече много вода и сценарият отдавна се промени на „весела комедия с елементи на мелодрама“, защото еди-кое си момиче не отговаряло на чувствата му или приятелят му не му е върнал играчката.

Всички знаем обаче, че чудесата не се случват просто така, без подготовка и много труд. Зад това чудо специално стои огромно търпение, много любов и грижа, и опит, и професионализъм. Не е лесно да поемеш едно непознато малко човече и да спечелиш доверието и обичта му. Това е една от най-трудните професии на света. Много изисква, но и колко много дава, защото има ли по-голяма награда от чистосърдечната детска обич и възхищение, и от дълбоката и искрена родителска признателност? От удовлетворението, че си дал добра основа и си подготвил за добър старт в живота едни седемгодишни малчугани. Научил си ги на толкова много неща за четири години - да се обличат и обуват сами, да се хранят сами, да боравят с четка и боички, да творят на воля, да четат, пишат и смятат. Децата от нашата група знаят толкова много неща за света, за традициите и празниците ни, за природата, за човешкото тяло, за космоса, за планетите. Ходят на театър, на опера... Могат да пеят, да танцуват, да плуват (защото в детската имаме басейн), да рецитират стихотворения, да майсторят разни неща с ръцете си. Аз направо се притеснявам какво ще правим сега в първи клас – ами всичките ни деца ще са просто много напред с материала, сигурен съм! Летвата е вдигната много високо.

Боян се чувства много комфортно в детската градина и виждам, че и другите деца от групата също се чувстват така. Някои неща просто се забелязват с невъоръжено око: спокойната, ведра и дружелюбна атмосфера, ученето чрез игра, подкрепата, насърчаването, вдъхването на увереност, взаимната помощ, толерантността, спокойното коригиране на грешките.

Защото това трябва да се казва

07a60d255a852413ae4590c15b587eaa XL

Всичкото това го дължим главно на г-жа Димитрова и г-жа Бояджиева, на леля Ваня, на леля Капка (родителите я кръстихме „stone face“, но децата я обикнаха веднага, въпреки строгия ѝ вид, защото само на вид е строга) и разбира се, на ръководството на детската градина в лицето на директорките г-жа Пашова и г-жа Илиева, които са задали верния тон за това как трябва да се случват нещата в нашата градина.

Освен че успяха да създадат у децата усещането за екип, в който всички се уважават и си помагат взаимно, и в който се родиха първите им истински детски приятелства, преподавателките успяха да приобщят активно и нас родителите към тази среда чрез инициативи като четенето на книжки от родителите и чрез представяне на нашите професии на децата от групата. Това много се хареса на всички.

Освен това, не знам как е в другите детски градини, но от Бобо разбрах, че в нашата храната се сервира в сребърни съдове, пукнете се от яд!

„В детската се храним в купички и чинийки, които са такива, сребърни...“ - „Сребърни? - Искаш да кажеш, от алпака?“ – „Не бе, тате, от сребро!“ – „Истинско сребро?!“ – „Ами истинско, естествено!“

На всичкото отгоре им готвят само гурме специалитети – никъде другаде не готвят така вкусно, както готвят лелките-готвачки в детската. Колко често сме чували с майка му: „Това няма да го ям, защото не е както ни го приготвят в детската“. Или пък не е сервирано в купичка, както им го сервират в детската.

Разбира се, това се случва само в нашата детска градина - защото си е НАША, защото си я обичаме, защото в нея работят чудесни хора и страхотни професионалисти!

Има такива детски градини и такива учителки и е добре да се чува повече за тях. Затова давам сега и моя глас в подкрепа на нормалността. Ако щете вярвайте, ако щете подозирайте, че съм напудрил и захаросал историята, за да се харесаме и подмажем на ръководството на градината и учителките и да извелечем дивиденти. Няма закога да се подмазваме. Дивидентите вече сме ги извлекли. Ние приключваме с детската. Затова написах този текст сега, накрая, въпреки че отдавна ме сърбят ръцете да го напиша.

Нашата най-искрена и дълбока родителска благодарност за това, че през изминалите четири години се грижехте толкова добре за децата ни и им помогнахте да станат това, което са сега. Бяха в добри ръце!

Пожелаваме ви да сте здрави, все така вдъхновени и енергични, и да възпитате още много „реколти“ страхотни деца, с които всички да се гордеем. Обществото ни има спешна нужда от достойни хора в близко бъдеще.

Ще ни липсвате много! Обичаме ви!


Препоръчваме ви още:

Как да подготвим детето за детска градина?

До детската градина и назад

Искаме едно и също

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Жена в колата

Жена в колата

28 Авг, 2019 Забавно

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Митичният чичо Митко

Митичният чичо Митко

01 Сеп, 2019 Блог

Бърборкото

Бърборкото

05 Сеп, 2019 Истории

Стояна е бременна

Стояна е бременна

10 Сеп, 2019 Истории

Летни истории

Летни истории

06 Сеп, 2019 Блог

Гранд хотел

Гранд хотел

08 Сеп, 2019 Забавно

Много обичам септември

Много обичам септември

17 Сеп, 2019 Татко Калоян

Фабрика за мечти "Светлина" - иновативното място за деца и възрастни

Фабрика за мечти "Светлина" - …

16 Сеп, 2019 Образование

Говорите ли за пари с децата?

Говорите ли за пари с децата?

12 Сеп, 2019 Образование

Стояна е бременна

Стояна е бременна

10 Сеп, 2019 Истории

Продължението на мозъка

Продължението на мозъка

09 Сеп, 2019 Възпитание

Гранд хотел

Гранд хотел

08 Сеп, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам