Как възпитава една руска писателка

„Да форматираш детето с пресата на собствените си интереси – това е най-страшното, което можеш да направиш”

Екатерина Алеева

В семейството на главния редактор на сайта Colta.ru – писателката Мария Степанова, винаги украсявали елхата на 31 декември, а със стихотворенията, с които приспивала сина си Гриша (13-годишен), още баба ѝ приспивала нейната майка. В новите „Правила за възпитание” тя разказва за бунта на тийнейджърите, поколението на несплашваните деца и чувството за свобода, което дава на детето едно обикновено ученическо бягство от час.

1. Може би аз съм късно реализираното сбъднато желание на моята майка. На нея винаги ѝ се е искало да пише стихове, но тя беше удивителен, благодарен читател, за какъвто сигурно си мечтае всеки автор. Мама се стесняваше да ми пее приспивни песни, защото мислеше, че не умее, но нали детето трябва с нещо да се приспива. Вместо с песнички тя ме закърми с руска преводна поезия – може да се каже, че в ранното ми детство цялата домашна библиотека се лееше върху мен като душ. И аз доста бързо започнах да римувам.

Научиха ме да чета на около три годинки. Нататък беше много просто: трябваше само да пъхнат в ръката ми някоя книжка и аз замирах и потъвах в нея. Това беше голямо улеснение за родителите ми, особено на опашките в магазините. 

2. На 15 години аз, както и много други младежи, поех по „наклонената плоскост”. Гонеха ме от училище, по едно време престанах да ходя там, а когато се появявах – нямаше много файда. С приятелите ми издавахме стенвестник и написахме, например, авангардната статия „Училището – спирачка за перестройката”, където разказвахме как то ни ограничава и преподава не това, което ни трябва, и не така, както трябва. И след като в 10-ти клас напълно заслужено ме изгониха, аз си доучвах във вечерното училище. Разбира се, мама страдаше, но нищо не ми казваше.

Вероятно защото самата тя на 17 години е искала да влезе в литературния институт, а дядо ми със стоманен глас и е рекъл: „Ти луда ли си? Ти си еврейка, трябва да имаш професия!” Така тя постъпила в строителния институт, завършила го със златен медал и цял живот работеше като инженер. Изглежда затова никога не са ме задължавали да бъда нещо различно от това, което съм, макар че, разбира се, на моите родителите им се е искало да излезе нещо читаво от мен.

3. В разговорите ми с Гриша се старая да избягвам обобщения от типа „ти винаги”, „ти пак”, „децата трябва”. Макар че няма как напълно да се мине и без това. Синът ми е склонен към безсмислено красноречие когато всяка точка от беседата безкрайно многословно се опровергава. Сега той е почти на 14 години и аз с ужас разбирам, че остава само година до възрастта, в която аз самата „скъсах синджира”. Но сега-засега диалогът ни се получава. На 15–17 години отлично знаех как не бива да се държат с мен, затова се старая да се въздържам, когато ми се прииска да се държа със сина ми по подобен начин.

Как да отгледаме творец

49701497 m

4. Моят син е умен, интересен и добър човек, с някакви вродени емпатични навици. Макар че и той като другите бърза и да живее и да чувства, и да успее, стремглаво се променя, нещо от някого да копира.  И това вероятно е най-сложното – не ми се получава да бъда за него, както се казва, еталон, модел за подражание, модна икона. Мога да му предложа филм, музика, книги, на което той снизходително и доброжелателно да ми отговори: „Да, маме, обезателно ще прочета”. После на гости ще дойде приятелка или приятел, които мимоходом ще споменат заглавието на същата книга, и той ще се втурне да я чете. Но това е естествено и в известен смисъл не е зле.

5. Най-страшното, което можеш да направиш с детето си – това е да го форматираш с пресата на собствените си интереси. То трябва да има своя територия, местенце, в което никой не се меси, докато самото то не те покани да надникнеш. Може би колкото по-малко демонстрираш интерес, толкова по-добре. Аз и досега съжалявам за една ситуация. Когато Гриша беше на 12 видях, че му харесва да рисува и аз тутакси го заведох в магазин за художници, изрових земята, за да му помагам да се ориентира професионално. В резултат на това той помръкна и се отклони от пътя на художника. И сега рисува само, ако има настроение.

Той изобщо към нищо няма силно пристрастие. Харесват му всички хуманитарни дисциплини, компютрите, математиката. На мен ми е трудно да го приема, защото в разсъдъка си изхождам от това, че човек трябва да бъде страстно увлечен по нещо и да копае-копае-копае. Но се сдържам, защото разбирам, че е съвсем неправилно.

6. Да имаш възможност да избираш – това е голямо благо, територия на свободата. Тя се появява, когато човек от детството си има „възглавничка на сигурността”. Когато Гриша беше на 4–5 годинки и тръгнахме по доктори, проумях колко много се различават съвременните деца от мен и моите връстници. Помня как като дете сядах в лекарския кабинет на стола, тапициран с изкуствена кожа, изопнала железен гръб, коленцата прибрани, с ръце плътно към тялото, а лекарят разговаряше с мама и безкрайно попълваше картона. Гриша и неговите връстници от вратата се засилват към перваза на прозореца и, преди да си се опомнил, те вече са се втурнали да вземат слушалката, която виси на врата на лекаря. Те са други, не плашени.

7. Както и поколението на моите предци аз вярвам: най-доброто, което можеш да дадеш на детето е университетската диплома. Моята задача бе жив, здрав, нахранен и изгладен да докарам сина ми до нейното получаване. Нататък съм си свършила работата, сетне той може и сам. Но и това убеждение в известен смисъл също е фетиш на хората, страшно наплашени от живота. Вярата, че образованието само по себе си е онзи социален асансьор, който ще те изведе от мрака навън там, където човек така или иначе няма да пропадне – това е резултат от десетилетната, ако не и столетната, отчаяна дарвинистка борба. И на мен ми се струва, че апатията на тези пораснали деца, която изглежда като чувство на безволие,  липса на интерес към нещата – е част от техния нов характер. А ние като поколение просто до кости сме просмукани от неспасяемия страх: затвори, дългове, катастрофи.

8. Ако сега синът ми дойде при мен и ми каже, че се жени – как трябва да постъпя? Да го разубеждавам. Но, ако не успея, няма да тръгна да го отблъсквам. Всяка родителска мъдрост, всичките ни уловки, сложни сметки така или иначе се превръщат в своята противоположност. Разсъдливо съм готова да се съглася, че консервативното възпитание – железният график на деня, строгият разчет на нещата, системата на отговорност и отчет – сигурно би сработило, но не съм убедена, че в резултат на това ще се получи човека, когото бих искала да видя след десет години.

9. Аз уважавам Гриша, аз не го ограбвам – обичам го. Старая се там, където е възможно, да подхвърля или да оставя на видно място нещо, което ще му помогне да намери отговор на някакви въпроси. А всичко останало, не само че се случва от само себе си, но и вече се е случило. Може би дори преди самият той да се роди. Наистина е поразително колко готови се раждат децата — с определени симпатии и антипатии,  с вече оформен характер, който може едва-едва да се пренастрои, но не и да се промени. Струва ми се, че зоната, в която можеш съзнателно да повлияеш на нещо, е пет процента. Хайде да са десет, ако детето е особено податливо. 

10. Колкото и да се стараят родителите, колкото и да се старае обществото, детето не може да избегне травмата: все едно, тя ще бъде нанесена под някаква форма. Срещнах тази мисъл в статия на американския поет Уистън Хю Одън и тя дотолкова ме порази, че често се връщам към нея. Според Одън не може да ни се размине нито травмата, нито неврозата. Така или иначе ще се срутиш в тях като в дупка. Но от друга страна именно те ни формират. И може би трябва да ги приемем, да им благодарим и просто да осъзнаем, че не навсякъде по пътя е мед и масло. И тогава да се захващаме не с травмата, а с нейните последствия. 

11. Не всички родители могат да научат на нещо децата си. Затова ми се искаше да дам сина си в училище, където процесът на учене няма да е в ръцете на родителите. Като във всяко семейство, аз мога да направя друго – както казва Каспаров в „Записки и преписки”,  да обгазя, да наситя въздуха с култура. Когато детето или юношата нещо не знае, нека разбира, че вкъщи има рафт, на който стои книга и тя ще му разкаже всичко. Семейството дава навигатор или търсачка, но все пак друг трябва да води обучението. 

Пубертетът - неизбежното зло

29641356 m

12. Сега разбрах, че изобщо не съм ви от полза. Нямам никаква педагогическа доктрина. Постъпвам в зависимост от обстоятелствата. Някъде към 8 вечерта със съпруга ми Глеб питаме Гриша докъде е стигнал с домашното си. Ако нещо не му е ясно, разбира се – помагаме. И тук най-трудното е да не направим всичко вместо него. От друга страна, когато започнеш да обясняваш нещо на детето е страшно интересно: и граматиката, и изключенията от правилата. Ако ги опаковаш като хитри трикове, които можеш да използваш, за да отключиш кутията с вълшебства, тогава всичко е изключително любопитно. Но от друга страна – да ставаш в седем часа сутринта – не си е работа.

13. Никой не се чувства по-нещастен от дете, което отива на училище. Спомням си моето собствено усещане: излизаш навън за първия час, мразовита синкава тъмница, снегът скрибуца като сираче, светлинките се отразяват, стъклата са ледени дантели, а аз вървя сама и така нещастна, мислейки си: „Е добре, още 10 години,  и после никога повече!” Когато си малък не можеш да си господар на своето време. 

Самата аз получавах чувството за свобода и господство само тогава, когато бягах от час

(но това не означава, че препоръчвам да правите така).

Излизах от къщи за първия урок, сядах в метрото, отварях книгата и пътувах една или две обиколки по Пръстеновидната линия. През това време мама успяваше да отиде на работа, а аз се връщах у дома и тогава цял ден всичко там принадлежеше само на мен.

14. Винаги се боя малко за обсебените от родителите послушни деца. Виждам в това липсата на отделянето, което трябва да се случи, за да може човек да види отстрани както родителите, така и себе си. Само така той ще може да налучка собствените си граници. Може би е уютно да се живее без тях, но е и страшно – не знаеш откъде започваш и къде свършваш. С Гриша имах късмет. Той по рождение е всезнайко, който все спори, което в бита понякога е непоносимо, но затова пък му позволява доста критично да гледа на всичко, което го заобикаля. На мен особено. Разбира се той се интересува и от журналистически работи, и от моите писателски успехи, но при все това постоянно ме дразни, и слава Богу.

15. Когато не се опитваш да разбереш много за своите близки, ти живееш като в топъл пашкул. Имаш усещането просто за семейство: аз съм се появил от някъде. Много е болезнено да разкъсаш тези обятия, това също е един вид сепарация – да излезеш и да погледнеш отстрани цялата си рода. Не ти се иска да се разделиш с топлото незнание, да не говорим, че един Господ знае какво ще ти се наложи да откриеш.

Мария Степанова (род. 1972, Москва) е руска поетеса, писателка и есеистка. Главен редактор на руското интернет издание за изкуство и култура Colta.ru. В края на 2017 г. излиза философският ѝ роман есе „В памет на Паметта“, който печели трите най-престижни руски литературни награди – специалната награда „Изборът на читателите“ на премията „Ясна поляна“ (2018), Националната литературна премия „Большая книга“ 2018 и литературната наградата „НоС“ („Новая Словесность“, 2019). Степанова е поканена от Хумболтовия университет в Берлин през учебната 2019–2020 г. с цикъл лекции и семинари за (ре)конструкция на миналото. „В памет на Паметта“ е издадена в Германия, Швеция и Холандия, а до края на 2019 г. се очаква да излезе и във Франция, Италия, Великобритания, Испания, Финландия, САЩ. На български език „В памет на Паметта“ излиза със знака на издателска къща „Жанет 45“ и в превод на Здравка Петрова.

Превод от руски: Илиана Илиева, източник:mel.fm, фотография:ru.wikipedia.org 

Последно променена в Неделя, 05 Януари 2020 18:39
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Не е "все тая"

Не е "все тая"

23 Фев, 2020 Образование

Писмо от зоната

Писмо от зоната

24 Фев, 2020 Истории

Йоанка Калпазанка

Йоанка Калпазанка

10 Фев, 2020 Забавно

Внукът на човекоядката

Внукът на човекоядката

13 Фев, 2020 Истории

52 седмици готвене: Ориз

52 седмици готвене: Ориз

04 Фев, 2020 Кулинарно

Мама пак не стана скиор

Мама пак не стана скиор

31 Ян, 2020 Забавно

Замислете се, момчета

Замислете се, момчета

10 Фев, 2020 Отношения

Писмо от зоната

Писмо от зоната

24 Фев, 2020 Истории

Не е "все тая"

Не е "все тая"

23 Фев, 2020 Образование

52 седмици готвене: Задушаване

52 седмици готвене: Задушаване

17 Фев, 2020 Кулинарно

На море в Гърция

На море в Гърция

17 Фев, 2020 Развлечения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам