Губя го, мамо!

Автор: Лора Райчева

Това е една случка, за която винаги ще говоря трудно. Случилото се остави голяма рана в мен, голям страх... не минава ден без да се сетя. А щом се сетя, собственият ми глас започва да крещи в спомените ми “губя го, мамо, губя го”Отдавна искам да ви го разкажа. Не, защото имам нужда да го казвам, напротив, предпочитам да го смачкам в спомените си. Но това е реален риск, реална опасност и, ако историята ми помогне на само една майка в подобна ситуация да запази самообладание и да не прави моите грешки, ще си е струвало.

Нужна е малко предистория. Когато родих първото си дете, макар да бях на 34 години, се чувствах като малко дете, неспособно да се справи с голямата отговорност. Мислех си как човек, кола за да кара, на курсове ходи, изпит държи, а да гледаш дете е толкова по-сложно. Как да стане без подготовка? И започнах да се подготвям - четях, говорех, питах, пак четях. Специално ходих да питам педиатърката на детето какво да правя, ако се задави. Жената ми показа първо с бебето на коляното и, ако това не помогне, как да го стисна като по филмите. 

Усърдно си припомнях всеки ден този урок. Щом започнах да захранвам детето, като го сложа да яде, си мислех: сега, ако се задави, правя това и това.

Само че ми се падна дете, което се хранеше бавно, деликатно, безопасно. Освен това се оказа, че за него собственото му тяло е свещено като храм - нищо никога не лапна, освен храна. Може да разпилееш около него монети, копчета, лего... нищо няма никога да отиде в устата му (нито в носа, ушите и т.н.). И тази негова силна любов към себе си и инстинкт за самосъхранение, започнаха бавно да приспиват страховете ми.

Мина малко време и се роди малчо. Аз бях сигурна, че дете със същите гени, гледано и възпитавано по същия начин, ще бъде и със същото поведение. Колко глупава съм била... Съответно не си правех труда да прибирам дребните неща много усърдно.

Беше на около годинка, приспивам го в количката, на обед, насред кухнята. Пързалям я напред-назад и съм пуснала абсорбатора да му шуми. Аз не го виждам, спуснала съм му капака колкото може надолу, да му е тъмно и като хралупка. Не знам какво ме усъмни, какво стана или не. Просто нещо ме притесни и погледнах в количката. И го видях как се дави. В този миг съзрях в ръчичката му монети и се сетих, че е глътнал някоя. Извадих го от количката, стиснах му рязко коремчето, изкарах му въздуха, а с него излетя и монетата. 1 лев. Огромна монета, за това е заседнала, а не е успял да я глътне. После педиатърката, ренген за други монети и така.

За рефлукса с любов

Минават още две години, през които нямам подобни истории и напълно се отпускам, че всичко е отминало. Една хубава, слънчева сутрин на вилата им правя закуска, а те са седнали на кухненския плот. По принцип така си седят вкъщи, но на вилата, щом се събудят, излизат на двора и им нося там закуската. Ядат, тичат, смеят се. Бяха вече на 3 и 4 и имаха малко свобода, никой не им висеше на главата непрекъснато. Но тази сутрин решават да са при мен.

Моите деца много обичат кренвирши. Колкото и да не харесвам този продукт, реших да вярвам, че Стара планина са от месо, и им купувам. Въпросната сутрин искат яйца на очи, маслинки и кренвирш. В хладилника има два броя, но нещо ме усъмняват, че са стари и решавам да им дам само единия. За целта го нарязвам на шайби, да им изглежда повече. 

Момчетата са захранвани с парчета храна, не с пюрета и винаги сервирам като за големи хора, само по-твърди неща режех на хапки. Кренвиршите ги давах цели, те си ги ръфкаха. Този ден ги режа...

Малкият ми син е много лаком. Не само яде много, ами яде бързо и тъпче много храна в устата, като бобър складира в бузите. И като мен не дъвче много-много, на две, на три и гълта. Започват да ядат, както си седят на плота, не искат да излизат на двора, а аз с гръб към тях си правя закуска на мен.

Изведнъж чувам странен шум и се обръщам. Малчо отворил уста и сумти все едно повръща. Отивам до него и го питам какво става, лошо ли му е, повръща ли му се. Не ми отговаря, само прави кххх, кххх. И започва да реве. Ама не силно - като второ дете, което трябва да надвиква, пищеше пронизително по принцип, а сега промрънква. Прави кххх и плаче, хлипа едновремено. Аз го гушкам и питам “какво ти е?”

В някакъв момент разбирам, че той всъщност не си поема въздух, а само издиша. Реве, хрипти, издиша много въздух, но не вдишва. И осъзнавам, че се е задавил. Свалям го долу. Крещя “мамоооо, мамооо, елаааа” и детето в мен се мол,и майка му да дойде и да реши проблема, както е решавала всичко трудно в живота ми. Мама дотичва, казвам ѝ, че се е задавил и тя се парализира. Нищо не може да направи. Мълчи и гледа. Аз се опитвам пак, както с монетата да му изкарам въздуха. Първи опит, не успявам. Втори опит ... нищо. Изпадам в паника, не знам какво да правя. Казвам му “не плачи, не си издишвай въздуха” и си мисля, че линейка няма как да дойде бързо, а до Пирогов, дори да карам с двеста, си е минимум 25 минути (извън София сме при тази случка). Пробвам трети път да му изкарам въздуха, но дали вече няма какво да се изкарва или просто не го правя както трябва, защото не съм си го повтаряла две години... Нищо не се получава. Започвам да крещя “Губя го! Мамо, губя го! Мамоооо, губя гоооо!”.

Обръщам го към мен. За милисекунда ми минава мисълта, че може да бъркам и да не се е задавил, а да си е глътнал езика. Отварям му устата и бъркам вътре. И в този миг усещам как пръстите ми бутнаха нещо в гърлото му ОЩЕ ПО-НАВЪТРЕ. Не знам как разбрах, че това нещо е кръгче кренвирш. Кръгло, хлъзгаво, голямо, колкото гърлото му, парче. Само с върха на пръстите го докоснах, не го видях, но разбрах, че е това и че му запушва цялото гърло.

Детето вече започваше да посинява. Нямаше въздух повече, за да плаче. Гледаше с широко отворени, уплашени очи, пълни със зълзи и се надяваше да го спася. Имах части от секундата за решение какво да правя. Вече нямах време, свърши ми. Имах секунди, преди да загуби съзнание. Отворих му устата и с разтворени пръсти бръкнах, докъдето самите ми пръсти можеха да стигнат, рязко ги затворих и се оказа, че хванах кренвирша. Издърпах го бързо. Не беше дъвкал въобще, нямаше и от едно зъбче следа. Тъпото, идеално кръгло парче, което сама му отрязах и което почти го уби....

Гушнах го. Плакахме всички - и другото дете, и майка ми... След две-три минути, аз изпаднах в шок. Започнаха първо ръцете ми да треперят много силно, после цялото ми тяло. Пуснах детето навън да играе, защото той за секунди забрави лошото и ревах, ревах, ревах... Пих някакъв алкохол и малко ме отпусна. Мама ми обясни, че не е знаела какво да направи. Че като майка винаги е била спокойна и е действала инстинктивно, но като баба умира от страх и се парализира от опасността. Природата явно дава нещо на майките... не на жените по принцип, а само на майката към собственото ѝ дете дава специална интуиция и неподозирани сили и умения.

Детето беше весело и спокойно. Но щом дойде следващото хранене, още на първата хапка каза: “не искам да ям, ще се задавя”. Аз казах “няма да се задавиш, ще си дъвчеш добре, но щом не си гладен, ок”. Осъзнавах, че не трябва да го притискам и се държах супер небрежно, неглижирах нарочно пред него всичко случило се. На другия ден отказа закуската. Той яде много и до ден днешен, но е доста слаб. Няма никакви запаси и не може да изкара и ден без храна. И като бебе беше като връв, нямаше гривнички. Като е болен, за ден отслабва видимо и то при положение, че яде, просто по-малко. Абсурд да пропуска хранене. Въпреки това пак не настоях. Дадох му време да превъзмогне случката.

Но не. Не я превъзмогна. Мина денят без да е ял. Пи малко сок и това беше. На следващия ден същото. Казах му, че не може така, храната му е нужна да е здрав. Помолих го пак да пийне сок. На първата глътка каза “не искам, ще се задавя” и го остави. И се започна - казва гладен съм, нося храна, на първата хапка се разплаква, казва, че ще се задави и я плюе. Опитва се да пие. Същото. 

Минаха три дни. Какво ли не пробвах - обяснявах, молих, разсейвах, карах му се... нищо. Отказва да яде. Само по малко вода.

Започнах да чета. Оказа се, че страх от задавяне е често срещан проблем, повече при зрели хора. Влизах във форуми (на английски бяха, май в сащ), в които хората с този проблем си споделяха един на друг какво чувстват. Мислех, че пропадам в бездна, от която няма излизане. Още не бях преживяла задавянето, а сега щеше да умре от глад. Или да се мъчи цял живот с този проблем...

Започнах да търся детски психолог, при който да го водя. Четях, ровех се, звънях на приятели. Харесах няколко човека. Звъннах тук-там. Един не бил в Бг, друг имал час след 3 дни чак, трети не знам какво.... Бяха минали вече 5-6 дни и детето беше почти невидимо. Някакви дрешки се разхождаха, без човече в тях. Тогава ми се обади един приятел и ми каза “уредил съм шефа на една болница да ти ходатайства, където поискаш, за да ви вземат веднага”.

Точно затворих телефона с него, карах кола, отивах към София. Помня точното място, на което бях при този разговор. Държах телефона в ръка и се чудех къде най-много искам да отидем, за да ползвам ходатайството за там и в този момент баща ми се обади и каза: “дишай, бръмбърчето изяде половин картоф”.

Боже, колко плаках и повтарях “благодаря ти, Господи!”. Обърнах колата, зарязах всички ангажименти и се прибрах. Гушках го, целувах го, цял ден ми беше в прегръдките. До вечерта изяде и една бисквита и разбрах, че всичко е вече зад гърба ни.

Това, което не знаех е, че никога няма да го забравим. Той започна пак да си тъпче устата и да яде бързо, но все още понякога, ако парче месо или колбас му се проточи малко в гърлото, се уплашва и плюе. Виждам страхът в очите му в тези моменти. И се моля да са само епизоди и никога да не се връщат като сериозен, дългосрочен проблем.

А, аз... аз всяка нощ, докато спи, го целувам и му казвам, че не мога да живея без него, че ми е по-ценен от моя живот и от всичко. Но знам, че от онзи миг насам и завинаги, аз ще съм увредена, защото страховете ми станаха огромни за всичко. И не спирам да си мисля “Те никога не ядяха при мен, а на двора. Ако и този ден беше така, нямаше и да разбера, че се е задавил... как ще съм спокойна като се храни в градината, в училище.. цял живот в чинията му ли ще вися...”. 

Аз него и от дъното на басейн съм го вадила, и от пред коли съм го дърпала, и други опасности сме преживели... много е палав и все си причинява опасни ситуации. Но тази случка ме извади от равновесие вероятно завинаги.

Скоро след случката, карах извън града, в един момент чух същите хрипове. Поглеждам в огледалото за обратно виждане и го виждам как се дави!!! Аз храна в колата не съм позволявала никога да се яде. Само вода и то трябва да ми кажат, за да намаля скороста и да предупреждавам за дупки. 

Набивам спирачки насред пътя, въобще без да осъзнавам как колата отзад може да ни отнесе, излитам от колата, треперя и заеквам. Отварям задната врата и го питам какво има. Той си отваря устата и виждам, че повръща. Но понеже от 6-месечен, това му е първото повръщане, не знае какво да прави и си го гълта обратно. В резултат на което се е задавил. Изплю, гушнах го, люлях го. Отместих колата и седяхме половин час гушнати, да спра да треперя и да ми е възможно да продължа да карам. Защото в мигът, в който чух ТОЗИ звук, сърцето ми пропусна два удара, а то мойто сърце и без това ги прави тези номера, та се притеснявам да не пукна някъде и децата да останат сами насред пътя.... 

Още са само на 6 и на 7, а вече имам белези и товари, които вероятно ми пречат да съм по-добър родител... И, бога ми, всеки ден я преживявам тази случка, всеки ден се сещам и сърцето ми спира, а очите ми се пълнят със сълзи. Защото видях как детето ми беше на ръба на смъртта и то в моите ръце...

Прочетете още:

Какво може и какво не бива да прави детето преди и след хранене

Хранителни умения при малкото дете

 

Последно променена в Петък, 28 Юни 2019 09:18
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Жена в колата

Жена в колата

28 Авг, 2019 Забавно

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Митичният чичо Митко

Митичният чичо Митко

01 Сеп, 2019 Блог

Бърборкото

Бърборкото

05 Сеп, 2019 Истории

Стояна е бременна

Стояна е бременна

10 Сеп, 2019 Истории

Летни истории

Летни истории

06 Сеп, 2019 Блог

Гранд хотел

Гранд хотел

08 Сеп, 2019 Забавно

Готови за бебе

Готови за бебе

18 Сеп, 2019 Истории

Много обичам септември

Много обичам септември

17 Сеп, 2019 Татко Калоян

Фабрика за мечти "Светлина" - иновативното място за деца и възрастни

Фабрика за мечти "Светлина" - …

16 Сеп, 2019 Образование

Говорите ли за пари с децата?

Говорите ли за пари с децата?

12 Сеп, 2019 Образование

Стояна е бременна

Стояна е бременна

10 Сеп, 2019 Истории

Продължението на мозъка

Продължението на мозъка

09 Сеп, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам